Деветдесет и четвърта завинаги (роман, част IV)
* * *
94 – двама мои приятели умряха през онази 94 година за по-малко от месец. Айртон Сена и Кърт Кобейн. И двамата се самоубиха. Музикантът, казват, преднамерено, състезателят без да иска. И то през пролетта. Пролетта е сезонът на самоубийците. Познавах ги и двамата. Кърт беше пълен комплексар и сдуханяк, който няма сили да избяга от капана си. Щрак и няма мърдане. Айртон обичаше живота и риска. Аз в представите си бях нещо средно между двамата. Имах си плакат на Кърт, окачен на стената, с него се напих в деня на смъртта му. Казвах му наздраве, брат, не биваше така да се излагаш. Хората какъв зор са видели, а не са се гърмели като луди в главите, а ти... Бъди мъж, Кърте, бъди пич, приятелю! Накрая подпалих плаката и си пуснах силно едно от ония разбиващи парчета. Угасих огъня по средата и го оставих така – полуизгорен... Повече от половин година вися полуизгорен за наказание, че се самоуби, глупакът. Имах му доверие преди да го направи. Зяпах го с пияните си очи през оная вечер и му виках за твое здраве, нещастник! Творец и състезател – това исках да бъда и аз. Да се изразявам, да казвам по същия категоричен начин като момчето от Сиатъл, че знам всичко и че не могат повече да ме лъжат. И да рискувам, да живея на ръба, да хвърча с 300 километра в час.
В един от натрапчивите сънища, които ме връщаха обратно в армията години наред, аз бях убил човек. Бях вътре и бях убил някого. И търсех къде да заровя главата му. Нося една отрязана глава под мишница, обикалям наоколо, зад сградите, където спяхме. И търся. И не намирам къде да я закопая. Този кошмар беше реалистичен и убедителен до гадост. Събуждах се с облекчение... Знам ли и аз какво може да значи такъв сън. Сигурно, че съм убил някого вътре. Себе си най-вероятно. Или има някакъв скрит смисъл – главата на убития може би символизира някакъв мой срам и страх, който се чудя къде да скрия...
Флойд с Умагума ми помагат да преодолея миналото. Да го погреба. И да туря отгоре му един езически камък. Сякаш съм погребал куче. Старото куче. Старото куче Зет Хикс.
* * *
ТАЙНИТЕ СЛУЖБИ
На много душеспасителни неща се научих в учебна рота. Ще пиша временно в първо лице, въпреки че пиша от чуждо име. За да не стане объркване. Все пак това се случи на друг човек. На редник Хикс. Онзи, който се отдели от мен. Не го помня какъв беше точно… Малко ми липсва, както липсва болка, но понякога ме навестява насън. В съня отново сме вътре двамата с него. Обясняват ни, че се налага да изкараме още година и половина. Ние им казваме, че вече сме били там, че нашата част от сделката е изпълнена, но те съвсем убедително ни се усмихват, че това не може да се докаже с документи и така или иначе ще си изкараме още година и половина… И няма мърдане. Обикновено се събуждам ужасен и с огромно облекчение разбирам, че е било само сън. Само сън. А толкова категорично ми го съобщиха, че трябва да съм вътре още година и половина, че в съня си им повярвах.
Научих се да шия якички. И да сгъвам скатки. На такива изключително извисени дейности на организма, без които човекът не е човек, а войникът е просто едно нищо. Имах си тетрадка. На всички новобранци дават тетрадка, в която си водят записки от теоретичните часове, които са съвсем малко на брой, но за сметка на това са мистериозни и угнетяващи. Там ни обясняваха как няма да остане нищо от нас, ако наблизо гръмне атомна бомба. И ние си го записвахме. На колко метра поразява ударната вълна, на колко метра изгаря огънят и на колко метра причинява прогниване на всичко радиацията. Много метри. Много животи. Мащаби големи. Обичам тези цифри. Примерно, гърми бомбата на 20 километра от теб. Чуваш я. Виждаш гъбата и докато усещаш тътена и пълзенето, за тези две или три секунди, ако си достатъчно бърз в мисленето, вече ще знаеш какво ще остане от теб. Нищо няма да остане на 20 километра. И на 100 също. А като посипят с тези бомби навсякъде, ще оцелеят само хлебарките и плъховете. Ще поръсят планетата със сол. Солта на земята. После гадините като истински победители ще си изградят нова хлебарска и плъхска цивилизация. Когато еволюират достатъчно, те също ще си измислят свои бомби за унищожение. Защото всеки организъм мечтае да умре. (И организмите на Сена и Кърт Кобейн също са мечтаели да умрат.)
