Страстна история в нестрастно време

На голия плаж. Мъж и жена. Търсещи (се). По делфински голи. Като след творението. Седнали пред морето един до друг. На сгъваеми столчета на метри от прибоя. С лице към морето. Като ученици пред учител. Толкова близо един до друг, че при жестикулация ръцете над лакътя се докосват. Движения случайни в мигове неслучайни. Притихнали. Загледани. Разлети.

Горещо е. Бризът едва размества въздуха. В следобеда късата пясъчна ивица е полупразна. Невисоки отвесни скали я затварят от двете страни. Гръб на плажа е обрасъл с храсти и треви склон. Висок около десетина метра, склонът отвежда към плато, накачуренo с каравани. Единствено отворена е посоката към морето.

Пет-шест също голи плажуващи тайно следват двамата с поглед. Легнали са на плажни кърпи на пясъка зад тях. На различни отстояния. Двамата са ги въвлекли. Пръснали са по плажа нещо невидимо, усещащо се като пръски от морски вълни. Плажуващите наблюдават разговора. Гледат гърбовете. Чакат развръзка.

Между двамата личи любопитство един към друг. Натрупало се е в няколкото срещи през предходните дни. Той е привлечен. Тя увлечена. Случайно срещнали се бегълци. Тайно докосващи се с погледи. Очакват. От време на време очите му пропълзяват по гърдите. От там през добре оформен пъп към бедрата. Понякога чак до пръстите на краката. Колкото и невидимо - тя вижда. Доволна е. Всеки път лекичко повдига гърди - като че ли иска да му ги покаже. В такъв момент всичко става женственост. Всевишният ѝ отстъпва диригентската палка…

Русоляв мъж на средна възраст единствен е по бански. Иска да огледа двамата отблизо. Става от кърпата си. Олюлява се. Провлачено тръгва към морето - уж да се разходи по прибоя. Пред околните дава вид, че нехае. Гледа разсеяно. Безразборно върти глава. Насам… Натам… Несръчно. Тук-там заравя стъпало в пясък - като да заравя нещо в дупка. Натиска с въртеливи движения. Накрая събира кураж и тръгва към двамата. Пристъпва като в траурен марш. В русолявия има нещо банално, от което … ти става студено дори посред лято. Примъква се до двамата. Скришом стрелва с поглед. Като атентатор, оглеждащ цел. Забавя ход. Отказва се. Отбива няколко стъпки встрани.

Нещо в двамата го дразни. Нарушава вътрешния му покой. Старае се, но не успява да го скрие. Едва ли го изнервя жегата. Защо крие очите си? Оставил е дълги кичури коса да провиснат, за да скрият очите, сплитайки се пред лицето. В поведението прозира изнемогване. Молба двамата да ги няма. Да не са истина. Никога да не са били. Да са невъзможни. Има и нещо друго. Личи, колкото и старателно да е прикрито. Самосъжаление…

Бегълците не го забелязват. Енергиите им танцуват с бриза. Чертаят граници на света в малък периметър около тях. Отвъд него - прашинки. Атоми в хаотично движение. Искат да са като тях. Незакономерни. Непредвидими. Свободни. И двамата са наясно – само хаос разбира хаоса на битието. Но как да стигнат там? Как да изчистят навика...? Как да го надхитрят? Очакват морето да ги научи. Като него да загубят форма и граница - дори хоризонт…

- Кажи за Кант! Вчера няколко пъти го спомена. Само загатна и не довърши – казва тя. Потрепва. В жестовете личи вълнение. В долната част на корема усеща енергия, задвижена от голия мъж. Той е говорил, както отдавна ѝ се е искало. Не както говорят всички. Не предвидимо. Не „както трябва“. Поза ли е? Трик да спечели вниманието ѝ? Или е искрен. Спонтанен. Тя иска да разбере. В предишните срещи все някой пречеше на разговора. Недомлъвки. Недосподеляния. Все пак успя да усети - и той търси посоката, за която няма табели.

