Панаир по време на пандемия

Културата може да се осъществява само като акт на обществено единение.

Такива едни думи ми се завъртяха из главата днес и реших да ги напиша: Напишеш ли нещо – то застава пред теб като гол модел и ти можеш да го оглеждаш и да размишляваш върху него като някой Роден. Докато написаното (подобно голия модел), стои и потръпва от студ и неудобство.

Да. Изкуството може да е предмет на междуличностни взаимоотношения (глупости, всъщност - не може), но културата изисква общество. И институции и подредба. Някой ще се сети: а културите от късния неолит, а културите от бронзовата епоха. Андроновската, Курганната, Афанасиевската, Културата на шнуровата керамика, Културата на лентовата керамика, Латенската култура от Железния век...Та те не са имали министерства на културата?! Но когато стане въпрос за ранни култури – ние се сещаме за тях! Как става така – култури без министерства на културата?

Имали са шамани, жреци, друиди, както и непоклатимата институция на таткото, който учи момчето да прави стомни от глина и мечове от бронз и на майката, която учи момичето да тъче платно с втъкани по определен начин цветни конци, за да се получат неподражаемите орнаменти, които правят тази култура неповторима. Стомни, мечове, шевици.

За културата трябват хора, които споделят тази култура. В група, която е поне племе.

България племе ли е? Българският народ дали все още е поне племе?

Не бих казал. Разслоението е огромно. Бабата, тъчаща все още на стан (дали има такива баби?), няма много общо с младия професионалист, работещ за световна корпорация в областта на информационните технологии и поръчващ си корейска храна по телефона, докато бабата пече чушки върху нажежена ламарина в двора, подобно на някоя скитска баба от 3-ти век преди Христа...А все са българи, все сме българи, все нещо ни свързва. Вероятно мобилните телефони. Би могло да се каже, че сега ние (Светът!) представляваме една световна Култура на силициевите апарати.

Между другото – нищо ново – както нашите хипер-чипове са силициеви, така и стомните на майсторите от Андроновската култура са от силикати. Омесени с малко карбонати. Живеем и тъпчем все на едно място, в една, така да се каже – Менделеева таблица. Лувъра също е огромен куп от силикати и карбонати.

Но за култура трябва общество от споделящи тази култура хора. Това за чиповете и силициевите апарати беше по-скоро една хаплива, сардонична алюзия – когато ние изчезнем и след 10 000 години някакви смели и проницателни археолози заровят из останките ни – те ще откриват точно разни отпечатъци от чипове и както ние наричаме, да речем, една древна култура „Култура на шнуровата керамика” – така и нас ще нарекат „Култура на силициевите апаратчета”. Но по-вероятно – „Култура на найлоновите торбички”.

И така. В момента – Панаир на книгата в НДК.

А, забравих да кажа: Ернст Ренан е казал: Нацията е един непрекъснат плебисцит. Непрекъснато изразена воля да се продължи общото живеене.

Ние живеем общо и заедно, най-често защото не ни се прави усилие да се разкараме. Тези, на които им се прави усилие – вече са се разкарали. Зловещо звучи, но така е било в цялата човешка кратковременна Вечност. Човешката съдба е била едно вечно Преселение на народите.

И така – в момента – Панаир на книгата в НДК!

А то, от една страна – пандемия. От друга страна – сертификати. От трета страна – виж какво е студено и хлъзгаво. От четвърта страна – кой ти чете книги сега, не виждаш ли...какво е! От пета страна – е – то повече станаха писателите от читателите, всеки пише, айде моля ви се, вместо да вземат да свършат някаква полезна работа! От шеста страна – то човек може да си ги поръчва нещата (в смисъл – книгите или както там се казваше Това) и по интернет. Какво ще им се разкарвам? Има ли нещо като Фуудпанда, но за книги? А – естествено, че има! Аз си ги поръчвам по Спиди. Няма време за четене. Може и да се кара и да се слуша книга – има си аудиокниги, пък и по-практично, някак! Аз гледам телевизия – исторически канали. Те ми задоволяват нуждите от информация. Тия панаири и тия събирания въобще – това си е извор на зараза – така че – без мене!

И така нататък. Безброй уникални (смея се с отвращение, когато чуя отново и отново тази дума) мнения по въпроса „Защо не трябва да ходим на панаир на книгата”. В НДК.

Културата е акт на единение и на взаимно съгласие...че трябва да я има.

И произтичащите от този акт безброй много актове на произвеждане на култура. Рисуване на картини. Пеене на джаз песни. Правене на стомни. Отливане на бронзови мечове (реплики, за музея в Първомай). Ходене на панаира на книгата в НДК.
Отказът от единно действие в посока Култура – е пътят към изчезването на тази култура.

Ясно е, че ние няма да бъдем наречени „Култура на хартиените, изписани с буквички книги”. Ние сме „Култура на полиетиленовите торбички и тъчскрийните”. Бабата, тъчаща все още черга на стан (тя я тъче обаче от нарязани китайски парцали, които са тъкани преди това от машина-робот работеща по програма, създадена от китайски програмист), също, когато спре да тъче, се обажда на внука си по своя смартфон. Обажда му се и пита: Как е времето в Сиатъл, Минчо? А Минчо казва: В Сиатъл все вали, бабо!

А духът на Джими Хендрикс (роден в Сиатъл) броди по улиците и се среща с духа на предците на Минчо, който е роден в Първомай и носи своята първомайска култура и своите духове на предци заедно със себе си – и в Сиатъл и навсякъде.
За да устои нашата култура, все пак, трябва да се отиде в НДК.

Както казах: На панаир на книгата. Там може да има и нещо от Културата на шнуровата керамика. Или някой бронзов меч от Андроново. Ще видим.