Турция - едно повърхностно сравнение

Най-трудно е да пишеш обективно.

Това, което казах, беше излишно, апропо.

Защото тоя идиот, който мисли, че съществува нещо като „обективност” заслужава само паничка топла супа и да бъде оставен да си седи. В някой дом за слабоумни.

Обективност, мили приятели, има само в главите на слабо и неудачно мислещите.

Хоп, „удачно”, ще кажат куп многознайковци-пуристи (радетели за езикова чистота) е русизъм: не го използвай, защото е гадно. Но на тях мога да отговоря единствено: „не използвайте името „Чавдар” защото е турцизъм и означава ръж. Викайте на приятеля си Чавдар „ей, Ръж, ела тук!”. Та така де.

Като стана въпрос за обективност и турцизми – да си кажа думата: Бях в Турция и се върнах.

И никак не мога да кажа нищо обективно; и направо се задушавам от безсилие при мисълта, че каквото и да кажа – ще е необективно, ще е оспоримо, ще е даже глупаво; и ще се намерят един куп хора, много по-умни и образовани (забелязали ли сте, че кажеш ли нещо – по чудодеен начин почти всички около вас (българи) се оказват по-образовани от вас и по-информирани и тутакси ви поправят и ви казват „как стоят нещата в действителност”?), които ще ми се присмеят. И с право: в Турция съм за първи път, бил съм там само четири дни. Обикалял съм малко и съм бил част от официална делегация на писатели. Това ако дава обективен поглед върху нещата – здраве му кажи!

Но на това аз мога да отговоря така: този, който е бил там стотици пъти, живял е там, скитал е по най-малките паланки и е отворил почти всяка врата – нима той не се е изкривил в представите си; нима не е замазал и опорочил първата си, най-блестяща и бистра представа, произведена от първото – най-свежото и силно впечатление?! Този, който е обикалял, живял, навлизал надълбоко в живота на една страна и един народ е станал освен това и много пристрастен. И – изграждайки привързаности с места и хора – действително е загубил всякаква обективност. Поживееш ли – натоварваш с емоциите си всяко нещо: ето това е любимото ми магазинче, това е улицата, по която мразя да ходя, защото видях веднъж прегазена котка... и така нататък. А където има привързаност и емоции – може ли да има обективност? Мисля, че не.

Просто и в единия и в другия случай става въпрос за различен вид субективности.

И така: обективността – мили дами и господа – е субективност, наложена с власт (с бой и избиване на зъби, а ако се налага – и с горене на клади на разни джордано-бруновци)

И сега да си кажа моята си субективност: Турция не е по-хубава от България.

А Истанбул е огромен, пищен, впечатляващ, дори – красив в някои ракурси – но потискащ, шумен, потресаващ. Хаос и ориенталско безразличие към човешкия финес.

Думите „Човешки финес” тук използвам като термин – за това цвете, което може би само западната цивилизация е успяла да отгледа за две хиляди години и е някаква недоловима и извънредно крехка комбинация от хуманност, хармоничност, изящество, възрожденски дух (не в чорбаджимарковски, а в микеланджеловски смисъл). Да, сетих се – Турция е имала своя Златен век; но той не е века на Рафаело и Андреа Мантеня, нито на Галилей и Еразъм; той е века на Сюлейман Кануни (Сюлейман Законодателя, когото ние наричаме неправилно Великолепни). Тоест – техният век на възход е век на налагане на сурови закони и извършване на невиждани завоевания; не на смекчаване на законите и на освобождаване на мисълта; както не и на възраждане на фината човечност.

Някой умен ще каже: без 1492-та година, в която Кристобал Колонь е открил остров Испаньола (и така е открил всъщност това, което по-късно е било наречено на неговия сънародник Америго – Америка) – не би имало ни Рафаеловци ни Галилеевци. Без завоевания и без насилия, без покоряване и без – направо казано – войни – няма как да има прогрес.
Не съм убеден в това. Но и така да е – не знам Турция да е родила Галилей.

Тук идва, естествено, въпросът – а ако е родила, а ние – поради стеснения си образователен кръгозор – не знаем, че го е родила и че го има?

Както и да е: казах, че ще пиша субективно, така че – ще пиша субективно и точка! Турция и Истанбул не са по-хубави от България!

Това, ще рече всеки втори българин, го знаят всички! Защо го казваш?

Защото, мили дами и господа, аз съм царят на това – от нещо, което не изглежда приятно – да намеря полза и да го превърна в извор на най-благоприятни за мен мисли и чувства!

Като се прибрах в България, казвам ви – така ми стана хубаво и мило; така ми хареса, така се разчувствах – все едно бях влязъл в просторна слънчева стая след пребиваване в сумрачно и претъпкано с вещи мазе.

Турция и Истанбул са впечатляващо богати; хората обаче не са по-хубави и симпатични от българите. А кое е важно, ако не хората?

В хотела ни в Истанбул имаше десетки мъже с много странни, зловещи и кървави превръзки на главите. В главата ми се родиха мъчителни и болни асоциации с някакво клане. Веднага след това се досетих – заради особения вид на превръзките, оставящ темето и челото открити, а там се виждаха безбройни кървави точици – та се досетих, че става въпрос за пациенти на клиника за присаждане на коса. И се почувствах някак особено: усетих чувство за свръхчовешка огромност!

Това – казах си – тук е конвейер. Огромна медицинска фабрика. Всичко тук е над човешките мерки. Този акт – на присаждане на коса – е по някакъв начин, поне за мен, интимен; свързан с фини и деликатни чувства. Човек преживява тия неща, плувайки в смес от суета, срам и болка. А тук той се извършва в промишлени размери. Някак – странно и плашещо.

Дадох тоя пример за да илюстрирам цялото, не като изолиран случай.

И казвам всички тия неща, за да ни уврят главите, най-първо моята – че всъщност наистина, съвсем наистина ние живеем на благословено място. Дори упадъкът и полузабравените ни, полупризрачни селца са някак китни и хм... човешки. Ние, каквото и да си говорим, казах си влизайки в България – сме европейци. И беднотията ни – където се вижда – е някак европейска. Тая проклета, велика, гениална и светла европейска мая, която е накарала да бухне и нашето Възраждане! Ние сме именно такива – и в красотите си и в мизериите си – европейци: по-светли, по-деликатни, по-ангажирани с човешкото и с Деликатната човешка същност! Ориентът е пищен, но не тачи отделния човек, свободния, различен, цивилизован и живеещ както той сам реши човек.

Бих казал нещо радикално: не църквите ни, а предизвикателно облечените ни момичета по моловете ни правят европейци: всеки религиозен фанатизъм е ориенталщина и антихуманизъм.

Истанбул, казвам ви, е великолепен град.

Но ние трябва да сме много, наистина много щастливи, че живеем по на запад от него. И че сме категорично в Европа. Тая мила Европа, която е кръстена на момичето, либийската принцеса Европа, която Зевс, във вид на бик е пренесъл именно през Босфора (бичия канал).

И пак ще повторя – това, което казвам, е извънредно субективно. Но с усмивка допълвам, че и което каже друг, в противоречие с казаното от мен – ще бъде точно толкова субективно. Различни субективности.