Мъжете - разказ от Здравка Евтимова

Давид въобще не бе и помислял, че ще всичко ще се случи толкова лесно. Георги, променил преди десет години името си на Георг, не само се славеше, но и заличаваше неприятелите си с убийствени ледени залпове на градоносен облак. Всяка градушка започва с първото ледено зърно. Всеки колега пристига с план да ти се качи на главата. От колегите оставаха оглозгани кости от съсипаните им кариери. Георг мачкаше наред. Идваше на работа в седем и половина. Всичко в него блестеше и будеше възхищение - дезодорантът, свежия дъх от устната кухина, прахът под обувките му.

И сутрин, и следобед, Георг не поздравяваше Давид. Нареждаше:

- Искам материала след три часа – и след петнайсет минути му звънеше с въпрос: – Готов ли си?

- Това е тежък превод – прояви глупостта да протестира Давид. –Ще ти го пратя най-рано след два дни.

При кого бе копал и кому бе донесъл сведението си Георг остана служебна тайна. Резултатът се прояви светкавично – още същия следобед Давид бе отстранен от екипа на преводачите. Възложиха му да прави кафета за персонала. „На мене точно в 10.30 донасяш експресо“ – разясни Георг, без да поглежда Давид. „Половин лъжичка захар.“

Давид съзнателно оплеска количеството захар в кафето на Георг. При това чашата му бе поставена на 10, вместо на седем см от ръба на бюрото.

- Не те бива за нищо – коментира Давид. – Не само чашата, преля и кофата в тоалетната поради некадърността ти.

Точно тази вечер след работа Давид си направи профил под женско име. Избира го дълго и внимателно – София. В профила на София, в графата „професия“, Давид написа - преводачка. Сведенията продължаваха - необвързана. Хоби - съвременна световна поезия. Цветя на балкона. Чете нощем и денем. Превежда поезия. Отговаря на възпитани хора. Прилошава й от правописни и/или граматически грешки в текста.

Тук Давид се усети и спря да пише. Изтри последното изречение. Въпреки това София, създадена от него във Фейсбук, беше точно момичето, каквото той искаше да срещне. Знаеше, че такива жени не съществуват. Днес мяучещите същества от женски пол, младите котки, бяха еднолични търговци, лепенки, които вместо поглед, насочваха към него електронен калкулатор. Дрехите им служеха на една единствена цел – максимално улеснено освобождаване на тялото от тях. Без изключение дамите (това съществително име отдавна бе загубило тежест и съдържание в представите на Давид) поставяха банковата сметка в центъра на вселената. Мъжът за тях беше поредната почивка на Малдивите. Не им оставаше време да му кажат „Сбогом“ , потъвайки в автомобила на следващия благородник.

Неговата София преведеше стихове за самотници. Неговата София беше вярна и мила. Работлива. Сърдечна. Умееше да готви. Тя слушаше на телефона си АVE MARIA от Шуберт. Не ругаеше. Беше написала в профила си - Много бих се радвала да срещна човек, на когото да бъда вярна. Ще ми се да имам семейство с много деца. Малка къща недалеч от Стара Загора. С овошки в двора. С куче и котка.

Не беше за вярване колко мъже заляха профила на София с глупавите си послания. Давид я беше измислил и беше заселил с нея Фейсбук. Канеха я на кафе, изпращаха й снимки с малки или по-големи къщи недалеч от Стара Загора. Господата, според Давид, бяха откачили. Нима не се досещаха, че момиче като София не съществува, че улиците тъпчат бронирани машини от женски пол, от които няма отърваване? София, създадената на Давид, не отговаряше на никого. Мъжете, които й бяха писали, че притежава супер визия, започнаха да я ругаят. Профилът й бе облян в лава от грозни коментари. Давид не можеше да повярва, че съществата от силния пол са толкова тъпи и плоски.

Но най-непоносимото беше, че Георг, надутият пантоф, изхвърлил Давид от екипа преводачи, заровил го под мръсните каши за кафе, му изкряска: „От тебе мога да направя единствено контейнер за отпадъци“. Всъщност Давид беше магистър по международни отношения. На мен ми трябва сервитьор – беше го отрязал Георги. Но ти си прекалено дебел. Потиш се.