Вместо да записвам всичката тая полезна информация, понякога си рисувах на последната страница спортни автомобили. Или изписвах Металика, Гънс, Пинк Флойд и части от техни текстове… Държах тетрадката под дюшека си. Така правех до края. Някак сляпо вярвах, че там никой не рови. В същата тетрадка пишех и стихотворенията. А ако не драсках в тетрадката, се подигравах на преподаващия – хилех му се, пусках умнотии, припомнях си ученическите години. И тези часове нормализираха и уравновесяваха донякъде абсурда, защото усещането за училище у нас беше още прясно. Само дето тук ни обучаваха как да умираме – при команда „Атом отдясно!“ трябва да легнеш с крака в посоката, която ти е била дясната, от там идва взривът. По този начин ще успееш да умреш по-удобно и нищо няма да ти пречи в последните части от секундата. Повече време няма да имаш, с цяла минута няма да можеш да разполагаш, че да се сещаш за майка си или гаджето си, да си спомняш полянки и езерца, за никакви такива лиготии няма да можеш да си помечтаеш за последно. Лягаш наляво и навеждаш главата си напред плътно до земята. Заравяш муцуната си в пръстта. И се радваш, че ще свърши бързо. Не може всички хуманоиди да си отидем от този свят като оня надувалник Гьоте, дето даже бил казал „Светлина! Повече светлина!“ на смъртния си одър. Ти смъртен одър няма да имаш, приятелю. Ще имаш кал и пръст и никакви Гьотевци и Фройдовци хич да не те плашат. Затова дори да не спазиш заповедта „Атом отдясно!“, няма да те накажат за неспазване на заповед.
Веднъж към края на учебна рота (краят на свещените първи 40 дни) Апостола направи проверка на кенефите – дали ги поддържаме чисти. Всички лайна трябва да са поели пътя си по канализацията, а не да се въргалят наоколо. Въргалящото се лайно е недостойно. А пътуващото по канализацията си е съвсем доблестно. И тогава старшината прочете името си върху касата на едната от вратите. Под името му беше допълнен текст на английски… Обичайните драсканици и рисунки на простотии не бяха мои. Аз просто бях дописал на английски, че Апостола е глупав, шибан мадъфакър и да ходи да се шиба някъде. А отдолу бях добавил, че е киборг. Апостола строи ротата. Попита кой знае английски. Един натегач от София веднага вдигна ръка. Същият този всяка вечер се подмиваше на мивките като жена… Препираше си гениталиите там, където ние си перяхме якичките и си миехме зъбите. И говореше многу културну. Момчето просто беше объркало времето и пространството, в които да се появи. Взе, че преведе на Апостола всичко написано. Даже и за киборга. От четиридесет случайно събрани момчета малцина знаеха английски. Апостола заповяда да се съберат всички тетрадки. Разследването беше на ниво. Останахме двама заподозрени с английски надписи по страниците. Трябваше да признаем кой го е направил. Трябваше да проявим доблест. Да се влеем в канала и да заплуваме по течението без съпротивление. Редник Янков си беше абсолютно невинен. Това го знаеха всички. Момчето гледаше Апостола право в стъклата на очилата и с треперещ глас му заобяснява, че няма нищо общо с това. Аз направих същото. Останалата рота беше строена зад нас.
– Бойци, всички ще стоите тук, докато писателят не си признае – обясни сдържано и свирепо Апостола на новобранците. Някои от тях взеха да ни подканват да си признаем, ако сме го направили ние. Редник Янков отново и отново повтори, че не е писал нищо в тоалетните, че дори не знае значението на някои от тези думи… Просто си драскал от скука имена на групи в тетрадката… Идваше му да се разплаче. Септемврийското слънце напичаше въшкарниците ни жестоко, а под тях телесата ни се усмърдяваха. А очите ни бяха вперени в разярения Апостол.
– Господин старшина, и аз не съм писал тези неща. – Казах на Апостола непоколебимо. Бях убеден в своята невинност. – Да, знам какво означават тези думи, но не съм ги драскал аз… – отговорих му и на следващия въпрос.
– Отново питам – кой е драскал по вратите на тоалетната? – търпението на бичата мутра отдавна беше свършило и той вече караше на изпарения.
Всички гледахме хипнотизирани озверелия старшина или земята под краката си. Тя пропадаше. Времето потече много бавно. На бавен кадър. Апостола тръгна открай докрай пред ротата с тежки стъпки, като се заглеждаше с тлъстите си очила във всяко лице.
