Повратна точка: нещо се случва в България

Повратна точка? България е на път да осъзнае, че не ѝ трябва нов спасител, а нова политика. Така ще се разкъса омагьосаният кръг, в който властта разпределя порциите, а онези, които са ги получили, разпределят властта, пише Георги Лозанов за DW.

Всички в България лесно говорят за промяна, но им е трудно да кажат в какво, извън кадровите рокади, ще се състои тя - и кой, извън издигането на лозунги, е в състояние да я извърши. Отговорът на тези въпроси напоследък започна да се изяснява - промяната ще се състои в край на лидерската политика. И няма нужда някой специално да я извършва - ще се случи от само себе си.

В България тихомълком се случва промяна

През десетилетията на прехода в България - от Луканов та до Борисов, политиката ни се свеждаше до излъчване на лидер, който зад институционалния декор на републиката да поеме цялата власт, като обикновено я упражнява от „Дондуков“ 1. Заради персонална пасивност или коалиционни противоречия имаше известни антракти в така наложилия се управленчески модел, но именно антракти, а не алтернативи.

Потребността от лидер се подхранваше от устойчивото усещане на нацията, че е политически и геополитически нещастна и трябва да се намери някой, който да я спаси. Очакването за подобна свръхсила, съсредоточена в един човек, попада в различни митологични архетипи, но културно най-близък сякаш е южнославянският на юначеството. Като характерното за политическия юнак е, че силата му се отъждествява с властта му и затова никой с нищо не бива да я ограничава. Поне в началото. Накрая върху него неизбежно се стоварва народното разочарование, най-малкото защото мястото на юнаците не е в политиката, а в митологията.

Митологичните очаквания на народа се изразяваха чрез банален политически вот - лидерът на партията, спечелила най-много гласове, получаваше „мандат“ за лидер на нацията и трябваше спешно да се заеме със спасяването ѝ. Като най-напред, разбира се, трябваше да я спаси от предишния народен избраник. По тази логика, а и след като си бе изградил образцова „юначеска" биография на борец за народни правдини, Слави Трифонов изглеждаше убеден, че е дошъл неговият ред. Без колебания заяви претенциите си за цялата власт, като предполагаше, че, както досега, никой с нищо няма да му пречи. Но знаем, че не стана така. Не само кабинетът му не беше подкрепен, но и ИТН от политическо чудо се превърна в политическо недоразумение. Във втория парламентарен мандат на партията си Слави Трифонов успя да предизвиква народното разочарование още преди да е получил властта - и то не защото се е явил друг кандидат за спасител на нацията, който да го измести. Нещо се е случило: механизмът на лидерската политика е престанал да работи. Твърде вероятно е следващите избори да се окажат онази повратна точка, в която нацията ще си даде сметка, че не ѝ трябва нов спасител, а нова политика.

Много са предимствата от това съдбата на нацията да не се залага на една-единствена карта и да не зависи от една-единствена персонална воля. Публичните отношения по-трудно ще деградират до частни, тъй като няма да е достатъчно да се разбереш с лидера „по човешки“. Нивото на корупцията ще спадне, защото тя се крепи именно върху подмяната на публичните отношения с частни, а оттук ще отслабне и влиянието на „дълбоката“ върху публичната държава. Така ще се разкъса омагьосаният кръг, в който властта разпределя порциите, а онези, които са ги получили, разпределят властта. Това рязко ще повиши демократичното ѝ качество, тъй като ще се трансформира от власт на персоните във власт на процедурите. Републиката ще престане да бъде премиерска и ще си върне конституционния модел на парламентарна република. И така нататък.

Националните лидери са за музея

Разпадналата се лидерска политика ще бъде заместена от политици-експерти, които екипно се допълват в границите на отделните партии. Това въобще не значи, че на мястото на политиците ще дойдат експерти, а че политиците ще имат експертни знания, които ще използват в обществен интерес. И селекцията им ще върви не по линията "харесва ми - не ми харесва", а по линията "знае - не знае". Ситуацията превърна в емблема на този нов типаж Кирил Петков, който дори с иронично лепнатия му прякор Киро-Харварда създава впечатлението, че внася световна наука в местната политика. В посоката на очертаната промяна трябва да се приема и предложението (повече символично, отколкото осъществимо) Ива Митева да стане министър-председател. Със своята експертна дистанцираност и женска притеснителност тя е точно обратното на лидерския образ, наложил се през прехода - мъж (за предпочитане мачист), егоцентрик, силна ръка, ловък играч, партиен патриот.

Впрочем, не става дума само за изгряващи звезди. Христо Иванов отдавна лансира политически идеи и предприема действия за реализацията им в зоната на своята юридическа компетентност без демонстрации на лидерско его. Николай Младенов също е пример за интелектуален подход в правенето на политика - за съжаление не на нашата, а на международна сцена. И други политици-експерти като тях са на ред, а не поредният национален лидер, този път слязъл от екрана.

Разбира се, давам си сметка, че описаната промяна може и да е просто политически мираж - следствие на умората от един непрестанно възпроизвеждащ се тромав и деспотичен модел на управление, който ни държи на опашката на ЕС.

Следете новините ни в GoogleNews