Калин Терзийски: Летните вируси

Естествено, както обикновено се шегувам. Моите шеги са невесели и обикновено неразбираеми.

Няма да говоря за ротавирусите, нито за ентеровирусите, нито за ECHO вирусите, нито за вирусите на нилската треска. Тях ги знаем – хващаме ги по морето и ни развалят почивките: вместо пъргаво тресейки месата си да играем плажен волейбол - взимаме книжка на някой потискащ екзистенциалист, примерно Сьорен Киркегор, и прекарваме времето си в тоалетните. Не за тях ще говоря аз.

Макар че ако бях съвестен журналист – в смисъл – затъпял от повтаряне на едни и същи теми (Пет навика, които вредят на здравето, Образованието - пред фалит, Бойко Борисов каза..., Николета Лозанова си постави силикон в...) щях да пиша именно за това - какво причиняват летните вируси, колко са неприятни, как ни развалят почивките, какво казва за тях доктор Стоянов от петнайста поликлиника и как да облекчим страданията, причинени от тях.

През лятото няма новини, няма живот, няма теми, няма движение, няма мисъл, няма чувство, няма изкуство. Всички са на почивка, всичко живо е заспало гореща и мъчителна дрямка или клечи по тоалетните с летен вирус в мозъка... журналистите от немай къде пишат за летните вируси.

Всъщност именно за тоя летен вирус – най-противния – искам да кажа две три думи. За летния вирус, наричан с различни имена, някои от които са: Е, нали е Лято, Сезонът е Мъртъв, Знаеш как е, Никой не работи, Отпускарски сезон, Ще видим Наесен.

Аз съм писател и работя без да деля времето на лета и зими, без дни и нощи, без делници и празници, без работни дни и уикенди. Мъчно ми е, че понякога изглеждам като човек, който не работи. И си представям колко дразня хората, които работят със строго определено работно време, вкарани в капана на нечовешки график. Обезчовечаващ ритъм-режим, който не се интересува ни от човешките биологични цикли, ни от настроенията, ни от чувствата, ни от вдъхновенията. Аз работя непрекъснато и непрекъснато почивам. За да прибавя малко авторитет към думите си (както добре знаем, българинът винаги иска да получи легитимация за думите си от някой световен, западен авторитет!) ще кажа думите на Кафка: Аз съм писател И когато не пиша.

Защо казвам всичко това? Защото, откак съм писател, чувам едни и същи неща, които ме дразнят все повече. С малко усилие на мисълта аз правя екстраполация и пренасям тия неща от моя частен случай към общия Случай – пренасям ги върху душевната и трудовата картина на цяла България и ми става още по-досадно и неприятно.

Тия неща са: Лятно време е все пак, Ще видим наесен, Ама не виждаш ли че е мъртъв сезон, Сега никой не работи, Отпускарски сезон е...
Да не говоря с мъгляви обобщения, а да дам един пример: На една приятелка във фирмата, за която работи без договор, ѝ казали: Ние през лятото не плащаме!

Тя се учудила и попитала: Защо?

Ами – слаб е сезонът, няма печалби. Знаеш, отпускарски сезон е...

Тя естествено се замислила и решила, че най-вероятно фирмата няма пари в момента и ще и платят наесен. Но решила за всеки случай да пита – глождело я неприятно предчувствие. И попитала: А нали наесен ще се оправим с парите?

Отговорили ѝ с фриволна, весела неангажираност: Е, ама не... не си разбрала явно... ние по принцип не плащаме за летните месеци.
Какво да каже тя, горката? Да си разбие главата с някой тъп, но едър камък, примерно базалтов? Защото се е съгласила да работи без договор?

Така ще кажат всички, които Все Пак работят по договор.

Но ще ви кажа: от своя тъжен опит знам, че в областта на свободните професии (към които, колкото и странно и учудващо да е, спадат и журналистическата, и писателската) да си намериш работа на място, където ти предлагат дори и договор, ще е голямо чудо.

Не познавам човек със свободна професия, който не работи или не е работил през голяма част от трудовия си живот без каквито и да било договори.

Не мога да търся вината у хората със свободни професии. Представяте ли си карикатурист, който дава карикатурите си за някой вестник. Да отиде при главния редактор и да каже: Дал съм ви десет карикатури досега, вие ги публикувате. Искам да подпишем договор, за да имам някаква сигурност и да имам удостоверение, че все пак работя нещо. Пък и... договорът си е договор, колкото и да сме свикнали да ги нарушаваме, все пак...

