Учителите

Преди време от една редовна сбирка на антиквари и филателисти в ръцете ми попадна много стар гимназиален дневник. Писан е в края на 30-те години на ХХ век - демек съдържаше почти стогодишна история. Купих го без да се замислям и го разгледах по диагонал преди да го прибера. Една сутрин обаче, както си пиех кафето, изведнъж се сетих за него, хукнах към шкафа, в който трупам подобни антики ведно с разни мои стари записки и десетки аудио интервюта. Намерих дневника и го разлистих.

Миризмата на стара хартия и прах ме провокира да кихна няколко пъти. Върнах се при кафето си и докато допивах последните му глътки преполових половината страници. С радост установих, че всеки нов разгърнат лист е по-увлекателен от предишния. Историите се сипеха като сняг, преплитаха се като в пъстър калейдоскоп. Направих си още едно кафе и изчетох всичко от кора до кора в дневника. Тези два часа бяха кратки като миг и ме пренесоха в онова хем далечно, хем и не толкова отдавна изминало време. Оставяйки записките на мястото им в библиотеката, изведнъж си дадох сметка, че през разумните години от живота си съм общувал с безкраен списък от хора, родени в края на сребърния век XIX век и живели в ХХ-ти.

Една от тях е моята прабаба Вера, която помня добре, родена през далечната 1895 година. Погледнато от една страна означава цели два века преди сегашния XXI, но все пак не е чак било толкова отдавна, щом аз, който наближавам шестдесетте си години, помня отлично нея и всички разговори, които сме водили. Между нейните разкази и редовете на изповедите на онези стогодишни страници забелязвам и повтарящ се 100-годишен цикъл на войни, случили се на една и съща територия. Впрочем и днес е така, битката отново е на същото място - в Украйна.

В дневника се споменаваше много пъти името на баба Вера. През 20-те години на ХХ век трябва да е била около тридесетгодишна. Бягайки от червеноармейците, тя и мъжът ѝ Фьодор стегнали набързо куфарите, хванали за ръка двете си невръстни деца (дядо ми и брат му) и хукнали към пристанището на Одеса. Половината им багаж се изгубил при блъсканицата на пристанището. В последният момент се качили на "Рашид Паша" - един от корабите, който заедно с френските и английските параходи се притекъл на помощ на хилядите злощастни бежанци.

Натоварен до последният свободен сантиметър, корабът потеглил за далечна Африка. По-точно за Мароко - тогава протекторат на дружеска Франция. Отплувал към свободата, но по пътя на борда пламнала епидемия от тиф (*обикновено тази болест е била пренасяна чрез въшките) и капитанът разпоредил да се свалят всички заболели и тези, които са били в контакт с тях - а това реално са били другата половина от пътниците. В порт Варна слезли и моите хора. Олекналият „Рашид Паша“ продължил отчаяното си пътешествие с останалите на борда му емигранти и в крайна сметка акостирал благополучно в онази далечна дестинация.

Във Варна семейството не се застояло дълго - парите им били обезценени и се оказали безполезни, а бижутата свършили светкавично. Обменът им за храна ги стопил за седмица. Разменяли по формулата "хляб срещу пръстен". Ако искаш. Прабаба ми, която знаела говоримо и писмено няколко езика, станала учителка към новосформирана гимназия с бежански деца. С импровизираното училище четиричленното семейство някак се добрало до Шумен, а сетне до столицата. Междувременно в София, чрез организацията на Червен кръст, княз Кирил предоставил две от своите вили в Княжеската градина (днес Борисовата) за интернат и началното училище. С помощта на Българо-руския благотворителен комитет, възглавяван тогава от софийския митрополит Стефан, била създадена официално „Първа руска гимназия“ и детска градина за дребосъците. Към гимназията се обособил и малък мъжки интернат.

Възпитателите и дечицата, някои от които по пътя останали кръгли сираци, се настанили в първото си трайно убежище – във вилата на принц Кирил в Борисовата градина. Баба Вера заработила като възпитателка на най-малките от обед до вечерта. Мъжът ѝ Фьодор получил длъжността иконом и закупчик на продукти. Отредили им миниатюрна стаичка на последния етаж.

Между страниците на дневника има и интересна информация за Фьодор. През 1926 година организацията „Руски сокол“ (*спортна и скаутска организация подобна на българската „Юнак“,филиал на чешката „Сокол“) организирала събор. Той включвал летуване на палатки, упражнения, надбягване с коне, тогава доста популярен спорт. Дядо Фьодор, който бил кавалерист и „есаул“ по ранг (*чин в руската императорска армия, който представлява обобщение между майор и капитан), се заел да разгрява всички коне на българските, емигрантските и останалите международни участници на този сбор, като яздел с тях по алеите от интерната до поляните зад първоначалната постройка на стадион „Юнак“. Организирал и конюшните, транспорта и изхранването на всички породисти коне за това събитие. Общо взето като един бивш кавалерист по време на събитието буквално плувал като риба в собствени води.

За директор на това училище бил назначен бившият преподавател в кадетското училище във Владикавказ полковник Фьодор Александрович Потто. Чак сега, държейки въпросния безценен дневник, узнах и пълното име на този човек. Оказва се, че е трябвало да изминат цели 100 и повече години, за да мога сега го разбера, благодарение на прочетените страници. До деня, в който разгърнах дневника този човек бе неизвестен за мен и фигурираше просто като абревиатурата „П.Ф.А.“, която бе изписана до датата на една от запазените снимки в семейният ни албум (*на руски по правило първо се пише фамилното име, след него собственото и бащиното, т.е. Потто Фьодор Александрович – П.Ф.А.).
За жалост няма вече как да разпитам прабаба ми Вера за него, а другите от семейството ми не знаеха нищо по въпроса.

