Любов, подслон, храна и вода

Николай Фенерски Последна промяна на 18 април 2015 в 11:35 4077 0

Изобщо не ми се ще заглавието да звучи като онова лигаво и чуждо „яж, моли се и обичай“, повече ми допада пак чуждото на кака ми Шерил „All I wanna do is have some fun“, като разликите в разбирането за това забавление са най-важните, за мен то е едно, за теб е друго, изобщо, всеки си носи отговорността за своето fun. Цветков, например, се забавлява от мисълта, че е един от малкото българи, които имат представа кой е Жан Бодрияр, да речем. Но колкото и да усложнява изказа си, той си остава все пак човек, не е извънземен, само извънземните нямат слабости, докато Цветков има, не е божествен, земен е и като такъв започна да плюе по нещо, което не е проучил поне толкова, колкото френските философи. Допусна грешката на тези, срещу които най-много се дразни, игнорамусите, безкнижниците. Ама това е забавлението, кой както го разбира.

Както и да е, да си продължа разказа относно това, че живея в пропаднал град, в който много от жителите също са пропаднали, предполагам и при вас е така. И подозирам, че в определени моменти и аз се причислявам към тая нещастна група урбанизирани мутанти. Когато им се ядосам по улиците и почна да ги псувам – че си хвърлят боклуците, където завърнат, че си управляват автомобилите като зверове, че са нелюбезни и намръщени, че са толкова тъпи, че не го осъзнават и им е комфортно в цялата мизерия, която създават. И като почна да ги псувам, ставам като тях, един от тях. Добре че е псуването, този перфектен балкански винтил за облекчаване на налягането.

Днес се ядосах на пропадналия град, в който живея, не по принцип, а съвсем конкретно. Първо влязох в магазин „Теоретикер“, където на теория би следвало да има всичко за дома и градината. Пообиколих рафтовете и понеже нямах време за губене, реших да попитам – имате ли свредел за правене на дупки в Земята? Ха-ха. Дупки в планетата. Искам да си посадя две ябълки, една кайсия, два ореха и три лозички в двора на село. Усмихнаха ми се широко и ми показаха моторен свредел – хиляда лева. Хиляда пришки на задниците ви да излязат, помислих, благодарих за съдействието и си излязох. Запътих се към следващия хамбар, кой знае защо наречен Мосю Трикотаж. Френският чичка обаче ми каза момент да проверим, би си камшика и повече се не видя. На излизане от това търговско заведение вече изригвах лава и жупел, дето съм имал късмета да заживея в град, в който е проблем да се намери един най-обикновен свредел. За дупки.

Опитват се да ти пробутат, братле, неква скъпарска машинария, а обикновеното сечиво са го скрили, за да ти е гадно, за да разбереш, че си беден глупак, за когото няма място в техния пропаднал град. Живейте си, бе. Живейте си в него на воля, щом ви влече. Аз станах на 40 и на тая възраст любовта около мен е в изобилие, имам храна и вода, само въпросите с подслона и забавлението все още ги решавам и не са разрешени докрай. Изплатил съм наполовина един декар дворно място в едно малко селце, моят приятел Стоянов ми го продава на изплащане. Поради причината, че съм силно алергичен към фирмите, наречени банки, и немам желанието да ми открадват живота по метода „ипотека“. Много открадната животи съм виждал. Благодаря, не пуша. Когато и ако станат на шейсет и пет моите приятели с откраднати животи може би и с голяма вероятност ще се превърнат в пълновластни господари и абсолютни мажоритарни собственици на най-различни нюанси сив бетон във формата на кутийки.

Вече е обяд, а аз отчаяно излизам с празни ръце от петия голям склад и се запътвам към кварталния универмаг, малко железария, малко домашни потреби...
- Обиколих целия град и никъде не открих това, дето го търся, така че едва ли ще го има и при вас...
- А вие какво толкова специално търсите?
- Едно нещо, с което се пробиват дупки. В земята. - Казвам и правя жестове с ръце, сякаш въртя. - Бургия. Свредел.
- Момент... - жената извади мобилния си телефон, обади се на мъжа си и му рече: - Още ли си долу? Донеси свредела. - Затвори и ме погледна с усмивка – имаме останал един.
- Това е моят! Чакал ме е. - Бях радостен.

Не че дупки не стават и с лопата, ама не е същото, първо са по-големи, второ е изморително и бавно. И всякак става, ама козата си сака пръч. След един час слязох от колата си и се заслушах в славейчето, което ми разказваше нещо разпалено от клонака на близките дървета. Ей, славейче, рекох му, сега ще ти засадя още дръвчета, върху които някой ден да чуруликаш ти или твоите деца, а ако искаш, и гнезденце си направи, няма да ти се разсърдя.

В двора си построих колиба, имам още работа по нея. Висока и просторна, скелетът е от петнайсетсантиметрови трупи, вкопани на метър в земята, отвън ги обковах с плоскости, облепих ги с битумни листи и покрих най-отгоре с голямо бяло винилено платнище, по-нататък ще сложа отгоре и снопи от тръстика. Долу ще застеля чакъл, кръгли камъчета, над него ще подредя и нивелирам дървени палети, вече съм ги събрал, ще ги вдигна на няколко ката от едната страна, да се оформи като легло, ще сложа отгоре дунапренения си дюшек и ще мечтая.

Когато миналата есен на първи ноември отидох в село Лещен на поклонение при Борис Христов, той така ми заръча – направи си колиба. А поетите не говорят празни приказки. Нито използват метафори. Колиба означава колиба. Посадих овошките. Лозичките ги разположих в близост до колибата. Ще стане асманлък. Докато изплатя целия двор. Тогава ще си откъсвам по една чепка и ще сядам отвън на припек. Да погледам. Това е всичко, което искам.