''Никога няма да простя'' - три истории за срещите с ''освободителя''

Редица по-малки населени места северозападно от Киев се превърнаха в арена на ожесточени сражения още през първите дни на войната в Украйна. А техните жители ненадейно се оказаха под обстрел. Тук разказваме три истории на успешно бягство от зоната на сраженията.

"Нахлуха с насочени автомати": историята на Галина от Гостомел

"Две седмици бяхме под обстрел и под руска окупация, нищо не знаехме за някакви "зелени коридори". Още на 27 февруари ни спряха електричеството, а мобилните телефони работеха само с прекъсвания. Зареждахме ги от акумулатора на автомобила на съседа - за да можем да съобщаваме на близките си, че сме живи. А после вече нямаше и мобилна връзка. На 7 март вече нямахме и газ - точно когато навън стана много студено.

В първите дни на войната виждахме в небето да летят руски хеликоптери, след това започнаха тежки сражения - над главите ни прелитаха ракети и снаряди в двете посоки. Не знаехме къде е най-близкото бомбоубежище, а и в Гостомел по принцип няма много укрития. След няколко дни на нашата улица се появиха руски войници, влязоха през двора, започнаха да разбиват входните врати. Един от тях влезе вкъщи, стъпка нарцисите ми, счупи прозореца на спалнята и насочи автомата си към мен. Попитах го на руски език какво търсят тук, защо са дошли и срещу кого воюват. А той отвърна, че ни били освобождавали от "нацистите" и от "украинските фашисти". Попитах го какви нацисти очаква да открие в дома на учителка по руски език и литература, която живее на улица "Пушкин".

Още същата вечер пристигнаха и други руснаци, които с крака ритаха портите и стреляха с автоматите си. Зад тях пъплеха танкове, които сринаха оградите по цялата улица. От прозорците виждахме как руснаците се настаняваха в по-хубавите къщи или изнасяха от тях покъщнина.

На 9 март дойде съседското момиче и ни каза, че ще има евакуация и затова трябва да побързаме. Съпругът ми е тежко болен и не може да върви. Изтика ме със сила на улицата и ми заръча да тръгна сама. До сборния пункт трябваше да се върви 30-40 минути пеша. Натам се бяха отправили жени с малки деца и много възрастни хора. По-късно стана ясно, че руснаците няма да пропуснат автобуси, които да ни вземат. Затова трябваше да вървим още около 8 километра до следващия пункт. Беше много изтощително, по пътя постоянно се разминавахме с руски бронетранспортьори. Но автобуси така и не идваха.

Стояхме няколко часа на студа, духаше силен вятър, никой нямаше храна и вода. Накрая се озовахме в някакво бомбоубежище, където цареше пълен мрак и беше много студено. Хората там живееха така вече от две седмици. Преброиха ни и ни казаха, че сме около 400 души - основно стари или болни хора и жени с деца. В крайна сметка се върнах вкъщи. Съседът имаше електрогенератор и успяхме да заредим телефоните си. Така разбрахме, че ще има втора евакуация. И този път наистина изпратиха автобуси. За 2-3 часа стигнахме до Киев. Там се прехвърлихме на влак, с който пътувахме повече от 12 часа на запад. Във вагоните през цялото време беше тъмно - казаха ни, че с изключено осветление имаме повече шансове да не попаднем под обстрел."

"Никога не съм се молила както в този момент": историята на Ирина от Гавронщина

"На 24 февруари започна войната, а два дни по-късно пристигнаха руските окупатори. Те завзеха намиращото се наблизо луксозно голф игрище, където започнаха редовно да кацат хеликоптери.

Докато още имахме интернет, пристигна съобщение, че трябва да се скрием в убежища. Но как точно да заведа дотам 96-годишната ми майка, която не вижда и почти не ходи? Последваха дни на тежки сражения, през които бяхме в постоянна тревога. След около седмица съседката ми каза, че имат място за нас в тяхната кола. Не знаехме дали да поемем риска да бягаме под обстрел, но и да останем и да продължим да живеем така също не беше вариант. Особено нощно време страхът е голям - когато чуваш всеки звук, всяко шумолене, всеки изстрел, когато през цялото време се питаш това ли беше, дотук ли бях или ще оцелея и този път. А синът ми настояваше, че ще намери начин да ни пресрещне на пътя, стига да успеем да се измъкнем.

Тръгнах само с дрехите на гърба си и с личните документи, нищо друго. В колоната имаше петдесетина коли, всичките обозначени с бял флаг. Най-страшно беше, докато минавахме покрай голф игрището - повярвайте ми, никога преди не съм се молила както в този момент. По пътя минавахме покрай унищожена руска военна техника и разбити лични автомобили, а във въздуха се носеше ужасна миризма. Това беше път на ужаса, нямам думи да го опиша.

През цялото време си мислех следното: веднъж вече съм го преживявала. След катастрофата в Чернобил бягах с дете на ръце. А сега бягам от окупираната зона, но в ръцете си държа жена на 96 години.

Сега сме на сравнително по-безопасно място, но и тук постоянно вият сирени. Майка ми не спира да пита за дома си и се моли на Дева Мария да го закриля, за да има къде да се върне. Преживяла е вече една война, тази ѝ е втората.

"Като през 1941 година": историята на Александър от Ирпен

"До 24 февруари никой от нас не можеше да повярва, че ще избухне истинска, пълномащабна война. Затова и не бяхме подготвени. Когато една сутрин се събудихме от бомбардировките, всички просто се разплакахме.

На 5 март стана много страшно и съседът ни реши да бяга от града. Взе жена ми и детето ни, за което ще съм му благодарен до края на живота си. Но най-страшното започна след това: в продължение на часове ни бомбардираха свирепо, взривовете бяха неописуемо силни, е една от ракетите направо влетя в къщата на съседа.

По-късно в Ирпен влязоха и руските части - видях около триста войничета на възраст между 19 и 21 години, а в двора на нашата къща беше разположена военна техника. След това дойде и тяхната "военна полиция".

По това време вече се бяхме изпокрили по мазетата. Виждахме как войниците разбиват ключалките на къщите отсреща, как разграбват близкия магазин. Една от къщите превърнаха в ремонтен цех, където сменяха гуми и вериги. Слизаха и при нас - идваха войници и посочваха някой от мъжете. Откарваните са били поставяни на колене и разпитвани. За нас всичко това беше много тежко изпитание. Обикновено мъжете се връщаха след това, само един не го видяхме повече. Още след първата нощ видяхме на улицата телата на четирима убити местни хора - двама мъже и две жени. Едната жена беше продавачката на разграбения магазин. Не ни разрешиха даже да ги погребем. През всичките дни телата им лежаха на улицата.

Знаехме за хуманитарните коридори, но беше немислимо да стигнем до тях, защото руснаците не ни пускаха. В един момент аз и още няколко души успяхме някак да се измъкнем. Който нямаше кола, се спасяваше пеша. Гледката беше ужасяваща - навред смърт и разруха. По пътя видях човек с патерици, видях 7-годишно момиченце, което мъкнеше огромна чанта. Гледах всичко това със сълзи на очите - беше като през 1941 година.

Когато накрая видях украинския контролен пункт, не можех да повярвам на очите си. Сякаш отново се върнах към живота. Някак бях оцелял през тези ужасни нощи, които никога няма да забравя. И никога няма да простя.

Б. ред. - Статията на Александър Савитски, Дария Нинко и Анастасия Шепелева препечатваме от Дойче веле.

Следете новините ни в GoogleNews