Отговорът е Науру

„Я, колко странен камък!“, каза си Хенри Денсън и се наведе, за да вдигне от земята нещо, което приличаше на парче вкаменено дърво. Може би точно тук трябва да започне тази безумна история. Или не – всъщност е по-подходящо да започнем с мистериозно изчезналите от Русия седемдесет милиарда долара. Или пък с норвежкия товарен кораб. Или с тайнствения немски алхимик, който преди триста и петдесет години реши, че ще превърне пет тона урина в злато. Или със странния опит за международен шпионаж. Но така пък ще разсипя напълно хронологията на разказа – има по-голяма логика да се върнем действително в самото начало... Към птицата. Да, ще трябва да започнем от птицата, но вие сигурно вече се питате: каква всъщност е връзката между всички тези привидно произволни неща? Отговорът е: Науру!

„Науру – родино скъпа, земя, обичана от нас,
за теб са нашите молитви и твойто име величаем в захлас.
Дом на нашите велики предци си бил от древни времена
и ще продължиш да бъдеш за генерации от нови имена.“

Националният химн на Република Науру е предсказуемо помпозен. Едва ли ще го чуете на Олимпиадата в Рио. Голямата надежда на страната – джудистът Овини Уеара, няма никакви шансове за златен медал. Всъщност, ако ви бъде даден неограничен достъп до целия музикален фонд на човечеството, химнът на Република Науру сигурно ще бъде едно от последните неща, на които ще посегнете.

Но ето че след като гърмя пет минути в слушалките ми, проклетата грандоманска композиция е тук, в главата ми, и категорично отказва да си тръгне. Омотала е мускулестата си струнна секция около всяка дума, която пиша в момента, и няма никакво намерение да разхлаби анакондовата си прегръдка. Може би защото някъде сред пищния, почти непроходим патос на химна тихичко се спотайва прозрението, че Науру е най-важната страна в света! Да, именно Науру – територия, за която повечето хора едва ли са чували и която граничи на изток с Тихия океан. Както и на запад. И на север. И на юг. Така е, Науру е малка островна държава – миниатюрна песъчинка, запокитена толкова далече в голямата водна бездна, че често казват, че се намира по средата на нищото. Нейната зашеметяваща история започва преди около един милион години.

В последното десетилетие учените успяха да установят, че някои птици са в състояние да летят шест месеца, без да кацат! Шест месеца! Сто и осемдесет дни! Подобен е бил и нашият хвъркат герой – най-вероятно албатрос, който се е реел със седмици над древния Тихи океан. Навярно е усещал умора в крилете си и когато е съзрял в синкавата далечина бъбрековидните очертания на красив коралов атол, е решил съвсем благоразумно да си вземе почивка на него. Това е била първата птица, кацнала на Науру... и по всяка вероятност предвестник на неговата неправдоподобна съдба. Албатросът бил последван от милиони птици, които превърнали острова в задължителна спирка по трасето на своята миграция... Нещо като място, където да разпуснат, да дремнат, да обменят последните слухове за подвизите на някой гларус и най-важното – да отидат до тоалетната.

Минали стотици хиляди години, преди първите човешки същества да заселят острова. В продължение на три хилядолетия дванайсет полинезийски племена живеели в мир и хармония на красивия атол. Изобилието от тропически плодове, прелестна растителност и морски дарове превърнало мястото в екваториална идилия. Тънката коралова огърлица около Науру гъмжала от риба, а лагуната Буада преливала от питейна вода. Истински остров на съкровищата! Капитан Джон Фърн – първият европеец, попаднал на това парче земя, бил толкова запленен от красотата му и от неговите благородни жители, че го нарекъл Pleasant Island (Приятният остров).

Лично аз чух за пръв път името Науру в края на деветдесетте години, благодарение на Виктор Мелников – председател на Руската национална банка. По това време седемдесет милиарда долара изчезнаха мистериозно от страната, при това в момент, в който руската икономика имаше отчайваща нужда от фондов резерв. Това е колосална сума, която се дематериализира в рамките на броeни месеци, разтърсвайки из основи стабилността на най-голямата страна в света. Глобалната финансова общественост беше шокирана и озадачена. Когато журналистът на „Ню Йорк Таймс“ Джек Хит попитал Мелников дали знае къде са отишли парите, той просто го погледнал безпомощно от махагоновото си бюро и казал: „Знам разбира се – отговорът е Науру!“.

Оказа се, че всеки човек може да регистрира банка на Науру, стига да има поне двайсет хиляди долара. При това тихоокеанската държава беше премахнала каквито и да било изисквания за информация около произхода и движението на средствата. Като капак страната е освободила територията си от данъчни задължения. Островът се беше специализирал в създаването на сенчести шел-банки и кореспондентски сметки. В края на двайсети век Науру се превърна в най-голямата пералня на пари в света. Северноафрикански диктатори, представители на организираната престъпност, олигарси и кой ли още не се втурнаха да регистрират призрачни банки чрез така наречената „Корпоративна агенция Науру“. Джек Хит се добрал до въпросната компания, която се оказала барака, натъпкана с климатици и бръмчащи компютри. Нямало служители – само една жена с метла. „Чистачката на новата глобална икономика“ – казва полу на шега Хит. Оттук като влакове през междинна гара минават, без дори да намаляват скорост, огромни количества пари по пътя си към истински банки в САЩ и Швейцария. Има вероятност и много от изцапаните приходи на българските криминални групировки да са прелетели през бараката на остров Науру, където парите пристигат с една-единствена цел – да изгубят следите си.

Но пътят на Науру от полинезийски рай до съучастник на диктатори и мафиоти е само част от далеч по-интересно приключение.

Следва на стр. 2