Телевизорът

Дядо Ристу и баба Лица живееха като аборигени. Вечер, като приберяха козата, хапваха надве-натри и задрямваха с кокошките. Синът им Бенко спечели обаче на томбола нов телевизор и един ден им връчи стария си „Велико Търново”. Докара го с колата и го посадиха в средата на стаята. Баба Лица плесна с ръце, засмя се като подевка и веднага метна отгоре му едно чисто кенарено кръпче. А дядо Ристу се обръсна и си тури нова риза, като че ли ще се годява. Бенко дръпна кръпчето, включи телевизора, нагласи го, обясни на старците с кое копче да го пускат и спират, напълни багажника на колата с картофи и си замина.

Двамата се курдисаха пред екрана, грейнали като за снимка.

Тъкмо вървяха централните новини. Баба Лица обаче беше серт жена. Още на петата минута тя започна да се върти като шугава.

- Он много лаже бе! – каза тя.

- Кой ма? – рипна дядо Ристу.

- Е па телевизоро. Ка щяло държавата да мислела за пенсионерите, като я си знам колку ми стига пенцията?

И като скочи, надвеси се над екрана и започна да плюва.

- Стой ма – дърпаше я дядо Ристу. – Защо го плюваш завалийката?

- Оти много лаже! – каза баба Лица, ама все пак събра в шепа престилката си и започна да бърше екрана.

След седмица баба Лица окончателно бе омагьосана от синия екран. Знаеше наизуст програмата и току притичваше от двора да не изтърве сериала. Дядо Ристу и той перколяса. Щом видеше на екрана певици или балерини, се вкаменяваше, сякаш го бе ударил гръм. Не щеш ли, една вечер се разрази наистина силна буря с гръмотевици. И като пуснаха телевизора, на екрана се появиха само някакви снежинки.

- Викай бърже Велико железаря – изкомандва баба Лица.

Велико дойде, остави торбата с инструментите на пода, запретна ръкави, извади чука и започна да преслушва телевизора оттук-оттам. Сетне измъкна отвертката и керпедена. След час подът на стаята бе осеян с вътрешностите на телевизора.

- Като не й разбирам на пущината – чешеше се Велико по кратуната и продължаваше да занича в изкормената кутия. – Нов требе, но-о-о-ов, нов! – отсече накрая и започна да прибира страховитите си инструменти в торбата. – Я, бае Ристу, сипни по ракийка, че се изкилих.

И дядо Ристу и баба Лица пак заживяха без разтуха, ама веке сън не ги лови. Приберат се вечер, хапнат и вперят поглед в мъртвата кутия на телевизора. Съвсем се смахнаха. Сякаш кой знае какво виждаха там.

- Помниш ли как го плювах! – ще продума понякогаж баба Лица.

А дядо Ристу ще отрони безмълвно една сълза, пълна с мънички балерини.

----------------

За да прочетете другите разкази на Деян Енев, публикувани е OFFNews, кликнете на името на автора под заглавието.