Русолявият чува за Кант. Главата клюмва. Като на ранен. Обръща гръб на двамата. Вперва поглед в пясъка пред себе си. Знаят тайна, казва си. Това е. Знаят някаква тайна. Тайната да ти е все тая. Тайната на невъзмутимата спонтанност. Тайната на невъзмутимата игривост. Тайната да живееш като безсмъртен. Раменете му провисват, сякаш са му сложили чувал. Тялото добива форма на питанка. Питанка, безмълвно молеща за съвет. Защо с мен никой не говори за Кант, загризва въпрос отвътре. Упорито заравя стъпало в пясъка. Сякаш дълбае фундамент на въпроса си. Сякаш иска да го забие там, докато не получи от двамата отговор. Опарва обаче стъпала във все още горещия пясък. С поглед, порещ пясъка като рало, се връща обратно на кърпата. Оглежда се. Разкрит ли е?

От въпроса за Кант е поласкан. С него тя му дава да разбере, че внимателно слуша. Че е заинтригувана. А и … приятно е да общуваш с умна жена. Жена, бързо улавяща важното. Същевременно съзнава: с въпроса си тя връща разговора в полето на приемливото. Иска да заличи впечатлението от последните си изказвания. Вчера спонтанно заговори за паралелни, невидими светове. За населяващи ги духовни същества, недостъпни за сетивата ни. За четвърто, пето и измерения от още по-висок ред, които невидимо за нас структурират вселената. Явно е осъзнала, че се сблъсква с критериите му за смисленост. Че е прекалила и може да изгуби доброто мнение за себе си, което усеща, че вече си е извоювала пред него.

Поглежда профила ѝ. Вижда я умислена. Зареяният поглед в нещо съдийства. Профилът е привлекателен. Изграден от хармонични пропорции. Беше му говорила за окултизма на Питагор. Хрумва му, че това са именно питагорейски пропорции. Може и срещата с нея да не е случайност. Може питагорейските тайнства... Преди още инстинктът да е насочил погледа му към равномерно повдигащите се гърди, обръща глава към морето. С рояк жестове отговаря за Кант.

– С човешки възможности за достигане на истина – за миг спира, защото не се сеща за думата – най-вече с дедуктивната ни логика, Кант доказва, че и да има обективен свят, както сме научени да мислим, нашият ум не е в състояние да го възприеме. Живеем така, сякаш има свят извън нас, независим от нас, а дори и да има такъв, той би бил недостъпен за нашето познание. Непознаваем - и за сетива, и за разум.

Около минута и двамата мълчат. Поглежда я с лека колебливост. Иска да види в лицето ѝ ефекта от кантовото заключение, което току що е изрекъл. Знае, че то не е за всеки. Лицето е спокойно. Съсредоточено. Като море на безветрие. Няма гняв. Няма ирония в крайщата на устата. Може да се справи с Кант, казва си радостно. Врата вътре в него гостоприемно се открехва. Пуска я навътре. Отново обхожда с поглед тялото. Дишането продължава да повдига голите гърди. Толкова вдъхновяващо, че оттласква мисълта му като трамплин. Нанякъде. Накъдето трудно се стига.

– Е, за какво говорим тогава? – продължава той. – Какви са тези „обективни истини“, извлечени от „обективна реалност“? След Кант знаем, че, и да ги има, няма как да ги знаем. Недостъпни са и за сетивата, и за разума. След Кант обективността е бълнуване. Шмекеруване. Хем сме наясно, че обективният свят, ако въобще съществува такъв, какъвто ни се иска да го има, е неусвоим за човешкия разсъдък. Хем се преструваме, че не само го има, а и безспорно го познаваме. Че онтологичното ни възприятие пряко произтича от него. Че е източник на целия ни сетивен опит. – Закратко замълчава. Съсредоточава мисли в равномерното румолене на прибоя. Поглежда я и продължава. - Построили сме битието си върху идея за обективен свят. Колкото и невъзможна - колкото и измислица - тя ни е основа, без която човекът пропада в безсмислие. Надлъгваме се като деца. Лъжем се с надеждата да забравим страха пред ужаса на безсмислието. – От гърлото му като кашлица излиза горчив смях. Отново се пбръща към прибоя, като да го заговаря. – Напълно сме били опознали обективния свят… Знаели сме били даже физическите му … закони. Нютон, Айнщайн и колегите им всичко разкрили. – Смее се. Вече сърдечно и звучно. Клати развеселен глава. – Ей такава нелепост е човешкият живот. Правим се, че виждаме нещо, което Кант е доказал, че, ако въобще съществува, за човека е напълно невидимо. И после - виж ти - гримаси. Учудване. Все нещо не е по план. Все нещо мъчи. Все сме неподготвени…

