OffNews.bg

Животът на джазмените

Вчера разглеждах един антикварен магазин и открих стар, ръждясал микрофон. Един нищо и никакъв предмет, но на кутията имаше залепена бележка, написана на ръка с размито от времето мастило „само за джаз“. Веднага ми напомни за една стара снимка, която ми беше изчезнала от погледа след покупката ѝ. Върнах се вкъщи и отново прерових всичко. Сетих се, че понякога слагам част от закупените фотографии, с поизкривени от влага краища, да се изправят под една стара печатарска преса. Естествено, точно там открих снимката, за която се сетих. Просто съм я забравил под пресата! Повторната ѝ находка много ме зарадва. Щом се намери – значи идва време за джаз новини. И те ще са от 1934 г.. Да взема да пусна една FM джаз станция на уредбата, ей така за разкош.

Както виждам - снимката е навъртяла вече над 80 години. По лицата разпознавам някакъв камерен, може би първоначален, състав на "Джаз Овчаров”. Въпреки че, доколкото знам хронологията на групите на Асен Овчаров, впоследствие са формирани поне три състава, които концертират в натоварения график по валящите покани от българските градове. Едната група музиканти е включвала и неуморния Александър Николов, сиреч Сашо Сладура. Допускам, че по това време, когато неизвестен за мен фотограф е запечатал мига, е скромният първи състав. На гърба на фотографията е написано: "Снимка Варна - Морско казино" 1934, едновременно оркестър и квартет. С ръководител Овчаров". Следват доста криви букви, но и тях ги разгадах с помощта на една мощна лупа от чекмеджето.

Моис Пинкас-Пинко

„Пинко“ – това трябва да е Моис Пинкас. Роден е през 1908 година в София, свири класика в царския оркестър, но и джаз. В състава на Овчаров са били нужни добре образовани музиканти, които да правят аранжиментите. А Пинкас е бил тъкмо такъв човек. Междувременно сам се научил да свири виртуозно и на саксофон. Вероятно е ползвал и двата инструмента. На снимката никой от музикантите не е с инструментите си и не мога да твърдя дали Пинко тогава е свирел на цигулка или саксофон. Все пак си мисля, че е на цигулка. От други фотографии, които притежавам и на които той присъства, знам, че през 1942, когато масово са изпращали евреите в трудови лагери по закона за Защита на държавата, той попаднал там само с един докторски саквояж (кожена чанта с твърда дръжка), в който имало изключително оскъден багаж: ръчно плетен пролетен пуловер, зимен панталон и две ризи. Отделно – калъф с цигулка. Доколкото съм чувал от негови роднини, тя била много ценна и е била измайсторена в края на 18-ти век от ръцете на италианските кремонски майстори.

Въпросният инструмент е бил в ръцете на Пинкас и като редови изпълнител в Софийския музикален театър, а и напълно възможно на същата цигулка да е свирил до смъртта си през 1974 г. Което значи, че цигулката е подарявала звуците си почти 300 години. Имаше едни легендарни братя лютиери Христодорови, които бяха прочути майстори с неголямо дюкянче на една от софийските улици, та те са виждали инструмента на Пинко някъде през 90-те и са го оценили като "уникален и превъзходен". Животът на Пинкас не може да се опише с няколко думи, но краят му се препокрива с великолепната новела „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков за трудния живот на един цигулар, която ви съветвам да прочетете.

Васил Чернаев

На снимката до него е Васил Чернаев – още един човек с доста интересна съдба. Бих казал страдалец. Като млад, през 20-те години на ХХ век, е концертирал из страната ни, но Министерството на просвещението останало глухо, сляпо и нямо за сценичните му успехи. Професор Асен Златаров му помогнал, взел го със себе при обиколките да представя своите известни беседи, а младият талант бил включен заедно с други изпълнители в музикалната програма за паузите. След време отново професор Златаров издействал стипендия и мандат, с който младият цигулар, заминал за Германия, за да специализира с отпуснатите средства при професор Куленкампф. След идването на власт на нацистката партия обаче, учителят напуснал територията на Райха, а нашият млад музикант наследил всичките му концертни ангажименти до края на годината. Така случайно или „по заместване“ започнала чуждестранната му кариера в Европа.

