Здравка Евтимова: Чакаше

Нарече това дете Храбрина, точно като бе кръстена първата му дъщеря - онази, която Петра бе родила от него преди дванадесет години. Толкова мътна вода изтече от Струма и толкова тъмни пътища извървяха нозете му. Йордан доживя да види свое дете и дочака времето, когато можеше спокойно да сложи плачещото вързопче до гърдите си, без да се бои от злосторничество. Но не беше същото както с първата Храбрина, никои сини очи нямаше да светят в сърцето му като очите на първата дъщеря.

Петнайсет години я бяха чакали дете и когато се чу тънкият, немощен рев на белия свят, вместо да се радва, душата на Йордан се сви и залиня. Заради жена си се опитваше да бъде усмихнат, потроши луди пари за черпни, но и сега, както преди толкова години, очите му виждаха в мъглата Петра, душата му виждаше как жената, хванала за ръка малко момиченце, изчезва по кафявия път. Той иска да захвърли всичко - имане, добитък, занаят, баща и майка, жена си - толкова години бездетна.

И тогава, пък и сега, Йордан я следваше в мислите си; сто пъти по нощите я изпращаше по кафявия път и се стапяше от мъка, че не се бе вгледал в лицето на първата си дъщеря, за да го запази в паметта си и винаги да може с личицето на това дете в ума да става голям и силен.

Аз тръгвам на юг, беше казала Петра. В гръцко. Пък ти и Стефка идете в българско. Халал да ви е. И аз искам, Йордане, да видя България. Глупава, глупава моя, приказваше й понякога Йордан. България е това, което първо са видели очите ни. Вратнята и продънения плет около двора. Водата в стомната, хлябът вечер, когато идваш сакат от умора. Очите на дъщеря ни са България. Намъчи се Стефка с тебе, Йордане, бъбреше Петра. Изтормози я. Тя ти е жена пред Бога и пред кръвта. Хванете пътя по бяла Струма, а аз надолу... Сажда съм аз, Йордане. Очерних и тебе, и Стефка в мъката ви. Ще дойда с тебе надолу, ти си ми жена пред кръвта! - беше креснал Йордан.

Защо не тръгна с нея, защо не прегърна малкото си момиче... Глупава, глупава моя, не знаеш ли - любов синур няма. Мислите синур нямат.

В къщи майка му все мълчеше. Баща му навъсен, полусляп от старост, изрече тежко:

- Мислих, че ще заминеш с Петра!

Йордан се уплаши. Усети кръвта си тежка, виновна. Жена му Стефка беше седнала пред грамадна купчина вехтории - одеяла, паници, дрехи. Крайчетата на клепачите й бяха присвити, лицето й светеше сухо.

- По-добре да беше отишъл с нея - високо, като че мачкаше нещо с краката си, изрече тя. - Аз няма да ти родя деца!

Странно защо Йордан бе запомнил тия думи. Те издълбаха ров между тях, между Стефка и него, и още по-нетърпима, по-жадна ставаше душата му за образа на синеокото момиченце. Загубил беше чертите му, затова всеки път ги рисуваше с пламнали мисли все по-хубави, по-близки. Не настигна тогава Петра, но тя се бе настанила във всичко, което погледнеше - как щеше да пее ощърбената стомна в ръката й, как би запалила окото бялата кърпа, ако стегнеше Петрините коси...

Йордан не помнеше подробности, знаеше, че се бе заврял в мазето при новото вино. Беше горчиво и гъсто виното и много трябваше да изпие, докато прогони спомените. Сладки бяха те, и колкото повече ги пъдеше, толкова повече ги искаше. Беше се съблякъл съвсем гол и със зъби бе започнал да ръфа сивите нови потури, новата риза, пояса. Раздра цървулите си. Окъпа се във вино, разби бъчвата, но в парцалите от дрехите, в строшените дъги я виждаше - хубава, бяла, по зеления път към гръцко.

Това ли трябва да мисля сега? - шептеше на себе си Йордан. Всичко отмина, не може да се върне. Аз пак имам една Храбрина. Срамно е, срамно е заради жената да се пълнят очите ми с онези картини.

Стефка в съня си премляска, малкото до нея се размърда неспокойно.

- Спи! Спи - пошушна Йордан. - Още е рано да ставаш.