Директорът Потто и баба Вера са били заснети заедно пред кухнята на интерната. Порасналите деца, които държат деноминираните царски руски банкноти са съответно дядо ми и брат му. Впрочем такива купюри се въргаляха в старата ни къща в Красна поляна с цели пачки, но са оцелели само две от тях. Запазил съм ги - много са красиви и необичайно големи, всяка е като половин разгънат вестник.

Баба Вера, двете и деца, директорът на интерната, снимка: личен архив

Спомням си увлекателните разкази на баба за училището, за което почти не се споменаваше в дневника, защото акцентът там бяха хората. А за да получим цялостната картинка можем да погледнем сградата само от семейната снимка, която прилагам тук, защото постройката е била съборена през 50-те години. На нейно място доскоро имаше барака за поддръжката на парка до басейна "Мария - Луиза". Преди време минахме с един приятел да разузнаем нещо по въпроса, но имаше ограда и заварихме само изоставените бараки с колички за листа и захвърлени по земята ръждясали инструменти.

Разказът на баба Вера

Училището ни бе скрито в дълбоката част на гората. Близо до нас, където се пресичаха главните алеи, имаше едно малко изкуствено езеро. Почти целогодишно наоколо шумяха листата на красивия парк. Той се оказа доста интересен – бил е посаден преди около 40 години до идването ни да учим тук, а беше така красиво израсъл, сякаш е столетна гора. Надолу имаше и доста иглолистни дървета, които не бяха никак капризни и растяха бързо. Зимите си избирахме някоя средноголяма елха, за да си я украсим за празниците и сваляхме играчките чак пролетта. А за останалите широколистни дървета съществуваше специална служба, която пращаше озеленители да се грижат за кленовете, дъбовете, липите и ясените, които бяха старателно подстригвани. Началникът им - един много дребен човек с огромни юнашки мустаци, дълга зелена куртка и шапка с лачена козирка като на военен на когото викахме "горския генерал", твърдеше, че именно в това оформяне се крие красотата на всеки парк, било тук, в Швейцария или в Италия. Щракаше по шумата с една огромна и тежка ножица, по-голяма от ръста му, а след него всичко ставаше много по-красиво и оформено.

Програмата ни за деня включваше един час гимнастика сутрин, после измиване, закуска. После всички сядаха за учене на уроците. Водихме децата пеша до града по дългите паркови алеи. Зимата, освен че беше много студено, се стъмваше и по-рано и беше страшно в тъмното по обратния път. Първият и последният от възпитателите носехме и палехме газови лампи, иначе в гъстият мрак можеше спокойно да се изгубим. На занятия ходехме само следобед, защото и учеха втора смяна.

През свободното от занятия време всяка възрастова група имаше свой любим кът. С директора (*Потто) дори и зимата водехме по-големите на една малка полянка, обградена в кръг от букове, но в средата, неизвестно как, беше израснал голям орех. Така твърдо и могъщо беше стъпил, че трима души с разперени ръце едва обхващаха ствола му. Децата обичаха да седят до него всяка вечер, когато полумракът се сменяше с непрогледната тъмнина и ни заграждаше бавно от всички страни. По-големите фантазьори си представяха и разказваха, че са велики пътешественици, и съчиняваха разкази как съдбата ги е захвърлила на далечна планета, а останките от катастрофиралият им кораб е някъде по-нагоре в градината към планината Витоша. Оставяхме децата да фантазират. Щом се появяваха се звездите на небето, разговорите преливаха във фантазии за далечни неоткрити планети. Космосът завладяваше почти всички теми. По-малките деца седяха сгушени до мен и слушаха с радост и страх историите на големите.

Занятия с децата в парка, 1923 г., снимка: личен архив

В своите разкази баба Вера споменаваше и учителя по литература Александър Висонов.

„…Саша бе много висок, кокалест човек. Известен комарджия, който винаги губеше пари и тънеше в заеми и, разбира се, беше ужасен пияница. Но в часовете си по литуратура не закъсняваше. Не преподаваше по учебник. Даже не го отваряше. Споменаваше и разказваше за всички изучавани по програмата писатели като за живи хора. Преди емиграцията той се е срещал с живия колос Лев Толстой, общувал е с Антон Чехов, спорил е по кръчмите с поета Сергей Есенин. Говореше за Владимир Маяковски и за други писатели и поети от онова време. Представяше ги е с тяхната гениалност, но с лошите им привички, разкриваше е слабостите им. Разправяше, че някои от тях били големи побойници и хулигани, вероятно имаше предвид Есенин и Маяковски, те са били пословични с лошия си характер. Но пък и всяко културно и развито общество имаше нужда от подобни подстрекатели….“

***********

Жалко, че сега липсват точно такива учители, нещата се изучават много повърхностно. Какво ли ще запомнят учениците? Спомних си и за моя учител и класен в гимназията - Цако Бочев. Не съм имал друг учител като него. Въпреки че преподаваше само българска литература, ни караше да четем Ницше и да пишем философски теми за осмисленото. Кой колкото може. Сетне по избрани от него домашни дискутирахме всичко в клас. Никога нарочно не обявяваше кой е творецът на написаното, което обсъждахме. Беше уникален човек и педагог. Ходил съм му на гости и след като завърших гимназия, беше ми интересен. Живееше по някакво странно съвпадение в сградата на булевард „Христо Ботев“ която през времето са обитавали трима добре познати български писатели - Димчо Дебелянов, Йордан Йовков и Николай Лилиев. А може би неслучайно е живял и Цако Бочев там? Кой знае?

Тези дни ще посегна пак към дневника и ще препрочета отново всичко от първата до последната страница. Може да изскочи още нещо дребно, някой детайл, който съм пропуснал в големият пъзел на изминалите години. И пак ще пътувам в миналото.