Слави Трифонов и етиката на (без)отговорността

Слави Трифонов обяви, че няма да е депутат в 46-ото Народно събрание.

Както практически не беше и в краткотрайното 45-о. Мястото му не било там, а да носи отговорност за онези, които е пратил в парламента. Пастирско призвание - с достойнство и мъдрост ще направлява от амвона професионалистите, които ще вършат богоугодни дела. А в мрака проблясва и искрата, че скоро може да застане и на президентския амвон. Но за това - като му дойде времето, разбира се.

Правилно е да си с шапка, правилно е да си без шапка

Трифонов е уникален хибрид между Борисов и Сакскобургготски. Като първия е произлязъл от народните низини и е правдоподобно олицетворение на масовата потребност. Като втория е енигматичен до нищонеказване и бащински изтласква напред завърнали се юпита и професионалисти домашна направа.

Борисов може да си противоречи по три пъти на ден, но това не е голям проблем, защото за сериала най-важна е драматургичната динамика. Царят избягваше противоречието с тотално мълчание, охраняващо вродената му по синя кръв непогрешимост. Трифонов пък се пази от разминаване между думи и дела с манията за неизбежна правилност на речено-стореното. Декларира я постоянно и с навъсено самочувствие говорителят му Тошко Йорданов, чиито интервюта в медиите се свеждат до това:

- Как ще постъпите?

- Правилно.

- Кое е правилно?

- Както ще постъпим.

- Кога ще разберем как ще постъпите?

- Когато постъпим правилно.

Тази претенция за вечна правилност прилича на безпардонно нахалство. И стои в основата на прокламираната от лидера на „Има такъв народ” етика на отговорността, хлъзгава до фарисейство. И не толкова защото народните представители на новата партия ще влязат в парламента главно заради името на Трифонов (така беше и с царското НДСВ и Борисовата ГЕРБ), а защото отговорността в човешките дела и в политиката е резултат от ясно проследими намерения и постъпки, принципи и възможности, разсъдък и умения. Как точно ще носиш отговорност за депутатите и техните действия, ако винаги постфактум ще научаваме кое е правилно? И защо ако сега ще може неинституционално да носиш отговорност за парламентарното (и евентуално управленско) поведение на партията, открехваш вратата и за бъдеща институционална отговорност - президентската? Правилно е да си без шапка, правилно е и да си с шапка.

Десакрализиращият превод

Да, в политиката може и двете, но трябва да е ясно защо първо си бил гологлав и защо после си се наконтил. И не, в политиката няма правилност, базирана на потайна праведност. Затова „десакрализиращият” превод на Трифоновата претенция е прост: не искам да ставам депутат, защото не ми е по сърце, а и по здравословни причини; по-честно е да не оглавявам листа, отколкото като Борисов да се откажа от депутатството още преди клетвата; и за президент не ме бива, нито ми е мерак, но ако тази възможност не стои на дневен ред, избирателите на ИТН може още сега да загубят ентусиазъм; а и тази заплашителна опция може добре да се изтъргува - с Румен Радев сме партньори, но преизбирането му е в нашите ръце и ни е нужна гаранция, че няма да се окажем без зестра като Корнелия Нинова.

Това всъщност е реалната, земна политика - не особено красива, но човешка. В нея има малки и големи отговорности, които са ясни и персонифицирани. Ясни са и игрите на бягство от отговорност. Когато не е ясно коя и чия е отговорността и само един глас може да я посочи, цари произвол. А за стърчащите в полумрака непогрешими вождове историята сочи, че обикновено са или героизирани клоуни, или сатрапи.

Б. ред. - Коментарът на Веселин Стойнев е от Дойче веле.

Следете новините ни в GoogleNews