…Всички бежанци за България си личаха. Прах и пот бяха ощавили лицата им. Някои бяха успели да натоварят каруца, но не намираха храна за конете. Жегата беше изгорила тревите, от пукнатините в земята излизаше пек, слънцето пърлеше отгоре. Нямаше никъде вода. През двеста триста стъпки лежаха изнемощели коне. Стопаните им се суетяха около тях, скубеха с корен суха, трошлива трева. Някои зарязваха конете, животните гледаха с празен поглед пустинята от жега.

Хората, награбили в ръце кой каквото може - съдини, завивки, мехове, в които някога бе имало много вода - вървяха, забили поглед в праха. Жени с развързани забрадки, изтънели и черни като гарвани, крачеха мълчаливо и настъпваха сенките на децата си. Децата вече нямаха сили да хленчат и здраво стискаха полите на майките, по-големите влачеха остатъци от дрипавата покъщнина, най-малките скимтяха, полузадушени от горещината. Страшен беше пътят на бежанците.

- Боже! Прав си бил, че не си ми дал дете - шептеше Йордан. - Прав си бил.

Дойдоха гладните нощи. Лумваха в отчаяната тъма огньове, изгоряха дъските от каруците. Нямаше вода. Нямаше прохлада отникъде. Йордан и Стефка вървяха в началото с бежанци от тяхното село. Някои изостанаха, придойдоха непознати, от други села, всички се смесиха в гладна, потна вихрушка, която помиташе горичките и изравяше пътища.

Бели конски кости ги чертаеха, захвърлени дрехи, безименни гробове, неоплакани, без кръстове, оградени с камъни. Бежанците вървяха и посред нощ, когато очите не виждаха, че денят се задава още по-горещ, по-жаден, някой глас тихо подхващаше:

- Не бойте се, хора! Близо е България. Ще видиме Струма... за всеки ще има вода. Ей, колко вода има в България...

На сутринта върволицата продължаваше, по-малобройна, по-гладна, децата по-измършавели, жените - съвсем заприличали на гарвани, мъжете - натоварени с камари покъщнина. Йордан крачеше като насън, чуваше до себе си глухите, тежки стъпки на Стефка и се мъчеше да не мисли за хляба, който майка му на времето печеше в неделя. Жена му мълчеше, превита, сива. Той не я поглеждаше, достатъчно му беше да чува тежкото - шляп, шляп - на босите й крака. Но веднъж Стефка го заговори:

- Вземи! - каза тя. Йордан спря и се облещи. В ръцете й, почти съвсем голо, се гърчеше бебе.

- Какво е това! - прошепна той. - Откъде го взе?

Тя не отговори, кимна с глава към една шипка, изгоряла от суша с почернели, навити на фунийка листа. В хилавата сянка лежеше още едно бебе, и то голо. Очите му бяха отворени и върху бледото личице изглеждаха огромни.

- Има сини очи като дъщеря ти - каза Стефка. - Дай да вземем и него.

- Спи! Спи! - зашептя Йордан. Не на дъщеря си в пелените го каза, на мислите си заповяда, но те не слушаха. Боеше се да не разбуди Стефка. Много се беше измъчила тя с раждането.

По-нататък взеха със Стефка още деца, три бяха момчета, само синеокото - момиче. Йордан не ги искаше, защото бебетата пиеха водата от меха им. Стефка с последните кори хляб правеше попара и я наливаше в устите им. Непохватна беше Стефка, понеже никога не беше гледала малко дете, но след седмица и четирите бяха залепили кръглите си очи в мършавото й, ощавено лице и щом го загубеха от поглед, вземаха да реват.

- Не бойте се, хора! - казваше им посред нощ Стефка, когато лошото изглеждаше по-далеч. - Още малко и сме в България. Глупава, глупава, те бяха пресекли вече границата, но и в Българско нямаше вода и нямаше хляб.

Без да ще, Йордан започна другояче да вижда жена си. В тяхното село, при теснината на клисурата, имаше вир - отгоре гладък и равен, а под повърхността - силно течение от топла вода. Сякаш топлата вода бе докоснала Йордан и жадно, незабележимо го теглеше към Стефка. Затова не можа да й се скара и не захвърлиха бебетата.

И мъкнеше - той две, тя две, в глухата жега, в глада, нагоре по Струма. Понякога виждаха още - малки деца, непроходили, кърмачета в пелени - полегнали до варница, оставени на сянка под някое дърво, на едно дори бяха направили люлка от съдрана рогозка.