Спира да говори и приковава поглед далеч в морето. Замисля се, че всъщност няма голяма разлика между нейните многодимензионални реалности с невидими поселения и обективния свят на строгата наука. Митове. Измислици. Надежди за посока в хаоса. От години навикът му да мисли рационално се противи да приеме това. Но все някога, казва си, трябва да се престраши. И тогава, наистина - поне първоначално - ще загуби основа под краката си. Все нещо ще спаси. Интуиция? Прозрение? Чудо? Вероятно ще е нещо различно от банална рационалност.

Той е доволен от себе си. Успял е кратко и ясно - както му се искаше. Тя се замисля. Поглежда го. В погледа личи желание да е на височината на мисълта, която е задал. Благодарна е за старанието. Сякаш Кант потвърждава нещо, което вече интуитивно е повярвала, без да може да го докаже. Развълнувана е. Женствеността ѝ му намига, че е минал още едно препятствие в лабиринта ѝ. Закратко се замисля. Леко повдига брадичка и запокитва ново предизвикателство:

– Тогава какво? Да спрем да споделяме? Да се примирим, че споделянето само по себе си е невъзможно, защото няма свързваща ни обективност, от която да извлечем истинност на твърденията? Истинност на посланията? – Усеща, че казва нещо умно. По устните ѝ заиграва момичешка усмивка. Като да казва „хайде хвани ме!“. – Това би означавало да спрем да общуваме, да се разпаднем като общност?И аз често съм стигала до извода, че в пълнота мисли и преживявания са несподелими. Ако обаче прекъснем споделянето, общуването - колкото и да е измислено след Кант - какво остава?

Интонацията е приятна. Подчертава важността на въпроса. Плажуващите зад нея наострят слух. Любопитство кара няколко от тях да влязат в морето. Правят го, давайки си вид, че имат нужда от разхлаждане. Всъщност искат да видят лицата. Тя отново с поглед погалва голото мъжко тяло. Жест, че предварително благодари за нелесния отговор. Той осъзнава - задала му е важен за нея въпрос. Въпрос, върху който дълго е мислила. Сега очаква смислен отговор. Без увъртане. Без общи приказки. Без прибягване „до общоприетото“. Замисля се, как да оправдае доверието.

– Нищо. Права си. Нищо няма да остане. Поне нищо от това, което досега сме считали за „смислен съвместен живот“. А животът и да искаме, и да не искаме все някак продължава. Раждането заставя да живеем. Ще има ли ново - различно осмислено - съвместното съществуване? Едва ли. Човекът, особено в група, е несъвършен. Прекалено заблудим. А и напълно зависим от стечение на обстоятелства…, да го наречем съдба. Едва ли в бъдеще нещо ще се промени. Ще караме постарому. Ще се преструваме. Ще се „свързваме“ чрез „обективна реалност“. Ще живеем със самочувствие, че я познаваме. Ще извличаме от нея „истинност“. Ще продължаваме да я наричаме непоклатим факт. – В гласа му се чува разочарование. Погледът е помръкнал. - Ще продължим да ѝ приписваме закономерности. Обективната реалност ще продължи да бъде митът, правещ ни общност. Нашият неназован бог. Ще страдаме, но няма да признаем грешката. Все ще намираме извинения…

Излязъл от морето мъж минава близо до тях. Личи, че иска да чуе нещо от разговора. Кресливи татуировки са визитна картичка. Вее мъжественост като знаме. Е, плажът все пак е и сцена. Ролята, която е решил да представи, удря обаче на камък. Двамата не забелязват нито актьора, нито неговия пърформанс. Той пък от своя страна така и не успява да чуе нещо от разговора. А и… да бе чул. Стига на мястото си. Разочарован стоварва недооценена мъжественост на кърпата. Всъщност - колкото по-обикновен, толкова по-щастлив. Така май гласеше сентенцията…

