Проф. Цочо Бояджиев: Автентичният избор е този на истината и доброто

ДВ: Проф. Бояджиев, празнуваме за 2022-ри път рожден ден на Иисус Христос. Какви са културните измерения на това, че той, въпреки небесния си баща, е роден от земна майка?

Проф. Бояджиев: На първо място трябва стриктно да се придържаме към твърдението, че Христос е изцяло Бог и изцяло човек, а не е отчасти Бог и отчасти човек. Пълнотата на човешката му природа е основание да сме уверени, че спасен може да бъде всеки човек, стига да следва очертания от Божия син път. Тази универсална възможност е не само утеха, но и подтик към добродеяния. Християнството е дълбоко оптимистичен светоглед, обвързващ спасението, сиреч надмогването на смъртта, с действената добродетел.

ДВ: Христос искаше не да му вярват, а сами да изберат дали да му вярват или не. В този смисъл днес християнските ценности от консервативна защита ли се нуждаят или от либералното им продължение в правото на индивида да живее според собствените си избори?

Проф. Бояджиев: Правото да избира е конститутивна характеристика на човека и това право трябва да остане неприкосновено. Но изборът е в последна сметка между доброто и злото, между истината и лъжата. И затова нашите избори са и поемане на отговорност за присъствието на злото в света. Когато не осъзнаваме това, нашите избори са повърхностни и лекомислени, те подхранват по-скоро тщеславието ни, самочувствието ни на морални законодатели. В действителност автентичният избор е този на истината и доброто. Тъкмо поради това либералното отношение към християнските ценности следва да бъде дисциплинирано чрез полагането на истината и доброто като детерминанти на нашите избори, което и би било споменатата от Вас консервативна защита. Защото избирайки доброто, ние препотвърждаваме божествената подредба на универсума и отреденото в него обиталище на човека.

ДВ: Какви са и има ли ценностни разриви между християнството и исляма?

Проф. Бояджиев: Не познавам достатъчно задълбочено исляма, така че ще си позволя споделянето на едно лично усещане. В последния ме смущава фетишизирането на смъртта, експонирането на героичната смърт като врата към вечните - разбрани твърде плътски - блаженства. Симптоматично е, че образцовият жест на християнина е смирението, а на радикалния ислямист - джихадът, свещената война. Оттук би следвало да се проявят и други отлики, но проследяването им е отвъд моята компетентност.

ДВ: Къде трябва да се постави граница на толерантността спрямо друговерците, сексуално различните, феминистките, ромите... А спрямо антиваксърите?

Проф. Бояджиев: От първостепенна важност е да преценим състоятелността на съответната идеология, например на феминизма. Що се отнася до антиваксърите, в тяхната обосновка според мен има принципна грешка. Настоявайки върху правото на избор, те припознават като субект на избора някакъв чист "аз" от вида на Декартовия ego sum. Само че в конституцията на това "его" е включен и светът, и обществото, и другият човек. Писателят Георги Господинов използва един удивително точен израз за обозначаване на въпросния "аз" - "аз сме". Именно от това "аз сме" следва да се осъществи смисленият избор. Защото солидарността не е пожелателно състояние, а автентичният модус на човешкото съществуване.

ДВ: Как стана така, че православието по "православната дъга" се превърна в надполитическа легитимация на политическата постсъветската ориентация?Православните общности по-малко годни ли са за демокрация от католическите?

Проф. Бояджиев: Православието за жалост има силен конфронтационен потенциал. Да си припомним провалилите се помирителни събори през късното Средновековие в Лион и Ферара/Флоренция, непримиримостта дори пред лицето на реалната турска заплаха. Този дух на противостоенето лесно може да бъде експлоатиран от една национална идеология, която навсякъде вижда недоброжелатели и злоумишленици. Че такъв е и "Западът" е постулат, който не се нуждае от обосновка. А подобно безвъпросно конфронтиране превръща православието в инструмент за осъществяване на определено вече чисто политическо "завладяване на територии".

Що се отнася до пригодността за демократична уредба на обществата, разлика, разбира се, има. Тя се състои в това, че католицизмът, а също и протестантството, интерпретира егалитаризма активистки - хората са равни в градивността, в солидарното изграждане на един хармоничен и разумен свят. При нас, напротив, на равноправието се гледа като на възможност да бъда сам за себе си, а общностното ни битие да се сведе до външния ритуал. Ще ми се тази разлика да е ситуативна, а не същностна, да се дължи например на традицията и продължителния опит. Тогава би имало надежда.

ДВ: Откривате ли връзка между руската душа и режима на Путин?