Точно Георг, който вместо с очи наблюдаваше колегите си с локви отрова в погледа си, този надут плондер, беше писал на София „Самотен съм“. Давид се изсмя гръмко наум. Задави се. В живота ми няма смисъл. Парите ме интересуват, но не са определящото – бе лъгал и мазал нещастникът Георг. - Търся човек, когото да разбирам. Който да бъде за мене светът. Моля разкажете ми за себе си.

На това място от тъпия текст Давид се ощипа по бузата. Смокът използваше глагола „моля“! Тази паркетна амеба беше или слънчасала, или играеше някаква подла игра. Но аз ще те насадя на пачи яйчица. Ще видиш ти кой изхвърля Давид от екип преводачи.

Майка ми беше учителка, но си отиде твърде рано –написа София до напудрения пантоф Георг. - Баща ми се ожени скоро след смъртта й. Майка ми остави малко жилище. Завършила съм английски филология. Преводач съм на свободна практика съм. За мене е празник да превеждам красиво написан роман.“ Давид се запита дали не е набутал прекалено много завъртулки в този пост. Да, беше. Но все пак добави. „Трудно е човек да бъде сам“.

Явно самотата действа върху префърцунените момченца, защото: - „Да – бе откликнал светкавично Георг. „Самотата ме притиска. Често“.

- Слушате ли класическа музика? –написа му София.

Давид вярваше, че неговото момиче, ако въобще някога срещне такова, ще обича „Кармен“ на Джордж Бизе. Ще слуша „Ода на радостта“ в Деветата симфония на Бетовен. Но по дяволите, кой давеше пет пари за ода на радостта. Кутия цигари струваше повече от десет симфонии-. Тук Давид прочете отговора на паркетната амеба и направо щеше да се гръмне – „Обожавам Кармен от Бизе“ отговори неговият колега, който се блъскаше като булдозер да стане шеф на отдела. Давид реши да зареже всичко и да напусне компанията. Работата ставаше дебела. „Аз се страхувам от света“ продължи поста си балонът Георг. „Съвсем скоро някой ще драсне клечица на колата ми. Сънувам я в пламъци. Не се доверявам на никого.“ „Аз също не мога да се доверя на никого“ – написа София. И съвсем спонтанно Давид добави: „Би било добре да се видим на чаша капучино“.

После Давид си помисли - Какъв съм тъпак. Този какъвто е въздух под налягане, веднага ще ме блокира, тоест ще блокира София. Тъкмо започна да става забавно. Побърза да добави „Моля не приемайте думите ми като проява на арогантност. Всъщност оттеглям предложението си за чаша капучино Имате право – светът връхлита срещу нас. Ние сме просто чаша кафе, който някой е забравил да изпие“.

Реакцията на Георг беше смайваща. „Моля Ви, не оттегляйте предложението си за чаша капучино. Нека се видим утре в обедната почивка в 12.00 часа пред Народния театър. Аз съм висок, в синя риза. Ще съм Ви купил някакво цвете. Ще Ви чакам. Моля, елате!“ Онова дърво отново прибягваше до глагола „моля“!

Само преди час в офиса Георг бе обърнал ледената си физиономия към Давид, процеждайки:

- Едно кафе не можеш да донесеш както подобава. Тук Давид бе следвало да му каже, че е завършил международни отношения и не трябва да сервира кафе на никого. Напудреният танк го сряза:

– Зная, че си избутал криво-ляво международни отношения. Всяка година хиляда човека завършват тази специалност и са некадърни да лъснат обувките ми.

Ще прокарам неръждаема тел от едното ти ухо до другото – кресна наум Давид. Щете изпържа, дъска дървена. Давид изтича в тоалетната и веднага написа отговор от името на София „Ще ви чакам утре в 12 часа пред Народния театър. Аз съм средна ръст. Ще държа в ръка томчето, което превеждам „Кметът на Кастърбридж“ от Томас Харди“ Давид се готвеше да добави: – С нетърпение, но си рече, че неговото момиче не би споменало нищо за нетърпение, дори ако кръвта й се е изпарила наполовина в очакване. Неговата София беше лека като лист на липа. Затова добави неутралното: - „Ще Ви чакам“.

