OffNews.bg

Групи от губещи представят провала си като национална трагедия

Натрупването на събития и тревожни послания отново е напът да накара мнозина да изгубят посока и смисъл. Това е благодатно време за популизъм, в което най-търсени изглеждат символите на някаква изгубена, застрашена или желана национална идентичност. Всъщност, става въпрос за естествената реакция на все по-големи групи от губещи, които се опитват да представят собствения си провал като национална трагедия. В съвременния свят губещите формират някакъв тип парадоксална солидарност в усилията си да разрушат съществуващите рамки, без да знаят с какво искат да ги заменят.

Върху тази амалгама от страх и усещане за предопределена загуба Русия започва да изглежда като победител в противопоставянето си срещу Европейския съюз. Резултатите от британския референдум бяха снизходително коментирани от руския президент, а очевидната загуба на ориентация и посока в поведението на европейските лидери създаде среда за ново активизиране на руската пропаганда.

Усилията за блокиране на средствата и доходите на ИДИЛ очевидно дават резултат, защото тази международна престъпна мрежа не само изглежда готова да мобилизира всичките си ресурси, но и да си припише всеки терористичен акт, за да спечели отново доверие и респект сред онези, които се опитва да управлява и манипулира. Терористичната атака срещу летището в Истанбул е само поредното доказателство за това колко далеко са готови да стигнат онези, които имат какво да губят.

С напускането на Давутоглу общата стратегия на Турция се промени. Турският президент няма капацитета да поддържа и развива концепцията за „стратегическата дълбочина”, която бе превърната в идеологическа основа на неговия режим. Стратегическите цели бяха подменени с агресивни и дезориентирани действия, а последните събития, включително и усилията за постигане на примирие с Русия, показват, че режимът на Ердоган губи в острото противопоставяне срещу Иран и Саудитска Арабия, в борбата за износ на политически модел към страните, обхванати от т.нар. Арабска пролет.

Все повече световни лидери започват да си дават сметка, че миграцията не е само криза. Става дума за дълбоко и трайно пренареждане на света, който познаваме и движението на големи групи от бежанци и мигранти очевидно ще бъде елемент от този процес. Временното замразяване на конфликта в Сирия или евентуалното намаляване на напрежението в Близкия Изток като цяло няма да доведе до край на миграционния натиск към Европа и високоразвитите страни.

Резултатите от референдума във Великобритания ще се отразят и върху перспективата за страните от региона на Югоизточна Европа. Разширяването на Европейския съюз изглежда още по-малко вероятно в сегашните условия. Европейската комисия не предложи алтернативна политика на разширяването, например чрез задълбочаване на трансграничното и регионално сътрудничество. В тази среда, както за страните от Западните Балкани, така и за Молдова, европейската перспектива изглежда все по-далечна. А хората в тези страни също имат нужда от посока и увереност в онова, което ги очаква.

Българското публично пространство отразява едновременно посланията, страховете и заплахите, свързани със случващото се около нас. Медиите усилват този ефект, постигайки почти немислима степен на уеднаквяване и монотонност на новинарския поток. Понякога изглежда невероятно, че в информационното общество е възможно различни медии да постигат подобен потресаващ синхрон при тиражирането на едни и същи теми, образи, събеседници и коментари. Но рисковете пред свободата на словото у нас никога не са били водещи теми в дебата за информационното съдържание и качеството на журналистиката.

Преди да продължим напред трябва да знаем каква е посоката, в която искаме да се движим. Това би означавало да сме постигнали минимално съгласие относно онова, което ни обединява и онова, към което се стремим. А именно подобно съгласие липсва в българското общество. В стремежа си да запазят контрол върху големите групи от губещи, които все по-често определят профила на общественото мнение, много и различни центрове на влияние изглеждат заинтересувани да поддържат състоянието на дълбока криза на националната общност.

На първо място, това е елитът, формиран в условията на мутиращ тоталитарен режим от съветски тип. В стремежа си да съхранят придобитото те продължават да водят борбата си за подмяна на паметта и историята на изминалите десетилетия в България. Техните партийни кланове могат да се обединят единствено и само върху тази основа. Те нямат друг шанс и ще продължат да се противопоставят все така яростно на истината, поне докато разполагат със сегашните си възможности за влияние.

Патриотарстващите групи в България все по-очевидно са заинтересувани от обслужването на интересите на Русия. Никой дори не си задава въпроса защо хора, които претендират, че са патриоти, са готови на всичко в името на интересите на чужда страна. Именно от тези кръгове се генерира говоренето за „война”, за „фронтова линия” и за „неутралитет”. Техните медии и говорители се превърнаха в огромни генератори на езика на омразата, но за тях това е единственият начин да присъстват в публичното пространство и да се чувстват значими.

Влиятелни корпоративни интереси изглеждат заинтересувани от поддържането на масовото съзнание в състояние на тревожна дезориентация. Колкото по-несигурни и застрашени се чувстват хората, толкова по-рядко възниква воля за политическо участие, което да надхвърля простото изразяване на неудовлетвореност. Тази среда превръща все по-големи групи от хора в обикновени потребители на синтетични политически, икономически или културни „продукти”. Единствената цел на тези интереси е да превърнат мнозинството от българските граждани в поданици, доволни от това, че могат да консумират собствената си безпътица.

Разговор за посоката на развитие на страната ни практически не се води. Във всеки опит за дебат по тази тема незабавно изпъкват корпоративни и политически интереси, които се опитват да подменят същността на дебата. Когато казваме, че подкрепяме европейското бъдеще на страната ни, как правим това в настоящето? Ако представата за Европейския съюз продължава да се свежда до „усвояване” на еврофондове, как вървим „напред” към Обединена Европа?

Разговор за същността и целите на НАТО изобщо не се води в България. Той е напълно подменен от пропагандните клишета на онези, които критично и болезнено са зависими от интересите на чужди страни. Всичко, което може да бъде чуто, се изчерпва с декларации за подкрепа на Българската армия, но не и за това как авторитетът на българските офицери и войници да бъде съхранен и издигнат на по-високо ниво.

Няма разговор и за това с какво България е важна и значима в този променящ се свят. Всичките ни „аргументи” се изчерпват с Първо и Второ българско царство и „България на три морета”. Това не е проблем само на образователната система, а преди всичко на липсата на гражданска култура, която да бъде в състояние да формира среда за гражданско образование у нас.

Условията, в които ще трябва да отстояваме и постигаме целите си, не позволяват запазването на пасивната позиция на „малка страна” и „беден роднина”, зависим от интересите на „Великите сили”. Няма да се предпазим като отсъстваме от съществените дебати за бъдещето на Европа. Няма да заживеем по-сигурно, ако продължаваме да разчитаме, че заплахите ще ни подминат. Трябва да заемем позиция, за да не се превърнем в част от декора на онова, което се случва. А за да го направим, трябва да сме в състояние да постигнем поне минимално съгласие помежду си за това дали изобщо се движим и ако да, то накъде.