Мисловно двамата летят на височина, от която и на него вече леко му се вие свят. Бягството губи предвидимост. Остава морето. А ще разчетат ли? От набраната височина морето изглежда потоп. Залива всичко – история, традиция, нрави, представи, навици, суети, йерархии - каквото се сетиш. Залива обаче и … страха. Поглъща го в дълбините. А сега? След безстрашието? Сега наново… След като мисълта е дръзнала, защо да я спираме. Веднъж тръгнала, остави я. Нека върви. Нека търси. Тя му бе говорила за разрушителния танц на Шива. С танца си индийският бог рушал пречещото познато, за да помогне на хората да видят истината за света, която то скрива. Истина зад измама от натрупано познато. Зад навика… Като дребно джудженце представяло индийското изкуство измамата на познатото. В екстаза на своя танц Шива стъпквал джудженцето до смърт. Колко жестоко нещо може да е просветлението, мисли си той. Какво ли остава след смъртта на джудженцето...

– Всъщност – продължава той – още от древността сред философите кипи и друг спор за света. Карат се, има ли въобще обективен свят. Свят извън нас - като този, за който вече стана въпрос. Или животът на всеки протича изцяло вътрешно - като видео в съзнанието му. Изцяло субективно. Без външна намеса. Логически погледнато - напълно възможно. А, ако е вярно, значи няма общ свят. Има само сбор от отделни, индивидуални светопроизводства. Мистично зараждащи се и протичащи вътре в съзнанието на всеки един от нас. За човека това е светът - неговия свят. Неговия неповторим свят. Част от който явно са и … представи за външна обективност, за външна свързаност, без тя да е възможна. Без да е такава, каквато ни се струва. Защото, както казах, всичко е субективно – сътворено вътре в съзнанието. В този неповторим, субективен свят живее отделният човек. – Отдъхва за момент. Абстракцията изисква усилие за съсредоточаване. Усеща капчици пот, които бризът превръща в миниатюрни разхлаждащи ледчета. Само след миг чувства, че е готов да довърши мисълта си. - Животът на общността според тази философска представа е сборът от индивидуални субективни животи. Животи напълно независими един от друг. Вероятно и несъвместими един с друг. Животи със случайни допирни точки. Сякаш и без общи закономерности. Животи в непреодолим хаос, произвеждащ произволни правила.

Иска да намали абстракцията. Да преведе на разбираем език. Мисли за пример.

– Погледни онзи плажен чадър! Жълт е нали? Ти казваш жълт. Аз казвам жълт. Нито аз обаче някога ще видя твоето жълто - жълтото, което виждаш вътре в теб, нито пък ти моето. А твърдим, че говорим за едно и също нещо. Нещо от общ свят. Как можем да знаем?

Спира да говори. Замисля се. Защо му е да изстрелва разговора толкова нависоко. Не е ли време безопасно да го приземи. Харесва я. Не иска да я отчужди. Харесва му и, че тя го харесва. Все пак са само човеци. Защо да руши интуитивните представи за света. Да, илюзии са, но са ни упование. Да ги подлагаш на съмнение е общоприет знак за лудост. А ако го помисли за луд или - още по-лошо - за … глупав. Две малки, несъвършени човечета, оплетени в карма – или казано по християнски в грях. Дори да е само мисловно, имат ли право да преминат зад илюзиите - да надникнат Отвъд?

От друга страна и за нея сякаш е ясно, колкото и за него – инерцията на „общоприетото“ за хора като тях е непоносима. Като камък, който вечно мъкнат със себе си. „Всеизвестното“. „Непоклатимото“... Някой друг за всичко бил помислил вместо теб. Нужно е само да се съобразиш. После … неволи. Затова ли сме тук? Да сърбаме попара на чужди недомислици? Инстинктът казва друго. Тегли натам. Логика, интуиция, преживяване – нещо ще поведе. Ще изведе… Само трябва здраво да държа нишката, казва си.