Господи, колко тъпо, кой пише днес на Ви? И кой е толкова културен, че въобще си прави труда да слага запетайки. Момичето на Давид обаче –ако въобще някога има момиче – щеше да поставя препинателните значи на местата им. Давид си преставаше момичето - внимателни очи, светлокафяви като капучино, любимото му питие. В кафявия поглед на неговата София винаги беше есен.

Но той, Давид, щеше да превърна тъгата й в езеро с малки пъстърви, лъчи и топъл вятър. Обичаше Шуберт, нази прекрасна песен „Пъстървата“ – в рояк малки щастливи рибки щеше да превърне момичето си Давид. Студено ли ти е, щеше да я попита. Искаш ли да ти направя кафе? На рождения й ден – 19 май – неговото момиче щеше да е родено на 10 май - щеше да заплати хиляда лева, за да изгреят сто фойерверки под балкона й. Неговото момиче щеше да бъде най-щастливото в града. Без да се усети, София, за която Давид беше мечтал още от малко момче, написа във Фейсбук: - „Летните вечери дни са тъга. Горещината е моят затвор“. Какво да очакваш от юли - запалени в жегата панелни блокове, разтопен асфалт и съвсем неочаквано грозен дъжд. Тъгата на неговата София обаче беше светла и красива – като лице на жадно дете в детската градина.

Георг веднага отвърна с пост, който накара Давид да подскочи.

„София, моля те, не тъгувай. Моят живот е тъжен – баща ми ни напусна, когато бях на седем. Майка ми работи в пощата. Мизерна заплата трийсет години. Заради мама си обещах да стана някой, да бъда Някой. И днес съм. Подхвърлям намеци пред хиените, с които работя, че е завършила философии в Принстън. Сложил съм на бюрото си снимка в нейния кабинет в университета, където преподава на студенти наследници на могъщи родове, притежаващи милиони. Майка ми е в Старо село, има градина с 40 корена дома ти, болни колене и триста квадрата бедна земя.

Там са заровени прадядо ми Георги и дядо ми Георги. Единият бил крадец – обирал волските коли на търговците във Владайското дефиле. Дядо ми бил овчар, убит при опит да открадне две овце. Той извадил нож да коли, но заклали него. Разпространявам версията, че прадядо ми бил мощен търговец, продавал сукно и розово масло във Виена. А дядо ми завършил Мюнхенската политехника. Животът ми е изтъкан от лъжи, София. Колко хубаво, че срещнах във Фейсбук тъжно и самотно момиче тебе. Мисля, че съм те търсил от мига, когато съм се родил. Може ли да те видя? От една страна се страхувам от срещата ни, но от друга - зная, че тя ще бъде нещо хубаво, може би най-хубавото в живота ми. Какво ще кажеш в петък, 18 часа, пред Народния театър?“.

Дълбока, приятна злоба затанцува във всяка клетка, всеки електрон, протон и неутрон в кръвта на Давид. Ах, на каква въдица бе закачил наперения си колега, който отгоре на всичко се блъскаше да му стане началник. Нещастник. Внук на овчар и крадец. Майка му – пощата. Баща му ги зарязал като въшливи парцали. Принстън? О, я с ме ощипи, че да не загрухтя от смях.

Събота, шест часа следобед, 9 юни. Дъжд. Облаците са се натоварили с градушка. Ще разбиват стъкла, коли глави. Облакът има един единствен началник – вселената. А тя е подла и отмъстителна. Някои, поради невежество или раболепие, я наричат Бог, а то е чисто стечение на обстоятелства – прах, звезди, скорост на светлината. Какво е съдбата – физико-химия и нито грам въображение. Заваля. Страшно и гръмко – прекрасно. Небето се раздра, изхвърли тонове излишна вода. Но точно пред входа на Народния театър стърчеше - всъщност бодеше с наглостта си като жадна за кръв сабя един тип – светъл, полупрозрачна тения, която час по час гледаше часовника си. 18:15. Виж ти, надутото понтофче със селскостопанско излъчване можело да чака. Ако срокът за предаване на превода беше 10:00 часа, Давид трябваше да его е подготвил за публикация в 8.00. Ако Давид закъснееше с пет минути, губеше работата си. Сбогом заплата, здравей, мизерия. Какво си въобразява този боклук, внук на пладнешки разбойник, син на неграмотна пощаджийка. Ха!

