За кокошкарите и Капоне

Когато бях млад – бях бунтовник. Не плачи майко, не тъжи. Майка ми и не плачеше и не тъжеше особено, защото моето бунтовничество не беше особено опасно за обществото, нито пък чак толкова опасно за мен самия. Времената бяха други. Не като тези, в които са написани думите „Не плачи майко, не тъжи…“.

Моето бунтовничество беше в края на осемдесетте. Или още от средата им. Никой бунтовник (според мен) не може да определи с точност кога става бунтовник. Може и да се ражда такъв. Но според мен – основна роля изиграват родителите му, близката обкръжаваща го среда, училището и разни други дребни камъчета, обръщащи коли и чупещи гръбнаци.

Или правещи гръбнаците по-жилави и по-здрави.

Като млади, зли дрянови пръти. Зависи и от гръбнака (както би казал някой почитател на био-психо-социалния подход за изучаване на човека) – тоест – от наследствените заложби; но зависи и от това, колко натиск му е оказван в ранни години – докато е бил пластичен и подлежащ на огъване, на пречупване и всякакви деформации.

Като дете Левски е живял в тъмна, схлупена стаичка. Когато я видях за първи път – казах си: „Свободата и стремежът към нея се раждат именно в такива стаички. Несвободата има съвсем ясен и конкретен образ. Тия еснафски бедни стаички са затвор, зандан за свободолюбиви души. В тях цари задуха от всякакво естество. Свободата е Балканът“.

Когато бях на 13, заедно с няколко приятелчета, умни момчета, някакви странни и ненамясто поникнали цветя в градината на моя милиционерско-военен просташки квартал в Южна София – та заедно с тях създадохме вестник. Може би тогава…? Станах бунтовник? Но…Както казах – човек не може да определи сам кога става такъв или онакъв. Може само смътно да анализира миналото си и да си въобрази, че именно един момент от живота му е определящ. А обикновено определящи в живота са абсолютно всички моменти – и са определящи за абсолютно всичко. Това, че си кихнал през март месец 1992-ра по някакъв начин е определящо за това, че през 2027-ма ще умреш при падане от небостъргач в Каракас, Венецуела. Така е, струва ми се. Всичко зависи от всичко.

Вестникът ни се казваше „Овча мисъл“. В него на ръка и заедно с много рисунки бяхме описали кракти случки. От политическия живот по това време.

Ще си кажете: Че откъде в една държава, в която да се говори за политика е опасно (и затова говоренето се осъществява само в кухните, на пуснато портативно телевизорче – да заглушава…и само между възрастните, след три ракийки и полугласно…) та откъде пък накъде в главите на деца ще се роди идеята да пишат вестник за политика?

Ами може би именно защото виждахме и подочувахме тия тайни и срамно приглушени разговори на нашите родители?!
Социалистическата система беше политизиращо аполитизираща. Официалните медии бълваха само официална политическа дезинформация. Под леглата на хората лежеше трупът на египетския премиер Ануар Садат. Над главите им витаеше като призрак зловещият производител на фъстъци и президент на САЩ Джими Картър. В петък се гледаше съветска телевизия, а децата носеха на вратовете си кърпи, напоени с кръвта на умрели хора. Поне така се твърдеше. Червената връзка на пионера (дете, член на задължителната детска комунистическа организация) е напоена с кръвта на загиналите герои в борбата с капитализма и фашизма! – така казваха идейно-възпитателните кадри.

Хората дори вече не можеха да повръщат от всичко това. Така и алкохоликът – след много препивания – загубва повръщателния си рафлекс и дори когато се натрови съвсем с ракия – не може никак да я повърне. Така изглеждаха и горките хора от социализма – препили с патоките на политическата пропаганда, неспособни да я повърнат. Способни само да шепнат страхливо в кухните си: А знаете ли, че Тодор Живков веднъж…

Ние направихме вестник Овча мисъл и в него първата статия, доколкото си спомням, беше за това, как се срещнали Тодор Вечноживков и Константин Криминалис (Караманлис беше името на тогавашния гръцки премиер) и обменили челен опит и венерически заболявания. Продължаваше с описание на срещата, като описвахме със сменени и смешни имена куп от тогавашните български политици. Не бяхме сменили името само на поета Левчев, защото то нямаше нужда от сменяне. Играехме си. Забавлявахме се.

Когато баща ми случайно попадна на тоя вестник, който аз преспокойно оставях да се търкаля по масата в кухнята и не криех въобще – щеше да припадне. Стана блед, жълт, погледа го още малко и накрая каза: Е, Калине, какво е това?
Аз се изсмях и казах: Ми, татка, това може би е нещо като вестник, шега…Хумористичен такъв, вестник…

А татко ми тихо и безсилно промърмори: Моля ти се…за такива неща може много лошо да те накажат, пък и нас с майка ти. Моля ти се да го накъсаш и изхвърлиш. Не, не чакай. Аз ще го изхвърля.