Тя следва мислите му. Съпоставя със своите. Вече вярва, че не е поза. Харесва ли го? При последното случайно докосване ѝ се стори, че нещо кликва. Стори ѝ се като механизъм, който ги скачи да търсят заедно. Вътрешно се радва. От кокетност е станало съмишленичество. Нагон и разум са се побратимили. Дърпат в обща посока. Плъзва поглед по голото му тяло. Търси доказателства.

За да преодолее колебанието, той се обръща инстинктивно назад. Случайност среща неговия с погледа на русолявия. Познава го отпреди. Никога не му е бил приятен. Позата, която русолявият е заел, смущава. Смесица от дебнещо животно и молещ се поклонник. Интуиция бие тревога. Предупреждава. Ако сега спре мисълта, един ден погледът му може да помътнее като на русолявия. Може да заприлича на препариран. Сепва се. Адреналин нахлува в кръвта. Обръща се към морето. Във водите пречиства уроките от лошия поглед.

– Да, ако навлезем в дълбочина, нищо няма да остане от живота. Поне такъв, какъвто сме го живели досега. Знаеш ли. Късният будизъм отъждествява света и живота с нищо – с празнота. Махнеш ли илюзиите, остава празнота. „Шунята“ на езика пали, на който предимно е запазен древният будизъм. Нирвана е спасение чрез осъзнаване и сливане с празнотата. Притихване. Изпразване. Неизразимият скок отвъд илюзиите е … скок в опразненост от купищата представи и условности, в които сме заклещени. Купищата измислици – понятия, концепции, канони и какво ли не. Скок в безграничие.

Усмихва ѝ се насърчително. Весело повдига вежди и добавя:

– Ставаш буда. Може би думата буда има нещо общо с буден. Въпреки че е състояние, неизразимо с думи. Буда учи, че всеки може да стане буда.

Тя мечтателно отвръща на усмивката му. Харесва ѝ да слуша за Буда. За успелия. За освобождение от понятия и концепции. За пустотата, която всъщност са. А ни се струват смазващо значими, чуди се… Мъдър човек трябва да е измислил израза „празни приказки“. Такива са. Празни…

Като него и тя е ходила в Индия. Дори по-често. Странствала е из древната индийска мъдрост. Индия променя. Тя си спомня:

– Индусите наричат живота и света мая. Всичко, което възприемаме със сетива и преработваме с ум изглежда реално. А е измамно. Мая - заблуда. Мая, казват в Индия, е като платнище, разпнато върху света. Цял живот гледаме платнището без да можем да видим истинския свят, скрит под него. Такава е участта на човека. Тъжна.

Сега тя го поглежда внимателно. Изследва лицето за ефекта от казаното. Усеща. Уцелила е честотата на неговите вярвания. Окуражена продължава:

– Будизмът, за които говориш, и той учи, че животът е предимно страдание. Поне докато грешни представи си правят с нас, каквото си искат. Вечен поток от страдание, в който Буда включва болките, но и удоволствията. Болката е ясна. Предизвиква пряко страдание. Удоволствието е по-интересно. Защото е непряко страдание. Превръща се в страдание, когато свърши. Искаме да е вечно, а то все някога свършва. Това ни наранява. И удоволствието се оказва част от кръговрата на страданието. Истината за живота наистина е тъжна.

Не е сама. Приятно ѝ е, че има на кой да сподели това, което никога не споделя. Което „общоприетото“ ѝ забранява да изговори. Открила се е. Струва ѝ се, че е разбрана. Но и … уязвима. А уязвимостта е еротика. Очите ѝ се напълват с матов блясък. Той вижда. Струва му се, че може дори да го помирише. Матовият поглед зове за съмишленичество. Този матов поглед…! Окончателно освобождава мисълта от изкуственото „приемливо“. Става стимул за отритване на вечните съображения, задушаващи ума. Плажуващите зад тях - чули-недочули - притихват. Една майка слага показалец на устата на малкото си момиченце, за да замълчи.

Вятърът бързо се усилва. Малките до преди час облачета са станали гигантски. Оцветени в бяло и сиво, плават по небето като миненосци. Препречват слънцето. Двамата не се трогват. Знаят - тук облаците бързо отминават навътре в сушата. Там правят, каквото имат да правят. Плажът остава незасегнат. А с облаците идва прохлада.