Шест и половина следобед. Дъждът си е наумил да подремне , капките са изгубили злобата си и се ронят като люспи от слънчоглед – ненужни никому върху плочките пред Народния Театър. Някакви нещастници с чадъри се размърдват - хлебарки, обули погледите си в ботуши, за да те ритнат по-болезнено. Когото и от тях стъпкаш в някоя локва, все ще бъде добре. Усмихнати, наглед, в действителност пробивни свредла, всеядни, малограмотни зад бляскавата фасада на привидна доброжелателност. Това беше мнението на Давид за неговите съграждани. Имаше едно единствена изключение - София. Неговата София, родена в самотата на мечтите му, тиха, мълчалива, печална - както онова стихотворение, по дяволите кой го беше написал. Който и да е - бедняк е бил, сигурно е умрял гладен. Така пукваха поети, писатели и то напълно заслужено. Малаумни ли са, че не са започнали собствен бизнес?

Но неговата София – Давид беше мислил за нея цял живот. Беше на трийсет и две. От дванайсетгодишен София живееше в мислите му. Не я беше срещал наяве досега. Толкова много колежки, корсажи, поли, устни, клетви за вярност и нито една София.

Онзи едноклетъчен организъм, бактерията Георг, си бе паднал по нея. Боже Мой, разбира се, че не съществуващ, защото човечеството те е измислило. Ти си мечтата на просветените, ти си София за мечтателите, Боже мой. Тенията Георг беше отворила уста да глътне неговата София. Георг безцветният охлюв. Високомерната слуз.

- Здравей – поздрави колегата си Давид се изпречи на петдесет сантиметра от носа му. Едноклетъчният Георги не отвърна на поздрава. Не благоволи да въздъхне.

- Да не си излязъл на разходка с лодка в пороя? – поинтересува се Давид. Майка му се бе надявала цял живот да го види като дипломат – посланик на държавицата ни в някоя мощна страна. Уви. Колегата не го погледна, не благоволи да си отвори устата.

- Подозирам, че разхождаш кучето в себе си – подхвана Давид. Майка му беше учителка по математика, баща му – учител по физика. И от двете страни на рода дядовците и бабите му кретаха едва-едва, бивши даскали, миниатюрни пенсии, мухлясали гарсониери в периферните панелни джунгли на София. Давид се срамуваше от съществителното „гарсониера“ в потеклото си.
- Драги Георг, радвам се, че майка ти, завършила философия в Принстън, работи зад Второ гише на Централна поща в София. Баща ти, обикновен развратник, е зарязал семейството, когато си бил сополанко в първи клас. Дядо ти, завършил Мюнхенската политехника, обирал каруци на търговци във Владайското дефиле.

Въпреки неудържимите целувки на дъжда, който се стремеше да дезинфекцира Народния театър, оставяйки го под вода до камерната сцена на третия етаж, лицето на амебата Георг запази херметичността си. Не поглед, камерна сцена лъщеше в очите на напудрения екземпляр. Но нямаше актьори, само бездарна пиеса в очакване на бездарен режисьор. Все пак погледът се огъна, бузите потънаха навътре в себе си.

Колко приятно беше това. Колко великолепно!

- Толкова съм тъжен, София - похвана Давид. Винаги му се бе отдавало да цитира тъпотии, генерирани от надменната бактерия. - Баща ми ни напусна, когато бях на седем. Майка ми работи в пощата… мизерна заплата цял живот…
Лицето на кърлежа загуби непромокаемостта си. Ледените преспи в погледа му се подпалиха. Скоро в устата му щеше да избухне пожар.

- Драги Георг, всъщност София, която ти взе акъла, съм аз – изрече величествено Давид. – Аз пишех посланията й до тебе, шаране. Плосък си. Елементарен. Легна в капана ми като…

Георг, леденият титан, се разтресе. Вдигна юмрук. Вдигна и втори юмрук.

- Не можеш да обичаш, София, Георг, глупако – изсъска грапаво Давид. - София е моя. Аз я създадох. Тя е моето момиче.
Дъждът заблъска с нови сили. Грозна светкавица се разби на площада пред Народния театър.