Мен ме полазиха няколко от мравките, които обслужват страха, но после забравих за този случай.

После – като войник – беше 1989-та – откъснах портрета на Тодор Живков от граничната книга. Тя беше официален, най-официалният документ на граничната застава. И в нея трябваше да се записват само героични събития. Примерно – ако граничар застреля германски турист, решил да избяга от Социалистическия Лагер. Когато откъснах първата страница, на която се мъдреше портрета - при мен моментално довтаса лейтенантът. Той отговаряше за политическата част. Хлапе почти на моя възраст. Беше се препасал с колана направо през гърдите – от престараване; беше отворил кобура на пистолета си и се пъчеше пред мен. „Какво си мислиш, че правиш с тия…демонстрации?“- попита ме той и попипа кобура си.

Аз се изсмях. Беше вечерта на 10-ти ноември 1989-та. И аз имах подкрепата на няколкостотин хиляди, които виждах по включения в Димитровската стая телевизор. А също и на двайсет момчета-граничари и мои приятели, които държаха ключовете на оръжейната и на склада за артилерийско въобъжение. Там имаше една снайперова пушка Драгунов, трийсет автомата Калашников, двайсет РПГ, десетина картечници Калашников, стотици гранати – бойни и със сълзотворен газ, безброй патрони и сигнални ракети. Ние можехме да стигнем до Видин за час и да го превземем. А горкият лейтенант разбираше това. И когато видя наглото ми, засмяно лице, той наведе глава, погледна ъгъла на плюшената, тъмночервена покривка на масата в Димитровската стая (където от телевизора течеше огромния митинг и където стоеше Граничната книга) и каза: Ми сега ще трябва да нарисуваш нещо на мястото на другаря Живков. Аз се засмях и му казах: Ама разбира се! Тъй вярно!

А през 1996-та стоях пред вратата на съдебна зала в Софийски градски съд и чаках да бъда съден. Бях подпалил клада в знак на протест срещу правителството по това време. Пред Народното събрание. Беше доста преди да се вдигнат хилядите и да изгонят поредните идиоти – слуги на поредните грабители. Правителството имам предвид. Тогава беше на Жан Виденов. Чаках пред залата и си говорех с ченгетата. Те бяха на моя страна. Както е винаги в България. На думи всички са на твоя страна, когато се бориш за тях или проявиш някаква неочаквана за българин смелост (на български се нарича „вироглавие“). Но тия всички всъщност само се подсмихват, гледат те със снизхождение и си казват: „Ай как ще си счупи главата и тоя ахмак! Не знае, че срещу ръжен не се рита, срещу силните не се лае!“.

Тогава от залата излязоха двама рецидивисти. Те бяха на дело точно преди мен. Излязоха си – тихи, жълтички и посърнали. Ще се лежи! – казаха. Колко? – попитах ги, за да се ориентирам в обстановката – все пак аз бях следващия бройлер на конвейра в месокомбината. Три години. – казаха бледите крадци. Ей, лошо бе, защо толкова…? – преглътнах аз. – И за какво бяхте вие?

За кражба на руска класическа литература – сериозно казаха рецидивистите и си тръгнаха, побутвани от полицаите. Сигурно – сетих се веднага – бяха обирали някоя богаташка къща в Бояна, където някой стар полковник от ДС е събирал томове на Толстой и Макаренко.

И така аз минах на дело, осъдиха ме само за дребно хулиганство и платих (тоест – не платих и до сега) глоба от някакви смешни пари. Горе долу колкото заплатата ми като лекар тогава. Както и да е.

Като млад бях бунтовник. Може би цял живот съм бил. Но…

Виждах, как след моите и на моите връстници бунтове идват мутрите, крадците и митничарите. Босовете на групировки, бившите комсомолци и бившите ченгета от Държавна сигурност. Как стават господари на един лишен от смелост и воля народ.

Бунтовете ми се превръщаха в нелепост; започваха да изглеждат като смешни изстъпления на незрял мозък. С годините се превръщах в нещо подобно на тия ченгета – от пред вратите на съдебната зала; подсмихващ се с презрение към бунтарската наивност на една млада душа.

На 4 май - в затвора е натикан най-влиятелният престъпник в историята на Америка. Алфонсо Капоне. Повярвайте, Америка е преживяла много по-трудни и объркани времена, отколкото ние можем и да си представим. И никога не сме преживявали. Но Америка (колкото и да е мразена и често с основание) е велика страна поне с едно. Че успява да натика в затвора разни като Ал. Въпреки огромните им пари, влияния и мощ. Може да ги натика. Тях, ужасните и всяващите страх. 

А не само крадци на руска класическа литература и бунтовници на 18, палещи огньове пред кочини и пишещи политически смешки.