– Права си – казва той, в плен на матовия поглед. – Спонтанно истината за живота изглежда песимистична. – Уж случайно, накланя глава. Незабележимо поема въздух, идващ от нейна посока. Помирисва тялото ѝ. – Но, знаеш ли, това не бива да ни плаши. Колко реалисти рано или късно осъзнават песимизма като усъвършенстван реализъм. Който въобще не пречи да се наслаждаваш на живота. Напротив – помага! Дава независимост. Нагледали се на всичко, много известни философи в края на живота стават шопенхауерианци.

В един момент разгорещено вдига показалец в знак, че ще каже нещо важно. Повишава глас. В тембъра прозвучава неотстъпчивост - предизвикателство към света.

– Във философията Шопенхауер е нарицателно за песимизъм. Това не му е пречило в края на 19 в. да бъде считан в Европа за най-значимия философ на епохата си. А въпреки че западнякът Шопенхауер идейно е толкова близък до будизма, неговият Запад често нарича будизма „безплоден песимизъм“.

Помълчават. Личи, че клеветата за безплодния песимизъм го дразни. Сеща се, че е любима нападка на другите религии. Недолюбват будистката рационалност. Предизвиква ги. Будизмът не се нуждае от богове. Нито от чудеса. Нито от пророчества. Будизмът изначално дори не е религия. Той е философия, опряна на човешка опитност. Чисто човешко занимание. Стига му човекът с неговата способност за самоизбавление. Вместо за свръхестествено, което човекът и да иска няма как да познава, говори за лична отговорност. За самоизбавление сега. Зен будизмът дори твърди, че в някакъв щастлив миг понякога става мигновено.

Замисля се. Усеща, че бягството е загубило граници. Че разум, интуиция, емоция и еротика дифузно преливат едно в друго. Случва се и с думите. Значенията им се раздуват до неузнаваемост. Застъпват се. Дублират се. Боричкат се. Анулират се. Конкретното става относително. Относителното - конкретно. Не се плаши. Свежо му е. Разпадът на значения е добър знак. Знак, че навикът губи значение. Че се губи ограничение. А телата? Поглежда я. Имат ли все още ясен, разграничителен смисъл думи като „тяло“, „свян“, „дреха“? А думата „спасение“?
Усмихва се, но сякаш не на нея а на усещането за безкрай.

– Будизмът и безплоден песимизъм… – промърморва. – Той е реализъм до дъното на нещата. Философия, която много след смъртта на Буда хората са изопачили в религия. Буда е знаел, че ще направят това. Повтарял на учениците си, че не е бог. Че дори не е нужно да вярват в това, на което учи, преди сами да го проверят. Че нито е пророк. Нито богоизбран. А най-малкото богоподобен. Че е обикновен човек. Човек събуден. Осъзнал същността на битието. Че е постижимо за всеки.

Докато говори, забелязва детинско въодушевление в погледа ѝ. То бързо обхваща тялото ѝ. Чак до зърната на гърдите. Леко настръхват. Всевишният отново ѝ е отстъпил диригентската палка…

– Медитацията в будизма се нарича випàсана. – Струва му се, че нещо друго проговаря вместо него. – На пали означава „да видиш нещата такива, каквито са“. Това е реализъм. Човешка опитност. Чрез медитация и размисъл да видиш нещата такива, каквито са. Да осъзнаеш механизма на страданието. А той е в дефекти на възприятието. Разгадаеш ли механизма му, от само себе си страданието започва да отстъпва. Случва се спасението, което мъдреците да описват. Другото – досегашното, фаталният навик – само си тръгва, след като е разгадано и обезсмислено.

За миг се замисля, дали всичко е представил правилно. Толкова е просто, казва си, и толкова недостижимо…

– Това учат будистите. Спасение чрез самоосвобождение от заблуди. Възможно ли е негативно освобождение? Тогава защо наричат будизма негативизъм? Защо го наричат песимизъм?

