На пета с деветдесет

Първата си кола купих от Горубляне, както се казва. Излъга ме някакъв от ония търгаши, дето почти всички средностатистически балъци сме им ставали жертва. Ама и аз нямах много пари, около две хиляди, малко повече. И си купих едно типо, добре вървеше, вътре просторно, отвън малко, през зимата вратите му не се затваряха, обаче ми беше първата кола и ѝ се радвах. Оттогава ми остана тоя лаф, че искам да си карам цял живот нещо на пета с деветдесет. Никакви двеста коня и никакви мускули, просто да се придвижа сигурно от едно място до друго. Е, в момента наистина обжалвам три от ония скъпите снимки, вече сме на последна инстанция, щото не се отказвам лесно, а те нито са ми ги показали, нито знам моята кола ли е и как изглеждам, поне да се видя, като ще ми искат толкова пари... Превишена скорост. А пак не карам бегачка, едно старо семейно комби, бензин 1,6. Даже и в момента съм го настъпил съвсем леко, няма и 2500 оборота на пета с 90. Какво повече ми трябва?

Втората ми машина беше вектра 1,8, много добро изпълнение, със заводски повдигната задница, много добре дърпаше. Купих я по много интересен начин, то си е цяла отделна история, но не мога да се стърпя и ще ви я разкажа сега. Един шеф ми я даде за служебна в частната му фирма, а той беше шеф и в държавна институция. Много ми хареса как върви и му викам дай ми да си я карам и като лична кола, да си я купя. Щото той си имаше Х5, а го возеха и с държавните лимузини, не го бъркаше да ми я хариже. Обаче нещо ни се развалиха отношенията, той се направи на разсеян и забрави да ми я прехвърли. И така се оказах с платена кола, и двата талона у мен, а на документи чужда. И си я карам, какво ме бърка. Но по едно време си викам така не може да продължава. И предприех стратегия. На камерите с ограничение 50 минавах със 150. И по едно време оня батко изрева на умрело. След година или две. Трябва да се видим, моето момче, вика. Е па да се видим. Нали си биг бос, ти казваш. Ей тука вика подпиши собственоръчна декларация, че си управлявал автомобила на еди коя си дата. И после и на тая, и на тая. Е що да ти не напиша! В свободен текст си признах, но пари не съм давал, щото всичко минало давност. Ама си прехвърлих вектрата. И оня вика кви са тия снимки, дето получавам, някакви средни пръсти вдигаш на предното стъкло...

Е па познай, батко, за кого са били тия средни пръсти. Снимките нали са при тебе, получил си ги чрез трети лица (юридически). Карах машината десет години. Какво ли не съм ѝ ремонтирал. Даже задният мост беше изгнил съвсем и се скъса и не знам как я закарах на майстора с това колело, дето се лангъркаше из целия заден ляв калник. Ама си карах внимателно, нямало е опасност. Един даскал в прогимназията викаше не обичам страхливците, но уважавам предпазливите. Трябва да се прави разликата между понятия страх и предпазливост. Вярно, веднъж вдигнах 180 и нагоре на магистралата, но беше само за проба. Като знам, че под краката ми в ламарината имаше дупка като в автомобила на Фред Флинтстоун и се виждаше асфалтът накрая...

Караме дараци. Щото сме прошляци. Дръгеле, кошници прогорели, троскотът ги е хванал. Преди седем години си взех от автокъща във Варна това комби сега, японско, климатикът чук, всички електроники работят безотказно, сменям редовно маслото и гумите и си ме търкаля. Евро 2 била, рекоха на техническия преглед. Ама каквото такова. Един приятел влезе в магазина на шкода и си излезе с чистак нова кола с пари в брой, без заеми от банката и лизинги. Ама това е, щото няма кой да му харчи парите, казва човекът. Жив да е.

А с куките се ядем на бял хляб. Над десет пъти съм обжалвал актовете им. Те не могат един акт да напишат, без да сгрешат процедурата. За правопис да не отварям дума. Те какво си мислят, че като са ми застанали на пътя, разпасани като хасковски читаци с ръцете в джебевете, та са големите играчи. Ама ние живеем у демократична страна и знам много добре разликите между административно нарушение и углавно престъпление. Има изпълнителна власт, ама има и съдебна. И като не ми допадне техният подход към мен, начинът, по който си изпълняват властта, си пиша жалбичката и ги предавам на съдебната власт. И съдебната в повечето случаи е отсъждала в моя полза. Те какво си мислят, че са намерили наготовото, меко сиренье, режи и яж, пиши там и да плащат нещастниците глобички за бюджетчето. Ще ми съберат глобите, ама друг път. И пак си бъркат дълбоко в джобовете на увисналите гащи. Само по раздърпания вид на нашите куки можете да си направите извода за цялата ни държавица. Натурали сега едни нови анаболни младежи, дето името си не могат да напишат без грешка. И затова – обжалване до дупка. А ако накрая все пак държавицата вземе решение в твой ущърб, тогава нека НАП си ги удържи от заплатата. На вноски.

Куките. Органите на реда. Голем орган са. Четвъртит. Не превърта. Толкова съм се съдил с тях, че вече ми доставя радост. Жената вика един ден ще издадеш бестселър „Жалби, дела и документи“. Ще издам, що да не издам. А иначе и аз май съм към изпълнителната власт. А може и духовна да се води, не съм съвсем наясно даскалите каква функция изпълняват в тая измислена епоха. Щото нали са към МОН, обаче пък имат власт над детските умове все пак някаква... Каквато и да е, духовна си е. И затова и децата в училище ги уча на това – ние не сме коне с капаци. Административното нарушение не те прави престъпник. Имате глави на раменете си, ползвайте ги понякога. И бъдете предпазливи, но не се страхувайте. Не се страхувайте. Страхът е престъпление.