Защо се усмихнах, когато Тери Пратчет умря

Самуил Петканов Последна промяна на 13 март 2015 в 21:25 16549 8

Вчера Тери Пратчет умря. Логичните за такава вест носталгия и тъга у мен бяха победени от усмивка, за това, че ужасяващата мъка, която сполетя един от брилянтните съвременни умове, свърши. Защото знам какво представлява болестта на Алцхаймер.

Преди две години гледах последното приключение на Тери, който има диагнозата от 2007-а. Той отиде на о-в Борнео при орангутаните, които бе срещнал преди 18 години за първи път. Във филма Facing Extinction освен за пагубното човешко влияние, което може да доведе до изчезването на рижавите космати пичаги, Тери показва живота с болестта си. Тежко физическо и ментално приключение за него бе да се изправи лице в лице с изчезването на приматите, паралелно със собственото си изчезване. Имаше нужда от асистент, който да му помага да бъде съсредоточен дори за най-дребни неща.

Умът, създал вълшебни светове, една от най-емблематичните фантазии на човечеството, все още щракаше между ушите на сър Пратчет. Но той изпитваше сериозни трудности с усещането за пространство, движението, съсредоточаването. И напълно съзнаваше, че онова, което е, гасне с в сивото му вещество с всеки следващ миг.

Година по-рано мозъкът на баба ми Лидия забрави как се диша. От Алцхаймер. Болестта при нея пък бе протекла така, че само няколко седмици преди да угасне тя имаше физическата сила на орангутан и сходни умения да говори. Дядо бе единственият човек, когото тя разпознаваше докрай. Само на него имаше доверие и той можеше да ѝ каже да се храни, да се измие и тя го слушаше. Е, той я изпревари и бързо след това състоянието ѝ се влоши, за да успее и тя да се присъедини към него в света на спомените.

Мозъкът ѝ спираше години наред. От обикновено забравяне до налудничави идеи, случили се от късото съединение на невроните ѝ. От неумение да изкаже мислите си до мисли, преплитащи в себе си настояще, детски спомени и сънища. Беше странно, тъжно, но и дори смешно.

Помня как за 10-ина минути зададе на баща ми няколко пъти въпроса: „Как е майка ти?“. Другата ми баба беше починала, но за да не я натоварва с тъжни мисли, той все отговаряше на тъща си, че е добре. На около 5-ото питане реши, че ще ѝ отговори истината: „Тя умря.“ Баба Лидия отговори по начин, който винаги ще ме разсмива: „Ааа! Браво!“

Когато баба почина, не бях тъжен. Бях тъжен през цялото време, когато виждах човек, посветил живота си на развитието на своя ум, на науката, да го губи с всеки дъх. Бавна, необратима, мъчителна и нямам идея до колко осъзната смърт. И спирането на дишането беше просто краят на един ужасен процес.

Няма лечение за Алцхаймер и в този момент извънреден брой хора по света очакват техният ум да забрави как да командва сърцето им да бие или белите им дробове да се пълнят с въздух.

На герба на сър Тери Пратчет стои мотото „Noli Timere Messorem“ – Не се страхувай от Жътваря. И се усмихнах, защото в момента Тери играе с него и със сигурност печели онази игра на Бог, която описва в „Добри поличби“:

„Бог не си играе на зарове с Вселената; той играе неразгадаема игра, която Сам е сътворил и би могла да се сравни — от гледна точка на останалите играчи* — с това да играеш някаква крайно мътна и сложна разновидност на покера в стая, тъмна като в рог, с никакви карти, с безпределни залози и с раздавач, който не ви обяснява правилата и през цялото време се усмихва.
* т.е. всички“

При смъртта умира умът – преносителят на душата. А Тери Пратчет остави огромна част от ума си на хартия, постигайки безсмъртие в голяма степен. Затова вчера се усмихнах. И се надявам да живея така, че един ден, когато моят ум забрави да умува, някой друг да се усмихне, докато дойде и неговият ред.

Сполай, Тери.
Ааа, браво, бабо!

Самуил Петканов, 13.03, разбира се - петък

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

22.03 2015 в 20:09

Не можаха сивите роби да размият октарината. Тя само малко помръкна. Смърт се намеси навреме. И въпреки всичко не мога да не плача за този изключителен човек. Наистина си осигури безсмъртие приживе. Поклон.

17.03 2015 в 08:39

Знаеш ли, Самюел, аз пък се разплаках, а мислех, че вече не мога... И то как плаках! Знаех, че рано или късно ще получим тази вест, но се плашех от нея.Много хора си отиват от живота ни, но те са Земно Близки, докато ТЕРИ ощети цялото човечество, защото Духовните връзки са съществените. Отдавна не бях така сърдита на СМЪРТ..., но Той няма да ми се разсърди.

14.03 2015 в 22:21

No Psaking!

14.03 2015 в 09:53

Чети, Anonymous, чети първото изречение "Вчера Тери Пратчет умря."

14.03 2015 в 03:31

Нека само да ви изясня, че Тери Пратчет умря на 12.03, а това че вие в България сте го разбрали чак на 13-ти е друга работа! Не пишете глупости!

14.03 2015 в 03:15

Браво за текста! Съм един от хората, за чието чувство за хумор и светоусещане е "виновен" Сър Пратчет.
Има и още един документален филм за евтаназията, с участието на Тери Пратчет. Не помня заглавието, но е доста смислен; в този филм също Той признава за заболяването си и се поставя въпроса доколко е легитимно човек сам да избере кога да умре. Но както и да е, Тери Пратчет е един от най-влиятелните и смислени писатели на двадесети (пък и на следващия) век.
RIP, Sir Pratchett

13.03 2015 в 23:03

Пиши, братле, добре се справяш. Това е писането, което има значение. Другите публицистични и злободневни писаници са вятър и мъгла.

13.03 2015 в 22:42

"При смъртта умира умът – преносителят на душата"

Zhelyo, afraid you got that wrong ma nigga...:):)