Опитът на пазаруващия

Това е един обикновен ден, в който една обикновена жена, живееща в столичен квартал, ще пазарува, ще чисти и ще готви. Ден като всички останали дни, в които не е отменена в домакинските си задължения от съпруга си. А също и ден за разбиване на илюзиите, които светлите витрини на магазините пораждат – тя ще измине повече от десет километра, за да се убеди, че не всичко за ядене, което се продава, се яде.

Бюджетът ми за деня не е голям, но ще стигне за зареждане на хладилника за няколко дни напред. Това обаче са средства, с които някои хора не разполагат и за цяла седмица.

Влизам в първия супермаркет в квартала, който е част от средно голяма верига и се слави с ниските си цени. Локацията е добра, има малък паркинг, който вечно е зает, но аз съм пеша. Нося си торбичка, защото техните найлонови торбички от 12 стотинки са окупирали целия ми дом и още такива са ми непотребни. И така, влизам. Във фоайето има витрини за сладолед, но аз няма да си купя, защото хладилниците изглеждат полупразни и това ме навежда на мисълта, че скоро не е имало доставка на сладолед. Не ми е ясно накъде се отваря вратата към магазина – навън или навътре, затова дърпам и лекичко притварям след себе си, но въпреки това вратата се затръшва. Това не прави впечатление на никого – никой не ме поглежда със свити вежди, а само след няколко секунди зад мен се чува още по-силно затръшване. Този шум става неотменна част от динамиката на пазаруването, заедно със звука от касовия апарат и откъслечните разговори на останалите клиенти. Но няма много пазаруващи – магазинът е почти празен и само една от касите, които виждам от входа, работи. Опашката е само от четири или пет души и се бави, защото касиерката не може да развали едрите пари на първия господин.

Взимам си кошница и преминавам към разглеждането на стоката. Най-напред са наредени хладилни витрини с бира. На пръв поглед има голямо разнообразие от бира, но се сещам за приятелите си, които пият вносни бири и си давам сметка, че ако искам да ги поканя на гости, ще трябва да отида в центъра за бира. Слагам една българска бира в кошницата и продължавам навътре. Неволно се блъскам в разни окачени пакетирани стоки и събарям една кутийка – някакви цветни бонбони. Вдигам ги и ги връщам на мястото им. Разминавам се с усилие с един служител, носещ празни кашони – доста е тясно. А, ето ги зеленчуците. Хм, краставиците не са тънки и прави, а са криви и едри. Морковите са огромни, което винаги е съмнително. Копърът е повехнал. Решавам малко по-късно да се отбия в зеленчуковия магазин в съседство.

Вече съм тук от двадесет минути, а още никъде не се вижда хляб. Взимам душ-гел, защото е от предпочитаната от мен марка и е на промоция. Има и чорапи, омекотители, дезодоранти и гъби за почистване, клечки за уши, препарат против котлен камък и… макарони. Взимам една кутия белени италиански домати, намалени са. После стигам до топлата точка, но зад щанда няма никой. Поглеждам списъка си: търся кисели краставички, пилешко филе и хляб. Минавам покрай витрината за замразено месо и оглеждам за нещо интересно. Скумрия, страна на произход: Испания. Ще пропусна, защото испанската скумрия е суха.

А, ето го щандът за охладено месо, откъдето ще взема една тарелка пилешко филе. Има няколко такива. Приближавам и усещам натрапчивата миризма на развалено месо. Взимам една тарелка и я доближавам до носа си – смрад! А според срока на годност има още един ден, в който продуктът може да се консумира. Мисля си: или срокът е завишен, или температурата на витрината не е достатъчно ниска.

Най-после хляб! Този трик на супермаркетите – да подреждат стоката така, че пазаруващият да извърши един куп импулсивни покупки, докато стигне до това, което търси, не работи: просто нищо не си харесах.

Хлябът е нарязан и пакетиран. Има и пълнозърнест. Но на мен ми се хапва бял хляб, брашно тип 500, който обаче да не се троши много при рязане и да не става на топка в стомаха, но да си има хрупкава коричка. Доказано е, такъв хляб има само в пекарната, която е на около шест километра оттук.

И на рафта с бурканите с консервирани зеленчуци положението е сходно – грахът има някаква странна утайка. Взимам кисели краставички и се насочвам към касата. След известно чакане казвам „Добър ден!“, но в замяна чувам „Торбичка ще желаете ли?“. Не, благодаря, имам си. Плащам и прибирам рестото, в което преобладават жълтите стотинки. Прибирам покупките в торбичката си, заставайки леко встрани. „Ама по-бързо! Какво е това нещо?!“, казва на висок тон касиерката и продължително цъка с език.

А това е страна, която се стреми да утвърди световните тенденции. Преминаваме към сферата на услугите, като в същото време обслужването ни напомня махленски скандал.

Влизам в малкото зеленчуково магазинче и виждам круши, под които пише „Български круши“. Тези круши наистина ли са български, питам аз добронамерено продавача. „Да, бе, да!“ – отговаря ми той. „В България открай време няма круши!“ И излизам разочаровано.

Налага се да отида до другия голям супермаркет, за да потърся пилешко филе. Той е наистина голям, лъскав и чист. Понечвам да оставя торбичката с покупките в шкафчето, но то не може да се заключи – ключалката я няма изобщо. Останалите шкафчета също са повредени.

Късмет е, че имам раница и касова бележка от предния магазин.

Второто нещо, което забелязвам тук е, че от осем или десет каси работят три, на които са се извили огромни опашки. Една от касиерките проплаква, че иска да си вземе десет минути почивка, но няма кой да я смени.

Тук стоката е подредена по друг начин – най-напред са зеленчуците, а най-накрая, в дъното, са хлябът и алкохолът. Намирам тарелките с пилешко месо и грабвам една. Това е, вече мога да се наредя на опашката. Само да погледна какво вино има… Да, на достъпна цена са вината от най-дъждовната година от последните пет. Не купувам.

Разбира се, на касата ме питат дали искам торбичка, кексче на промоция и талон за лотарията. А аз искам само едно охладено пилешко филе в срок на годност.

Малко по-късно изминавам шестте километра до пазара в съседния квартал. Минавам между сергиите и разглеждам. На една от тях са наредени много добре изглеждащи градински домати. Поръчвам на продавачката килограм, а тя започва да слага в торбичката домати от щайга зад сергията – приличат на неузрели. Най-учтиво я питам дали не може аз да си избера доматите, а тя трясва кантара и крещи: „Това да не ти е концерт по желание?!“ Отминавам безмълвно.

В магазина за месо моля месаря да ми нареже триста грама шунка на листове. Той реже и претегля почти 400 грама. Пита ме дали да остане така и аз се съгласявам, защото не искам проблеми.

В края на деня домакинята е приключила с обичайните си занимания. Семейството е нахранено и щастливо. Сега тя може да си отвори бирата, чието стъклено шише е платила и е запазила касовата бележка, с която ще си вземе обратно парите. Когато се връща в магазина с бутилката обаче, касиерката започва шумно да пъшка, вади с нервни движения на ръцете двадесет стотинки и със замах ги хвърля на плота, така че те изхвърчават и падат на пода.

А пазаруващата жена – заради която магазинът е изложил хилядите пакетчета, чакащи да бъдат сложени в кошницата й – си тръгва с усещането, че някъде нещо не е наред. Обслужването на купуващия и удовлетворението на потребяващия са в права връзка, за която всеки, който предлага стока или услуга, трябва да има непоколебим усет.

___________________________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, свържете се с автора на адрес diana.markova@gmail.com.