Плакат от концерт на бенда от 1949 година, от фонд регионална библиотека "Пенчо Славейков" Варна

Полицията в град Ерланген следяла движението на Чернаев и привиквала цигуларя на разпити. Струвал им се съмнителен този чужденец. Към края на войната Васил Чернаев дори е бил предаден от полицейския инспектор на друга полицейска машина - Гестапо, откъдето след разпити попаднал в най-дълго просъществувалия лагер „Дахау“ край Мюнхен. Там от години се изпращали тихомълком всички противници на режима. Между другото, съпругата му Недялка, негов концертен съизпълнител, е била изпратена в друг подобен лагер – „Равенсбрюк“.

В концентрационните бараки на „Дахау“ Чернаев буквално живеел като героя от филма "Пианистът" на Роман Полански. Разликата е, че нашият музикант не е свирил на пиано, а случайно е бил спасен по хрумване на коменданта на лагера, който от скука измислил да сформира музикален състав от лагерници. Сборната група от всякакви народности включвала и нашия цигулар Чернаев, който свирел произведения на Бах, Моцарт, Сарасате и какво ли не. Всеки ден групата преживявала ужаса от заплахата да попадне в газовата камера, която била на 100 метра от бараката им и ежедневно погубвала десетки хора.

След пристигането на американските части, цигуларят Чернаев, както и останалите лагеристи били освободени. След дълго издирване той установил, че съпругата му също е оцеляла в лагера „Равенсбрюк“ и в един хубав ден двамата се намерили. Щастливото семейството заминало за Прага, където концертирало до завръщането си в България след около 2 години.

У нас цигуларят поел по пътя на класическата музика. Интересни са стихотворенията от Васил Чернаев: “Завет от Дахау”, “Там, на моите приятели в Дахау” и много други, написани в тефтерчето му. След неговата кончина те били завещани от близките му на Държавния архив. За съжаление, въпреки усилията на сътрудниците от архива, не успях да ги открия, защото тъкмо бяха предадени за дигитализация.

Пешо Смъртта

Следващият сред заснетите на фотографията е Пешо Смъртта - Петър Петров - пианист-барабанист, за когото почти няма информация, освен, че е участвал в тази първа формация. После се появил в наследения „Джаз на оптимистите“ - сборен състав от почти същите хора в края на 40-те години. Намирам го в разни спомени на музиканти и описан като контрабас, например в дирекция „Български циркове”, която организирала турнета и работа на джаз бендовете в цирк „Роял“ и „Добрич”, както и в по-големите циркове в България като стационарният цирк „София“, „Аврора”, „Родина”.

Бирария Алказар, вижда се мястото на оркестъра. Рекламно каре от пътеводител на София, личен архив

Сашо Сладура

В навечерието на 1950 г. се включил и Сашо Сладура - Александър Николов, който не е в състава от снимката. За него може да се открие повече информация, макар да е присъствал за кратко в бенда - ярък цигулар, страхотен шегаджия и незабравим шоумен. Завършил е цигулка в Прага при известния чешки композитор, цигулар и преподавател Йозеф Сук, който бил ученик, зет и близък приятел на друг чешки композитор - Антонин Дворжак.

Може да се каже, че е попивал уменията на две поколения композитори и изпълнители. Сашо Сладура притежавал и други дарби освен виртуозното владеене на цигулката – рисувал чудесно с акварели, пеел. Точно той, иронично, дал името на групата – „Джазът на оптимистите“, която по-късно влязла в полезрението на властта и била следена много отблизо. Комунистическата власт не простила на Сладура тънката му ирония и западното влияние в музиката, която свирел. Решила да го прати в концлагер до Ловеч. Там творецът намерил смъртта си брутално, почти веднага след пристигането. Днес негова статуя може да се види точно срещу Античния театър в Пловдив.

Стефан Кованов

Стефан Кованов, наричан Ковански или Кованеца, е бил тромпетист, свирил по-рано в редица други формации, започвайки в „Джаз Овчаров”. След 9-ти септември Кованов ръководел оркестъра на цирк „Аврора” по време на турне в Румъния през 1960 г., където той, по спомени на негови съвременници, дирижирал състава без да участва като инструменталист. Репертоарът в нишата на цирковото изкуство е бил по негов избор и дори със собствен аранжимент. В ония времена старият джазмен е поемал и функциите на музикално-артистичен директор.

Сантиментът му бил към опасните за времето задокеански джазови пиеси от 30-те години, които били внесени с американските плочи през годините, както и композициите за оркестрите, които дирижирал. Цирковите номера по време на представленията са били озвучавани с почти автентични суинг преработки. Изглежда Кованеца някак е намерил пролука в желязната завеса и със своята адаптирана музика е напомнял на зрителите зад арената за някогашните джазови времена.