Страшни неща видяха очите на Йордан по пътя към България. Трябва да е много хубава, най-хубавата, тая гладна България, щом хората с костите на децата си проправяха пътя към нея. И ги мъкнеха, той две, Стефка две - чужди бебета, а водата в меха им вреше от жега.

- Спи, Храбрино! - измърмори Йордан на детето под завивката. То бе започнало да скимти насън, личицето му се беше изкривило от някаква негова си, детинска болка. - Спи, нани на-а! - Йордан изтъни гласа си да не го изплаши, но от гърлото му изскочи само задавено, пресипнало - На-а!

Ето, дъщеря му е тук, може да я погали. Не посмяваше, щеше да одраска кожата й с напуканите си ръчища. Дъщеря му е тук и хляб за нея ще има. Жена му е близо и топлата вода от странното течение все така тихо, упорито го теглеше към нея. Но защо беше започнала душата му да изсъхва като неорана нива лете, защо...

Йордан знаеше, но се боеше да мисли за това. Когато извървяха своя страшен път до България и той ги заведе до една тясна клисура, разсечена от поток, Йордан беше казал на Стефка:

- Тука ще е!

Клисурата приличаше на оная, далечната, която бяха напуснали: брезите бяха същите и водата. Тогава Йордан си казваше - тия бебета, чуждите, ще видят България, както съм я видял аз - една тясна клисура, сиви камъни и хляб.

Още преди да забие първия кол на къщата си, още преди да се е строшила стомната, която вървеше със Стефка при бягството, към ливадата, която те решиха да направят свой двор, заприиждаха жени. Жени мършави, черни, с напукани лица. Жени с кърпени сукмани, боси.

-Тука имало някаква бездетка - казваха жените. - Тя, бездетката, събирала захвърлените деца на бежанците. Чували ли сте за нея?

Йордан не смееше да ги погледне в очите, но Стефка, и тя с кърпен сукман, и тя черна, погрозняла, отговаряше:

- Аз съм бездетката.

Жените минаваха да видят четирите чужди бебета, взираха се в чертите им, търсеха своето. Излизаха от разградения двор още по-черни. Но след стъпките им идеха още жени, пламнали в отчаяна надежда, и се точеше глухата, черна върволица през тясната клисура.

Никоя не позна своето дете, но стъпките от изранени женски пети не свършваха. Идеха една след друга жени, превити като гарвани, стиснали надежда в напукани длани. Те гледаха четирите бебета и напук на немотия и глад оставяха до дрипавите възглавнички сгънати на четири левчета. Тихо, скръбно ги оставяха. Приближаваха Стефка, някои, без да я поглеждат, неловко пипаха ръката й, навеждаха се и допираха сухи, изпръхнали устни до пръстите на бездетката.

А топлата вода от течението така здраво теглеше Йордан към нея, така го носеше, че чертите на жена му започнаха да се сливат и да го гледат с лицето на Петра.

Един ден в Йордановия дом пристигна мъж. Висок, млад и хубавец беше, не личеше да е от бежанците. Но лицето му изглеждаше съсипано, направо болно от мъка.

- И ти ли си търсиш детето? - беше го попитал Йордан. Мъжът, без да го гледа, отговори:

- Не е за дете... Ти сигурно си Йордан бъчварят от бежанците. Имаше нещо мъчително в иначе обикновените думи и Йордан не посмя да го пита повече. - Йордан си. Петра толкова те е описвала. Всяка нощ сънувам как те убивам. Е, аз се ожених за Петра. - Гласът на чужденеца се прекърши. -Тя все за тебе разправяше. Беден си бил, казваше... На, вземи тия пари. Заради нея. Каза, че ще дойде при тебе с дъщеря си.

- Стой, човече! - прекъсна го Йордан.

Непознатият не вдигна глава към него.

- Тя ще дойде при тебе тия дни - после мъжът се обърна встрани и преди да си отиде, остави до прага торбичка с монети.

Оттогава Йордан не знаеше мира. Всеки ден чакаше Петра и първата си дъщеря, събуждаше се, облян в пот.
По чудо и Стефка роди дъщеря. Нарече и това дете Храбрина, също като първото. Заради Стефка се опитваше да бъде усмихнат, а сърцето му свито чакаше, чакаше.

Какво ще правиш, Йордане? - питаше се, а отговор не знаеше. Измъчен, безсънен, протегна ръка към Стефка, загърна рамото й, вгледа се в малкото, което бе свило пръстите си на юмруче, и глухо, почти безшумно изрече:

- Спи, Храбрино, спи!