Ако карикатуристът каже това – просто ще се прости с малките доходи от този вестник. Защото директорът на вестника, подобно на много български работодатели, ще приеме това предложение – за договора – като лична обида. Като израз на недоверие, като изнудване.

Айде сега, ще си каже той, сега пък още малко и договор ще ми искаш?! Задето тука някакви карикатури ми правиш... Нещастник – като тебе има безброй – с лопата да ги ринеш. Аз ти правя услуга, че въобще ти давам при мен да си пробутваш драсканиците! Трябва да ти ги публикувам срещу заплащане – да, ти трябва да си плащаш, че ти ги пускам, хабя мастило за тебе и хартия, на това място във вестника можеше да пусна някоя рекламка... или поне някое каренце за новия силикон на Мара Отварачката във ВИП Брадър... ама нали съм много добър...

Така си казва директорът на вестника, така си казват работодателите на много хора. И не само на хората със свободни професии, ами работодателите въобще.

Но да се върна на лятното време и моята приятелка.

Лятно време е, няма пари, отпускарски сезон е... Така ѝ казали и тя изкарала чудесно лято без пари.

Ама ти на тия пари ли разчиташ? – си мислели с презрение началниците от фирмата, за която работела. Те, естествено, отстоявали твърдо позицията, че на техните пари не бива да се разчита. Защото добре знаели, че може и да не ги платят.

Всеки, който работел за тях, трябвало да е напълно осигурен по принцип. Да е притежател на някой от Принцовите острови и да го дава под наем на закъсали принцове на Дания. А да работи за фирмата им просто така – за развлечение.

Лятно време е, няма пари, никой не работи, отпускарски сезон е.

И това е извинение за цялата Държава – за всичките и хора – за цялата система от трудови отношения. Извинение за неработенето, изключването на шалтерите, спирането на водата, спускането на кепенците, неплащането на заплатите, блокирането на целия механизъм на Живота.

Странното е, че в едно учреждение, в един офис или организация през лятото повечето хора са си на работа. Но атмосферата е по-друга. Работата уж си тече, отпуските са изтекли или предстоят, но нали е лятно време – няма какво да се напъваме. Ще видим наесен...

Страх ме е да си помисля, но като че ли съм чувал тия изрази и в болница...

Надявам се това да е някаква моя халюцинация на паметта. Защото би било ужасно да ти кажат примерно: Какво? Сърцето нещо? Ааа, инфаркт... ясно, да, да, наистина – леко сте посинял... ама сега нали знаете, отпускарски сезон е, всички са по морето, шефът е в Гърция, това-онова... моренце, а?! Вие бяхте ли на моренцето тая година? А, вие да не би да умряхте? Чакайте, не така, моля ви се. Отпускарски сезон е, сега къде ще ви търсим тия формуляри за смъртните актове. Сега никой не работи, а пък ние да вземем сега в жегите да изпишем един тон мастило за вашия, моля ви се, смъртен акт... Я се съвземете! Отпускарски сезон е все пак!

Тая масова психоза-оправдание за Всеобщата Немара и Бездействие през Лятото ме вбесяват. Достатъчно е да стане първи юни и животът, потривайки подло ръце, спира да тече. Чиновниците и хората въобще; хората, от които зависи нещо, макар и малко – отпускат вяло ръце и изпадат в летаргия. Ходят на работа. Но защото е лятно време и има оправдание за всичко – те не вършат нищо.

А на моята приятелка не се намира и кой да й плати, защото просто е лятно време и всички са някъде по отпуски и по принцип нищо не бива да се прави.

Наистина не мога да обвиня нейните работодатели конкретно. Защото и те са жертва на Голямото Лятно Блокиране.

Да, хубаво е да има сезон, в който се почива. Но е хубаво да не се забравя, че и в него животът продължава. Мозъците и стомасите продължават да работят. И ако някой почива и го е ударил на лятна безметежност – то всички други, които все пак работят – нека работят наистина.

Да не бъде лятото хитрата и удобна причина за една четиримесечна кома.

Това е. Лятно време...

...Ако видя светофар, който свети само синьо, защото е лято и е отпускарски сезон, а колите се блъскат около него – няма да се учудя.

Слава Богу, отпускарският сезон свърши. Сега е вече Наесен. Да видим. Да не се окаже, че в България летният отпускарски сезон се слива със зимния. Защото и през зимата – ехе, какви преспи, какви ски курорти, какви печени прасета, какви Гармиш Партенкирхени! Кой ти работи, кой ти изпълнява финансовите си задължения, кой ти гледа в тая жега?!