Ще рухне ли атонската реликва „Св. Йоан Рилски“?

Казват, че молитвите на атонските монаси пазели поболелия се от рационалност човек сам да се затрие. Да се остави на егото си да го изяде… Видимо е - колкото и необяснимо. Уж желязна човешка логика, а изковава железни клопки. От железни клопки пък произтича оловна тъга. Носим си тъгата като доживотна ризница. Тежи! Пъшкаме от клопка в клопка - все самозаложени. Стенания, фрустрации… Пък ги наричаме победи и триумфи. На … свободна воля. На … находчивост. На … научност. На … прогрес. Доверчив е човекът. Немощно съждението му. И все пак! Повечето от нас, въпреки безброй причини и поводи, нито сме се един друг избили, нито самоубили. Та, така, казват, пазели молитвите на атонските монаси.

Атон е духовният център на православието. Баща на православното монашество. Създал и отгледала боготърсачески подвиг във всички православни земи. Преведено на светски език боготърсачество е осъзнаване на Необятното отвъд граници на човешкото възприятие и осмисляне на ролята му в човешкия живот. Според преданието за майка и покровителка на свещения полуостров се счита Богородица. Неин бил той. През вековете Атон е мислил и осмислял. Превърнал се е в хранителница и проникновителница на надчовешка мъдрост. Наследяваме я от монаси, изследвали в тишина себе си и вселената през посланията на библията. Понякога без или само с основно образование. А прозренията изумяват и най-учени в света. Да не говорим за чудеса и изцеления, които според монасите се случват тук ежедневно. Боготърсаческите прозрения завещават ориентири срещу раздвоения ум. Лекове срещу привидности. Срещу мимолетности. Срещу демони на … фобии, филии.

Атон е огледало. Светската немощ се вижда в него. Преходност, несъстоятелност. Неугледното его. Тъгата. Показва обаче и … изход. Показва тежката ризница, но и как се сваля. Осъзнаване с молитва в безусилна тишина вместо препъвания в натрапена суета. Служба на ближния вместо илюзии на лукавия.

Света Богородица Ксилургу (Дърводелка). Случайно прочетох за тайнствения скит. Бил самотно отдалечен във вътрешността на полуострова. Несмущаван от поклоннически маршрути. Място за уединение с Бога. Трудно намирам информация за него. А е и доста неточна. „Всезнайко“-Гугъл подвежда, че там все още обитават български монаси. Хващам се. Непозната за мен атонска обител с български монаси – звучи примамливо. Намирам я на картата. Решавам да отида на поклонение. В скита Св. Илия съм. Питам за път до там. Малко неприветлив, висок, съсухрен, гръцки монах с видима досада ме упътва. Е, казвам си, и монасите са хора – някои по-немощни…

Благодаря на отеца и се запътвам в посочената от него посока. Скоро пътят се разделя. Колебая се накъде да поема. В началото на малка пътечка виждам жълта табела. На гръцки пише „Пътека“. Само толкова - без да казва накъде води. Таен знак за посветени, казвам си и ми става весело… Тръгвам по нея. Вървя по тясна, неравна горска пътека. Обрасла и неподдържана. Нямало е движение, което да я отъпче. Пладне е. Струйки пот обливат тялото. Раницата е залепнала за гърба. Мараня трепери в светлосиньо небе. Слънце грее в зенит. Пече ли, пече. Като Бог да дава урок. Като да пари за очищение и покаяние. Да пресушава страстите. Припомня, че са клопки. Че без тях блатното его изсъхва.

Спирам да се ослушам. Неземна тишина. Гали сетивата след светския шум. Сам в атонска пустош, мисля си радостно. Оказва се, не съвсем. От храстите излита шарена птичка. Кацва на пътеката на около пет метра пред мен. Красиво запява. Атонски вестоносец. Нещо докладва. Как да разбереш? Нали все трябва да е по човешки просто. Необятното Голямо да се свие до малка миниатюра. А и миниатюрата да е логична. Иначе не разбираме. Иначе Необятното Голямо изглежда … нелепица. Недъзи човешки…