Асен Овчаров

Идва моментът да опиша реда: „..с ръководител Овчаров". Несъмнено това е Асен Овчаров, последният (вляво) с листа в ръка. Той е бил първият истински лидер в българския джаз, положил основите на развитието на този стил у нас. Всичко е започнало през 1932 г., малко преди датата от снимката.

Младият Овчаров изпълнявал любимия си джаз на живо, буквално като блиц концерт в прохождащото радиопредаване „Родно радио”. Доколкото ми е известно от спомени от негови съвременници и колеги музиканти, заедно с други ентусиасти учредил джаз клуб в столицата. През 1933 г. Асен Овчаров ръководел салонен оркестър в заведението „Алказар”. Известният ресторант-бирария е бил на бул."Цар Освободител“ 4. Музиката била в синхрон с първокласната храна, отличната скара и халбите прошеково или мюнхенско пиво.

Няма да сбъркам, ако нарека това място основна точка за срещи на всякакви обществени кръгове – от търговци, лекари, адвокати, актьори и учени до хора на изкуството. Музикантите постепенно намерили мястото си на стандартен биг бенд. Така се родил „Джаз Овчаров”. Последвала покана от случайно присъстващ австрийски импресарио, който обещал на Овчаров и групата му голямо турне в Аржентина. Турнето по някаква причина отпаднало, но успешните софийски и близките провинциални джазови турове продължили с пълна скорост. Точно така визионерът Овчаров извел джаза от нощните локали на града до концертните зали на България.

Идилията скоро свършила. След 1944 г., по бързо възприети съветски маниери, у нас се разпространила техниката на доносите. Анонимно и ефикасно Асен Овчаров не бил подминат от обвинения в… шпионаж. Последвали няколко месеца в следствен арест, след което бил интерниран от София. Двамата със съпругата му били изтръгнати от средата си и попаднали в далечния град Тутракан. Там се запознали с брата на дядо ми - Сергей, който също бил интерниран, след като минал през един от лагерите. За съжаление, той не обичаше да разказва нищо за тези мрачни времена, но имам някакъв спомен за впечатлението му от акордеона на Овчаров, а и също, че бил доста сръчен със строителните инструменти. Понеже подробности за тези кратки епизоди в Тутракан не зная, затова ще продължа със съдбата на музиканта, ползвайки очерците и спомените на колеги и приятели.

Малко по-късно Овчаров попаднал в лагера „Белене“, където трошал скали и мъкнел камъни чак до 1952 г.. Пуснали го на свобода за кратко, но след месеци отново бил арестуван и осъден на 6 години затвор. Подозрението било, че е холандски шпионин.

Сега като сега се замисля, не мога да си обясня какво точно у нас може да шпионират нидерландците? Как се доят крави и садят пиперки? Или пък да са правили промишлен шпионаж, който е много далеч от музикантските среди на джазмена?

След като излежал присъдата си музикантът Асен Овчаров получил „привилегията“ да избере град, в който да живее, без това да е столицата или родният му град Харманли.

Вече доста болен след дългото време в затвора, Овчаров избрал града на петте тепета – Пловдив като топъл и с по-мек климат. Там срещнал приятели, които го обградили с внимание и му помогнали да бъде назначен за преподавател по акордеон в музикалното училище. Така акордеонът, неговият стар приятел, отново го спасил.
Ето какво си спомня известният и почитан български композитор Митко Щерев в книгата „Забравих си часовника на пианото“, издание „Прес” от 2010 г.:

В малката таванска стаичка Овчаров ми се стори огромен. Стоеше до малко бюро и пушеше. Беше облечен в тъмен костюм, който контрастираше на бялата му коса и очилата със златни рамки. Излъчваше едновременно добрина, великодушие и респект. Това беше първата ми среща с този велик човек. Той е от тези хора, в които се влюбваш неусетно и с удоволствие. Още на втората година, след всеки урок, той слагаше на пианото партитура за малък биг бенд и ми обясняваше как е написал партиите за духовата секция, барабаните и китарата. В този момент го чувствах като баща. Парадоксът беше, че (чак) десет години след тази среща разбрах кой е той. И за пореден път си казах, че съм галеник на съдбата….“

Споменът за „Джаз Овчаров" живее в сърцата на много стари софиянци, от които са останали живи една шепа хора. Днес историята на първия ни известен и популярен джаз бенд може би ви звучи малко идилично. Или може би малко далечно, но за това добре се е погрижила "народната власт", която е игнорирала почти всичко от наследството на този музикален стил. Натиряла е българското джаз богатство в десета глуха в някой малък провинциален град, но написаното ще пази паметта на града ни. 

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.