– КОЙ? … Редник Х – кой? - Когато лентата „влачи“ или намалиш оборотите на плочата, зазвучава демонично.
– Не знам…
– Редник Янков, кой?
– Не знам…
– Момчета, не ви ли е ясно… Ще ви пийна мозъка със сламка. Има само едно възможно решение и само един начин да отидете на обяд… КОЙ? Няма да мръднете оттук!!! КОЙ НАПИСА ТОВА??? - Търсен автор съм и това си е.
Стана още по-горещо. Изпод шаячната ми шапка с герб над челото потече солена гореща струйка. Върху герба се мъдреше горд лъв. Наум се зарекох да мълча… Докрай. Когато искам да мълча, мълча докрай. Изобщо не ми дремеше. Апостола ме гледаше. И зад невинните ми очи навярно виждаше упорството. Навярно го виждаше… Беше изминал повече от половин час, откакто стояхме строени. Обядът отдавна беше сервиран и ни чакаше. Няма да кажа нищо. Нищичко. Да си ебат майката. Не ми пука за шибания им обяд. Нито за гордия им лъв.
– Господин старшина, аз бях…
Апостола се обърна към редник Янков за част от секундата.
– Аз го написах… – каза момчето кротко, гледайки го, без да мига.
Апостола не вярваше на ушите си. По лицето му бързо премина недоумение, а после разочарование. Този път един глупак провали плановете му.
– Янков… Защо бе, боец?
– Ами…
Апостола не знаеше какво да прави. Този вариант не беше предвиден.
– Редник Янков, след обяда при мен. Ще си поговорим. Останалите – строй се за храна!
Заех място в строя. Гледах пред себе си. Правех се, че не забелязвам очилата на Апостола отляво на мен. На около пет сантиметра. Искаше да ме убие. Искаше да ме разглоби и да разхвърли частите на всички страни. Искаше да не остане и повей от мен.
Една година след това, докато с Янков пушехме на стълбите, му припомних случката. Казах му, че съм бил аз. Не можеше да повярва. Чувстваше се измамен, въпреки изминалото време. Всъщност не му пукаше много. Но просто не можеше да го повярва. Ти си бил голям изрод, прозря момчето. С което се съгласих. Няма как.
Седем месеца след кенефната история Апостола имаше вече добър опит с моето тъпо непробиваемо мълчание и с моята склонност да писателствам – и беше сигурен, че аз съм човекът, който ще се самоубива. Седем месеца след това аз се самоубивах…
Малко преди да се уволня, след 18 месеца пренареждане на душевните ми части, прозрях, че разследването вътре винаги работи. Че ако криеш нещо, ако посещаваш библиотеката, ако имаш нещо тайно, ако пишеш стихотворения, за всичко това се знае, всичко се чете и докладва… Те знаят всичко. Следят, проверяват, попълват досието. И тогава ми се изясни цялото лицемерие на офицерите, които в последния ден навръх уволнението с усмивки ми предлагаха да съм им се обадел, ако съм имал път към Пловдив, щели да ми помогнат с каквото могат, да съм им бил отишъл на гости… Ако случайно съм щял да отида в Пловдивския университет, можели да ми помогнат да си намеря квартира. Можел съм да разчитам на тях. Казваха ми го същите, които до вчера се упражняваха да ме разглобяват, акордират и настроят на своята гама и да засвирят на мен. Не бяха успели с настройките. Аз вече се бях самоубил. И повече нямаха възможността да бъдат добри с мен. Никога. Преди имаха известни шансове. Ако се бяха опитали да видят зад опаковката на редник Хикс.
Всяка вечер в продължение на всичките четиридесет дни на учебна рота, докато плачех, скрит някъде, се молех на мъртвата си баба да ме види отнякъде горе и да ми помогне. Не знаех на кого да се моля. Не знаех къде съм. Не знаех как да се намеря. Бях изгубен и изпитвах страх. Мислех си, че съм зад следващия ъгъл. И зад следващия. И зад следващия. И зад никой от тях не се откривах. Изпусках се за части от секундата, за миг съзирах гърба си, почти се докосвах, но все така оставах неумолимо далеч от себе си. Мислех си, че баба там, в по-доброто място може би има връзки, с които да ми помогне… Молех я и плачех. Със сълзи, които падаха върху замръзналата пръст, ставаха на ледени мъниста отгоре, с които в това отдалечено от детското ми легло място се късаше и оставаше завинаги и частичка от мен. Нещо като маркиране (препикаване) на територията. Бабо, бабичко, нека тази гадория се свърши! Не знам дали старата ме е чула, но някак си успях да стигна до самоубийството си. Благодарен съм й все пак.