Красавица, казвам си, гледайки птичката. Спирам да не я уплаша, а и малко да отдъхна в сянка. Тя ли знае повече за света или аз, хрумва ми отнякъде. Ако Бог е в небесата, както си го представят отците, тя е по-близо до него. Може въобще да са си по-единосъщни, сравнено с нас човеците. Може птицата да осезава повече. Със сетива, за които дори не подозираме. Дали не прониква по-дълбоко във вселената? А, ако знае повече за нея, има на какво да ни научи. Къде ти… С нашата самонадеяност. Малкото, което можем, ни се струва … съвършенство. Non plus ultra. А то… Опростяване. Самозаслепение. Лакатушене от клопка в клопка. Колко ли бихме могли да научим от птиците? И не само от тях, а и от мравки, скакалци, пчели, мишки - въобще от всички живи същества. Защо не и от комарите…? „Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец Небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?“ (Матей 6:26) Може би това припомня птичето…

Скит „Света Богородица Ксилургу (Дърводелница)“

След около час и половина преход пристигам в скита. Съвсем не е толкова малък, колкото си го представях. Учудва ме и колко добре са реставрирани старите постройки. Съхранен е облик от времето на тяхното построяване. Сещам се за реставрации у нас. Става ми тъжно. Срамно… Извън оградената с каменна ограда вътрешна част на скита се намира архонтарикът - страноприемницата. В нея всяка атонска обител настанява гости и поклонници. Отворена е, но напълно празна. Подвиквам, за да дам знак, че съм пристигнал. Жива душа няма. Разбирам, че ще трябва да потърся монасите другаде. По калдъръм извървявам още двайсетина метра до портал в каменната ограда. Чукам на висока, масивна, дъбова порта. Някой пита на руски „кой е?“. Отговарям, че съм поклонник от България. Малко чорлав, простодушен като дете монах отваря и само дето не подскача от радост. „Виж, Минко!“, казва отново на руски, „дошъл е брат българин“. По-късно разбирам, че името на добродушния монах е Сава. Изненадан съм, че чувам руски. Бях подготвен за български отци.

Канят ме да вляза. От кладенец в двора ми наливат прясна студена вода. Да утоля жажда. После ме отвеждат да почина на сенчеста пейка. Странно! Човекът с българското име Минко, който с тези дрехи няма как да е монах, ми говори на българо-руски. Казвам си, че може да е бесарабски българин. Скоро всичко се изяснява. „Света Богородица Ксилургу“ не е български - руски скит е. Не кой да е. Тя е зародишът на руското монашество не само на Атон, а въобще. Преди няколко години празнували 1000 години от създаването му. Българинът от Сливен Минко пък преди почти двайсет години е нает за готвач тук. Стои си в скита и не му трябва да ходи никъде по света. Толкова рядко говори български, че е започнал да го смесва с руския, който ежедневно слуша. В стар, руски, исторически справочник, който по-късно намирам в архонтарика, се съобщава следното: „… руската монашеска традиция е филиз, издънка на светогорското монашество, присадена в Руската земя по воля Божия.“ „Непрекъснатото общение на благочестивите ни предци с Атон е един от важните фактори за формирането на духовното самосъзнание на Русия.“ Замислям се. Същото би могло да се каже и за българското духовно самосъзнание...

Малко по-надолу в справочника чета: „Гърци, грузинци, сирийци, сърби и българи се устремиха насам и създадоха свои манастири. … Към тези народи в Х век се присъедини и Русия.“ Както вече казах, „Света Богородица Ксилургу“ е първият руски манастир не само на Света гора, а въобще. „Според древно атонско предание първи ктитори на руската обител са равноапостолният княз Владимир I (кръстител на Русия, б. а.) и съпругата му Анна Гъркиня (Анна Порфирогенита, б. а.), сестра на византийския император Василий II Българоубиец…“ Любопитно е и следното уточнение: „Известно е съществуването на Света Гора и на няколко латински манастира – представящи западноевропейските княжества: Римско, Амалфийско, Каракала, Зигу. … Да бъдат представени на Атон е било знак за престиж и цивилизованост даже за такива икономически напреднали западноевропейски държави като Амалфийската република.“

Домакините питат дали ще остана да нощувам. Потвърждавам, че това е намерението ми. Моля за разрешение да се поклоня, като за ден участвам в службите и монашеския живот. Поясняват, че първо главният трябва да благослови. А той излязъл по дела. Скоро обаче щял да се върне. Предлагат да хапна нещо, докато го чакаме. Отвеждат ме в охолна трапезария. Отрупват масата с храна. Постна - Петров пост е. Въпреки това е толкова вкусно. Особено след нелекия преход. Превъзходните плодове и зеленчуци са от градината на скита. А и боршът на Минко си го бива. Хлябът братята сами си го печали. Освен пълнозърнест пшеничен има и типичен руски черен хляб с кориандър.