Тя е доволна. Разказът за будизма я отвежда в детството. При отдавна затрупана невинност. Невинност толкова близка с мъдростта. Струва ѝ се, че вече е била буда – просто е забравила. А може и никога да не е преставала да бъде. Просто е била разсеяна и не го е забелязвала. Благодарна е, че ѝ припомня. Усмихва му се. Намества се на стола. Потрива съблазнително бедра едно в друго. Той забелязва.
Пресята през облаците светлина оцветява морето в изумрудено зелено. Вятърът е довел чайките. Летят ниско над надигналите се вълни. Току се гмуркат. Снопове слънчеви лъчи се промушват в пролуки между облаците. В морето като фенерчета образуват светлинни кръгове. Фенерчета от Отвъдното… Уплашени от облаците, плажуващи сгъват чадъри. Събират принадлежности за плаж. Бягат от бурята, която считат за неизбежна. Любопитството към бегълците обаче не пуска. Събират багаж бавно. Вечните зрители… Само Русолявият не помръдва.
Двамата остават на столчетата. Продължават да гледат морето. То напомня, че е стихия. Вълните стават големи. Клатят мислите. Клатят усещанията. От време на време обливат стъпалата. Знак за подкрепа? Гледката ги кара да помълчат. В един момент тя се изпъва леко назад и казва:

– Ако можеше поне малко да ограничим злото. Този линч…

Откъде пък това сега? Той чува, какво му казва. Не може да се откъсне обаче от водното зрелище. Погледът подскача по вълните. Шива танцува. Стъпканото джудже потъва. Проговаря чак след минута-две като излязъл от транс:

– Голямото зло идва от хората.

Говори бавно. С неохота.

– В природата подлост няма. Тя се е появила с човека. Злото е резултат от човешка лакомия и човешко невежество. Най-вече невежество. Поради невежество грешим в егоистичната сметка, как най-много да получим за себе си. А това иска всеки един от нас – нали? Най-много за себе си. Злото е фатална аритметична грешка на несъвършения човешки ум. Има общо с дефектите във възприятието, за които говори будизмът.

Поглежда към разливащите се по брега вълни. Не му се говори за човешката мизерия. Замълчава. Всъщност не са виновни, мисли си. Слабост. Невежество. То е по-силно от тях. Идва със съблазън. Струва им се непреодолима външна сила. Струва им се, че са заставени да го вършат. Оправдават се пред съвестта си – доколкото е останала - че е непреодолим нагон. Като да си жаден. А е обикновено невежество. Тя също гледа вълните. Разпилява се в тях. Хрумва ѝ, че е част от нещо рядко. Нещо като спасение в бурно море с малка рибарска лодка. Той хваща ръката ѝ над китката. Продължава, като нежно я разтърсва:

– Злото се завихря от самите нас. От мен, от теб – от всички нас. Тръгва от лаком егоизъм. Той ламти. Прави сметки. Смята как най-лесно и най-много да получи. Дори не му хрумва да се запита, има ли смисъл ламтежът. Насреща му - други хора. Други ламтежи. Невежото его решава, че най-лесно ще получи всичко, което иска, като прецака другите. Като елиминира конкуренцията.

Тя го поглежда леко смутено. Вече е сигурна, че го харесва. Дори когато буйства. Откъде обаче толкова добре познава злото. Защо включва себе си, когато говори за него. Поглежда дълбоко в очите. Претърсва за следи от зло. Изненадана, открива закачливост. Като да е отгатнал, той ѝ се усмихва. Пуска ръката ѝ и казва:

– Това е фаталната грешка. Всяко лакомо, невежо его започва да прецаква. Така се ражда злото. Злодеянието предизвиква ответна реакция. Амбицира отсрещните. Заразява ги. Те също започват да прецакват. Злото се увеличава, задълбочава и предава нататък. Невежество се превръща в зло. Става човешка съдба. Докато има невежество, има зло.

Бурята напълно е покорила сетивата. Струва ѝ се, че вятърът е заставил вечното зло, за което той говори, да се свие и скрие от страх. Като мишле. В дупка. На завет. А не може ли бурята съвсем да го прогони…?

Той се обръща към морето. Като да мантрува, продължава:

– Злото вреди на творците си поне толкова, колкото на тези, срещу които е насочено. Поради невежество вредителят не осъзнава, че със злодеянието си се самонаранява. Има ли невежество - има линч. Това е.

