...и гледам как тече реката...
Има една източна мъдрост - ако седим достатъчно дълго на брега на реката и се взираме в течащата вода, в един момент - неизбежно е - ще видим как по течението преминават труповете на нашите врагове.
Аз врагове нямам.
Ако имах, щях да заседна пред канала, който минава покрай панелката ми в Младост 4 и да зачакам кой ще бъде отнесен от няколкото сантиметра мръсна вода, идваща кой знае откъде и продължаваща в посока Герман - Горубляне.
Тия дни си мислех, че има резон в това, че някога прабългарите сме живеели на изток, а после, принудени от обстоятелствата, сме се пренесли в Европа, където миксът между нас и славяните е донесъл една нова порода, уникална за времето, пространството и каквото още се сетите, надхвърлящо скромната ми мозъчна дейност.
Ние сме добили хем част от онова славянско страдание.
Хем част от агресията на онези диви хора от степите близо до Монголия.
Хем онази пасивна съзерцателност, особено когато иде реч да направим нещо смислено.
И веднага ви давам пример.
Първо започваме да страдаме, че управниците ни са кофти.
Ама яко страдание - до степен, неописуема нито от Достоевски, нито от Пушкин, нито от Ст.Ц.Даскалов (тоя, последния, го написах само за да ви накарам да се усмихнете).
След като якото страдание за нашите несполуки прерасне в адско страдание, хората започват да агресират.
Ама ей така, по старобългарски.
"Мама ви д**ба, мръсни боклуци, дано пукнете, съсипахте България" - четем в социалните мрежи.
След това се появява социологическо проучване - 80 процента не подкрепят парламента, 76 процента не подкрепят правителството.
И накрая, когато някой все пак се излъже да каже - ами хайде да ги сваляме - ето тогава източната мъдрост надделява.
"Дай да погледаме в реката, там ще минат техните трупове" - казват мнозина.
И отиват за риба в деня на изборите.
Там, на реката, е хладно, спокойно, каракудките кълват особено силно в деня на изборите и ако сте си взел две бутилки бира (от ония, пластмасовите, по 2 литра и половина), ще ви е чудесно.
А на другия ден пак.
Отново започва страданието, заканите...
И зяпането в реката.
Питате ме кой е виновен ли?
Сами сме си виновни.
Ако вместо да гледаме водата, бяхме отишли всички само на един протест заедно...
Ако вместо да се наричаме един друг "боклук", "КОМОНИЗД", "мюре", "тъпанар" и така нататък, а заедно бяхме излезли на площада - когато и да било, за каквато и да е кауза - щяхме да сме постигнали много повече, отколкото сме постигнали в момента.
Иначе източните мъдрости с лопата да ги ринеш.
Даже и ние си имаме доста мъдрости, които не отстъпват на ничии по света - "Кроткото агне от 9 майки суче", "Да би мирно стояло, не би чудо видяло", "Кой каквото си направи, никой не може да му направи", "Преклонената главица сабя не я сече".
Имаме си такива мъдрости и честичко се водим именно от тях.
И седим край реката и чакаме оттам да мине трупът на онова зло, което ни върти в кръг вече четвърт век и ни е обърнало един срещу друг.
С подозренията си.
С мнителността си.
С параноята си.
С онова усещане, че на всеки от нас работата му не е чиста, че той непременно е поставен от някой друг на някакво място, за да прави нещо, неясно какво.
Седим и чакаме, но отново и отново реката не носи нищо, освен обелки от вафли, използвани дамски превръзки, кучешки лайна и индустриални отпадъци.
Не, скъпи мои, реката няма да донесе нито един труп.
И слава богу.
Реката ще си тече, докато нашите трупове, един по един, поемат логичния си път на 2 метра надолу, за да дойде новото поколение, което, надявам се силно, няма да бъде толкова мистично привързано към мантрата да си седи, да чака и да подозира всеки, който не иска да живее в тоя стил.
А реката ще продължи да си тече и ще си тече винаги.
Както казваше Хашек - "Никога не е било някак да не е било".
И у нас така - все някак ще бъде.
Големият въпрос е КАК?