Проф. Бояджиев: Избягвам типизации от рода на "загадъчната руска душа". И все пак изглежда някакви общи черти на отделните човешки общности има и те следва да бъдат отчитани. Бях изумен, когато в един латински текст от дванадесетото столетие, описващ характерните поведенчески стереотипи на различните "нации", прочетох за такива, които и до ден днешен отнасяме към част от руснаците: алкохолизъм, незагриженост за семейството, равнодушие към бита. Но най-впечатляващото беше следното наблюдение: когато крепостният бъде освободен, като му се предоставя земя, добитък и инвентар, той обикновено само за няколко месеца пропива всичко и моли господаря да го приеме отново като крепостен. Не коментирам основателна ли е тази представа, обръщам внимание единствено върху нейната устойчивост.

ДВ: С какво БПЦ успя да помогне на прехода ни от атеистично към свободно общество? Бивш комунист със свещ в ръка разкаял се комунист ли е?

Проф. Бояджиев: Не бих дръзнал да съдя за нещо, което се случва в най-съкровеното на душата. Разкаянието може и да е искрено, макар че добре си спомням яростното заклеймяване на "опиума за народа". От друга страна преходът не изглежда чак толкова труден, когато се осъществява не на нивото на принципите на вярата, а на това на битовото християнство. Та някогашният радетел на "единствено вярното учение", който е свързвал Великден единствено с боядисването на яйца и Бъдни вечер - с броя на постните ястия, не би имал особено затруднение да се изправи със свещ в ръка, щом това се изисква от ритуала.

Това камуфлажно християнство трябва да бъде надмогнато чрез разкриването и отстояването на духовните основи на християнството и такова е едно от най-важните предизвикателства пред БПЦ. По мое мнение стъпки в тази посока вече се забелязват, не на последно място в резултат на задълбоченото богословско образование, което се придобива в няколко университета.

ДВ: Как си обяснявате, че българската антикомунистическа десница, която пълнеше площадите в началото на прехода, през новия век все е на опашката на парламентарните сили?

Проф. Бояджиев: Причините са различни, но тук ми се ще да спомена едно много сериозно разминаване между организационната принадлежност към десницата и левичарския светоглед на немалко от членовете на десните партии. Дясно мислещите в България наистина са малко, така че политическото присъствие на коалиции като "Демократична България" отразява реалната ситуация в обществото. Разбира се, това е хабитус, който десните политици трябва да се опитат да преформират в желаната посока. Тук възниква въпросът за способността им да сторят това.

ДВ: Пробивът в последните избори на почти неизвестни политически лидери дава ли Ви надежда или просто трябва да изчакаме 12 часа, когато каляската им ще се превърне в тиква?

Проф. Бояджиев: Работата е там, че, както е казано, по делата ще ги познаем. А дела по същество все още няма. Тези сравнително млади хора изглеждат интелигентни и делови и аз искрено ще се радвам, ако успеят в начинанието си. Само че ме безпокои споменът, че така изглеждаха и юпитата на Сакскобургготски. За ефективното ръководене на държавата се изискват специфични качества, а дали тези хора ги притежават, ще проличи едва когато правителството заработи реално.

Защото дипломирането в престижен университет е, разбира се, някаква атестация, но политическата мъдрост е повече от това. Добрата идея не е достатъчна, умното решение трябва да е продуктивно, изпълнимо. "Как" е не по-малко важно от "какво", а най-често тъкмо по отношение на начина за постигане на дадена цел се проявяват човешките страсти и предубеждения. Така че въпросното "повече" включва житейския опит, комуникативността, силата на волята и т.н.

ДВ: Наричат ги харвардци - доколко академичното знание може да има влияние в българската политика? Мога да задам въпроса и наобратно: защо никога Ви няма в депутатските листи?

Проф. Бояджиев: Ще го кажа още по-категорично: политиката е сериозно занимание и с нея би трябвало да се захващат хора, които имат специфичните за такъв вид дейност качества. Аз не ги притежавам и не виждам защо от приличен преподавател да се превръщам в лош политик. Впрочем преди години бях поканен да водя листа, което ми гарантираше място в парламента. Беше ми изключително трудно да отклоня поканата, защото тя идваше от политик, когото дълбоко уважавам. Позовах се именно на това, че е по-добре да свърша онова, което умея, отколкото да заема мястото на някого, който би бил по-сръчен при боравенето с тази специфична материя. Имах и друг аргумент за отказа си, който за щастие не се наложи да приведа: органично не издържам да седя на заседания.

Дойче веле

Следете новините ни в GoogleNews