Той поглежда назад към плажа. Всички са се разотишли. Само русолявият е останал. Лежи на кърпата гол. Събул е банския. Подпрял е с длани глава под брадата. Със забити в пясъка лакти, втренчено гледа бурята.

Далеч на хоризонта блясва светкавица. Тя трепва. Поглежда натам. Светкавицата ѝ напомня за просветление. Какво всъщност е просветление, пита се. Една от тези големи, нереални, магически думи. Поглежда го малко плахо. Проверява дали се е успокоил след разговора за злото. Усмихва се приятелски и нерешително пита:

– А какво е за теб просветление?

Той не отговаря. Вдишва дълбоко соления въздух. Гледа залеза. Облаците са се изтеглили далеч на сушата. Точно както очакваха. Настъпва моментът на художници и фотографи. Цветовете пламтят. Нюанси и светлосенки превръщат грубото в деликатност. Финото в ума се отваря. Вълна отново плисва насърчително краката. Сякаш и морето чака да чуе.

– Не съм сигурен. Може би просветление е да си разбрал именно това, за което си говорим с теб. Да си разбрал колко относително е всичко, което считаме за непоклатима обективност. За вечно ограничение. За рамка.

Сеща се за препарирания поглед на русолявия. За очите на прегорелия човек. Замислено проговаря:

– Мисля, че разгаданата „обективност“ става мека като мъгла. Губи неизбежност. Става свобода. Плашещото спира да плаши. Но и нищо вече не ориентира. Нищо не упътва. – Усмихва се двусмислено. – Е, свобода! Такава е… Настоява да осъзнаем чуждите мнения в нас. Чуждото, което сме свикнали да мислим за свое. Настоява да го забравим. Да се самосъздадем отново. От нищото. В хаоса на промяната да хванем собствена посока. Дори отново да сгрешим…

Осъзнава, колко често е употребил думата свобода. Знае, че е любима дума на тези, които злоупотребяват с нея, за да отнемат свобода. Чуди се, дали и той в момента несъзнателно не прави това. Дали вместо да освобождава не заробва в нови представи и концепции. Нали човек толкова може…

– За да стане животът смислен, трябва осмисляне. А виждаш ли го някъде? – Тембърът на гласа угасва. Продължава приглушено. – Повечето животи са толкова кухи, че болка просто кънти от тях. Светът е ехо на страдание. Шумовете на града например. Свикнали сме с тях. Отвикнали сме да разпознаваме страданието, от което идват.

Замълчават. Появява се усещане, че всичко е казано. Доколкото е възможно. Оставят бурята да дописва. Да задрасква. Да коригира. До нейна белова. Вятърът поутихва. От облаците-миненосци и следа няма. Импотентни фукльовци, мисли си тя. Не валяха, не трещяха. Точно като хората. Суети. Роли. Мании. Накрая нищо. Театър за прикриване на мъка. Вълните сякаш вадят всичко от пантите. Запращат на дъното. Носени от въздушни потоци чайки намекват за още едно измерение. Извън нашите три и онова на вълните. За лекокрилото измерение…

Двамата вече почти не говорят. Думите досадно преиначават. Струва им се, че заедно със слънцето значението на словото залязва зад хоризонта. Той я поглежда. Прилича му на огледало, отразяващо морето.

– Утре тръгвам – казва тя. – Утре тръгвам от тук. От утре няма да виждам морето.

Той се сепва. Тя ли говори? Или отразеното море?

– И аз тръгвам. Вдругиден.

– Как ще облечем отново дрехи…! – проронва тя.

Помълчават. Слушат вълните.

– Решила съм да живея в настоящето. Да живея сега.

Той получува. Полуразбира. Представя си я как тръгва. Как се отдалечава от морето. Какво значи … „да живея сега“? Всъщност след залеза на думите е без значение. Тя се отпуска. Разтваря бедра. Като да зачене от морето. Той вижда. В този момент тя, той и морето образуват отделна реалност. Или отделна нереалност? Струва ѝ се, че вижда в далечината Шива да танцува по вълните. Порив на вятъра погалва бедрата.

В него разнебитена логика търси ново начало. Или свой край? Бавно отмества поглед. Вижда открехнатия скут. Обръща се назад. Плажът е напълно празен.