Мотивационно писмо

Всичко започна през есента на 2000. След като вече бях успешно дипломирал се филолог, занесох документите си в Бюро по труда Бяла Слатина и зачаках да ме вземат на работа някъде, защото живеехме доста народ под един покрив и отгоре на това имах жена и дете, за които трябваше да се грижа. Днес жената си е все така в единствено число, но децата са в множествено. Малко преди началото на учебната година ми предложиха работа в село Галиче, тогава вече на власт в кметството беше оня, дето стана медийна звезда по-късно. В ранния му период имаше толкова истории около одиозната му фигура, че си заслужава да се напише един роман.

Не исках да ставам учител, защото професията вече беше лишена от авторитет. Защото да си даскал вече не беше престижно. И защото само с даскалуването трудно щях да гледам семейството си. Тази моя първа година като всяко едно начало е незабравима. Оттам ми остана голямото приятелство с Любо, който по-късно стана отец Любомир в Ловеч. С жена му бяхме колеги и от дума на дума се сприятелих с тях. Тя сега е учителка в езиковата гимназия в Ловеч и също е човек, за когото трябва да се напише. Още от онези първи месеци разбрах, че винаги ще има по-добри учители от мен и не защото не си гледам работата, а защото жените са много по-прилежни и старателни в подготовката си. А аз винаги ще си остана импровизатор и предпочитам учебният ми час да мине, без предварително да съм го разграфил по минути и теми.

Последваха пет години в Селскостопанския техникум в град Попово. Школата за мен там продължи, но все още не можех да се отърва от усещането, че съм принуден да се трудя в училище, че обстоятелствата ми го налагат и че не съм достоен за призванието, след като изпитвам такова вътрешно съпротивление. Лятото на 2006 напуснах училище и се преместихме да живеем в Бургас. Изкарвах си хляба като сценарист в ТВ предаване, като туроператор, като преводач от словашки език, не ми липсва предприемчивост и нямам проблеми да заработя парите, от които се нуждаем, за да сме облечени и доволни. Можех да продължа да живея така, но тогава се появиха сънищата и разбрах, че съм необратимо заразен от даскалуването. Сънувах, че влизам в класната стая, че заставам пред учениците, че почваме да си говорим, че ми е толкова приятна тяхната компания. И сънищата бяха от ония, които не искаш да свършват. Когато разказвах това на познати, си мислеха, че се шегувам. Предполагаха, че трябва да сънувам кошмари след тоя опит в образователната система.

И реших, че трябва да се върна в училище. През септември 2013 започнах в град Средец. Минаха 3 години. Преместих се в следващото училище... Онова усещане, че съм принуден да бачкам тая работа, вече го няма. Сега изборът ми е съвсем съзнателен и целенасочен. Съответно и отношението ми към работата е по-леко, по-честно. И се зачудих кое е това, което ме върна обратно, защото съм човек, който първо действа по интуиция, а след това анализира причините за поведението си. Удоволствието да застана пред погледите на децата от пети, шести или седми клас, да седна на едно ниво с тях, за да не ме гледат отдолу-нагоре, да ги заговоря и да разбера какво ги вълнува, да се опитам да им стана приятел, е несравнимо с нищо друго. Не ща да звуча високопарно и да доказвам колко много ме вълнува тоя диалог, тоя контакт с тях, затова няма да изпадам в излишни обяснения.

Всеки час преминава различно и всеки час има свой ритъм. Обикновено влизам, написвам си нужните формалности в дневника и започвам да чакам. Както руснаците сядат да помълчат преди път. Така аз замълчавам и може би си казвам молитва на ум. Ако ме попитате какво чакам, ще ви кажа. Чакам кошерът да се успокои. Защото тия всички пчели отсреща така са се разжужали през междучасието, че им трябва време, за да се укротят. Мога да ги вкарам в режим на слушане и внимание и с един поглед, но предпочитам да изчакам кротко минута, те винаги разбират това и винаги притихват. Научих го с годините – опитам ли се да надвикам тия звънки млади енергични гласчета, съм обречен. Те съдържат силата на атомна бомба, а аз вече превалям около средната възраст. Шегуват се с нас даскалите, че имаме професионално изкривяване да говорим високо и назидателно. Всяка професия си има своите болести. Опитвам се да не боледувам от това, да не викам и да не назидавам. Опитвам се да ги предизвиквам те да ми отговарят. Защото идеята е да приемеш, че срещу себе си нямаш врагове, нямаш съперници, нямаш маса, а имаш сбор от личности и индивидуалности. И трябва да надникнеш зад всеки един чифт очички. Идеята за училището като бойно поле я лансират отдавна, дори налагат този начин на мислене, но всички учители са длъжни да осъзнаят първо това, ако решат да приемат сравнението – ние с децата сме от една и съща страна на фронтовата линия.

И така нататък. Първата ми любов е учителството. Неотдавна един пътен полицай, който вече е вдигнал ръце от мене и не иска повече да се срещаме, защото обжалвам всеки негов акт в съда и си има само главоболия с мене, ме обиди повече от всеки човек на този свят. С годините се научих да не се обиждам на нищо. На графоман пък никога не съм се обиждал, защото знам, че много от текстовете ми са слаби, целта при тях не е в силата им. Но имам и множество силни разкази, така че с писането нещата са от ясни по-ясни. Ако ми кажат, че съм лош играч на тенис на маса, в никакъв случай няма да се обидя, защото това е самата свята истина, така и не мога да го видя накъде лети това малко топче. Бях добър футболист като малък, но това е друга история. Та не са останали много неща, които да ме накарат да се почувствам наистина зле. Дори може би е само едно – да ми кажат, че съм лош учител. И понеже полицаят знаеше какво работя след толкова много срещи в съда, на поредната ни среща на пътя ми каза, че ако детето му учи в моето училище, той би го преместил. Знам, че няма дете, в съда четат и неговото име и добавят – неженен, неосъждан, тоест като е неженен, няма и деца, предполагам, макар че тоя свят съвсем се побърка, може пък да си е осиновил със своята неангажирана официално половинка от какъвто пол там му харесват половинките, шегувам се. Докачих се, казвам ви. Защото знам, че не съм най-добрият учител на този свят, но също знам, че не съм и лош. И че ако детето му учи при мен, ще ме обича.

Във всяко от училищата, където работих и в сегашното ми училище има по-добри от мен в тая откачена и благородна професия. Казвам го не от позьорство, а констатирам и си давам ясна сметка. Човек трябва да е трезвомислещ и да има общ поглед, да знае мястото си. Затова съм убеден, че съм добър учител. И ако попитате дори учениците, с които не сме били в най-близки и приятелски отношения, и те ще потвърдят същото. Ботев го е казал – „търпелив като вол, добър като агне и телесно здрав като битолски просяк“. Друго какво можем да добавим? Че учителят възпитава и с външен вид и лично поведение? С това как е облечен и с това как се държи пред децата. То е ясно. Спекулациите, че в училище трябва само да образоваме, без да възпитаваме, не ме вълнуват и не ги отразявам. Ние не можем да не възпитаваме! Всичко за детето тръгва от семейството, но ние сме тези, които имат шанса да останат в сърцето на детето за цял живот!

Това е, господин Директор. Ако някога кандидатствам за работа в повереното Ви училище, се надявам първо да прочетете писмото ми.

С уважение.