Излизам от трапезарията на калдъръмен двор. Отец Сава, който по-късно разбирам, че е украинец, ме вижда и отново по детски припряно дотичва при мен. Заговаря ме. Радва ми се - като дете на играчка. От дума на дума става ясно, че в миналото наистина в скита живели български монаси. Поканили ги руснаците, защото самите те се преместили да облагородяват сегашния руски атонски манастир Свети Пантелеймон. Българите построили старата църква. Както може да се очаква, ѝ дали българско име. Нарекли я на най-почитания български светец - Свети Йоан Рилски. Изведнъж погледът на монаха помръква. В очите се чете тревога. Сочи купола на църквата. Подканва да погледна натам. Скръбно проронва, че юнското земетресение отворило големи цепнатини. Парчета мазилка от купола дори паднали вътре в църквата. Служенето в нея вече било опасно. Приближавам до неотдавна реставрирания храм. С колко старание и вкус са го строили предците ни! Виждам цепнатините, които трусът е оставил в куполната част. Не изглежда добре…! А и със сигурност стекла се през тях вода ще увреди стенописите. Питам се, има ли начин българската държава или частни български благодетели да помогнат за укрепване и възстановяване. Грях бихме сторили да оставим реликва на българското атонско монашество да рухне…

Увреденият купол на църквата „Св. Йоан Рилски“

Относно българската следа в Богородица Ксилургу намирам в Уикипедия пояснение извадено от книгата на Любен Прашков и Атанас Шаренков „Паметници на културата на Света гора – Атон“: „След западането на манастира Свети Пантелеймон скитът е изоставен. През 1818 г. скитът е възстановен и заселен основно от български монаси. През 1820 г. те построяват параклис в монашеския корпус, посветен на Свети Йоан Рилски, а през 1885 г. и нов двуетажен корпус от килии с голям параклис, посветен на Св. св. Кирил и Методий. До средата на 80-те години на ХХ век в скита живеят български монаси.“ По време на службата в католикона на почетно място пред олтара виждам икона на Св. Йоан Рилски. Приятно усещане за български поклонник… Разбирам по нещо от църковнославянския. Във всяка служба чувам руските монаси да упоменават нашия светия. Чувам и молитви, които отправят към него. Заговаряйки ги за българския период, от Минко и монасите узнавам, че част от документите в библиотеката на скита били на български. Наскоро имало спор за граница със съседния скит Св. Илия. Викали Минко да превежда, защото не знаели значението на думата дере.

Главен на скита е отец Анин. Кратко общувах с него. Въпреки това, като се замисля, е някакво обобщение на цялото ми атонско преживяване. Като светията, чието име носи – Свети Анин Чудотворец, отец Анин е нисичък на ръст. Към един и шейсет. Във външния свят може би би бил по-скоро незабележим, но на Атон Бог му е дарил харизма. Слабичък и лек, отец Анин ходи, но сякаш не стъпва по земята. И от кръста нагоре тялото се рее в леки, ефирни движения, различни от обичайните човешки, натежали от земно привличане. Не се движи – бавно танцува в безтегловност. Като Иисус по вода. Влезеш ли в неговото притегателно поле, не искаш навън. На лицето благост. Братолюбие. Детска усмивка отваря душата. С веселите сини очи Бог бръква в нея. И … чисти.

На раздяла искам да целуна ръка на отеца. Прието е на игумен да се укаже уважение. Съвсем неочаквано той ме преварва. Целува моята… Малко стъписан, опитвам да изкажа благодарност за гостоприемството, но и този път той бързо ме прекъсва. Не, не аз, той трябвало да благодари, че Бог ме пратил за негов гост. Да съм идвал отново. Казвам си, че ако има рай, там сигурно общуват така …

Следете новините ни в GoogleNews