Да се разделиш със скъперник - разказ от Здравка Евтимова

Раздялата е изкуство. Необходима е дълга практика, докато я овладееш, наблюдателност и търпение, за да се оттеглиш с наведена към обувките глава, а всъщност си победител, измъкващ се от клещите, които вече си схрускала за закуска. Вече никакви клещи не те плащат. Това е то раздялата - щастие, стига да можеш да бъдеш неин архитект. Сара беше убедена, че е придобила умението да създава красива архитектура на раздялата.

Сара съм аз, а някои хора са родени да се разделят, защото всъщност „сбогом“ е другото име на свободата.

За раздялата трябва да се грижиш като за току-що посадено цвете. С други думи след „сбогом“ трябва да напишеш писмо, в което изразяваш благодарности си към човека, с когото си се разделила, осъзнавайки, че той е плъх.

Сара и Симеон, два гълъба, които летят в изгрева. Виж ми окото. Симеон чете точно 45 минути всеки ден, за да се осведоми за промоциите в големите търговски вериги. Подготвя сина на господин Векилов, собственик на бензиностанции и г-н Векилов зарежда безплатно колата на Симеон три пъти в седмицата – пълен резервоар – така вместо Симеон да ми каже „обичам те“, три пъти в седмицата с безплатния бензин организира пътешествие до различни природни забележителности. Поради което мразя не само забележителностите, но и самата природа.

Симеон е докторант по математика, безумно умен и безумно съобразителен. Обучава сина на зъболекарката и зъбите на бедната Сара, тоест моите, както и неговите собствени блестят в пълно великолепие. Симеон непрекъснато разкрива мислите си относно висшата математика пред Сара и тя благоговее. Виж ми окото. Двамата живеят заедно в апартамент, който принадлежи на известен литературовед – естествено Симеон не плаща наем, защото обучава по математика сина, дъщерята, племенницата и шурея на езиковеда.

Колко велика е наука е математиката, всички я мразят, дечицата изкарват масово тройки и четворки за срам на цялата фамилия. Симеон веднага скача на помощ - мил, усмихнат, нежен и изпълнен с разбиране – образ, който не се вписва в представата за някакъв дървен математик. Симеон спестява цялата си жалка заплата от БАН и не така жалките постъпления от проекти, които развива с размах за чуждестранни университети.

Горкият силно се надяваше, че ще му помагам по английски, но не се е родил човекът, на когото Сара Петрова ще помага безплатно. Да, Сара живее също в апартамента на прочутия езиковед, Сара не плаща нито стотинка за парно, интернет, електричество, дори сметката за телефона си не плаща, защото математикът следва хладния алгоритъм – той вече е предложил ръката си на Сара.

В строго съответствие с алгоритъма двамата отидохме до едно блестящо златарско ателие – там Симеон избра един пръстен и се поинтересува:

– Харесваш ли го, Сара?

Разбира се, че във въздуха цареше април, а какво е април – няма нищо общо с математиката, тази безукорна хладна наука. Април е уравнение с пет неизвестни, не подлежи на програмиране, нито на планиране. В събота валя див сняг, а в неделя температурата скочи до петнайсет градуса – непостоянството е истинското лице на раздялата.

- Ще получиш пръстена – обеща ми Симеон, извади телефона си, пусна апликацията „калкулатор“ и след 17 секунди изчисли – След 126 дни. През този период от време ще съм преподал… - последва водопад от функции и параметри… - на дъщерята на златаря, която слава Богу е математически кастрирано същество.

Ако бях белетрист, със сигурност щях да опиша състоянието си по следния начин:

Сара подозираше защо Симеон я бе поканил да живеят съвместно- всъщност вече беше сигурна. Тя ядеше малко месо, а то е скъпо и Симеон още не беше намерил син или дъщеря на месар, интересуващи се от частни уроци по математика. Сара вървеше пеш на работа до агенцията за преводи, където работеше по 10 часа на ден, от които 2 извънреден труд, за който получаваше 200 процента над нормалното заплащане. Сара беше красива (даже много), но красотата за Симеон имаше естетическа стойност само ако се базира на евтина козметика.

Без да ще Сара, тоест аз, попаднах на златна жила – всъщност златната жила се нарича наблюдателност. Когато случайно минавахме – Виж ми окото, със Симеон, докторант по математика, най-блестящият, случайност не съществува. Разхождахме се случайно край магазин за втора употреба и съвсем случайно Симеон отрони – като лист обрулен, бог знай де го вятърът отнесе:

- Каква великолепна рокля – бях се бе научила да не пускам нищо, изречено от Симеон, покрай ушите си.

Правило номер две на раздялата – ако искаш да се разделиш на висота, внимавай какво ти приказват. Затова Бог ти е дал уши – да се разделиш с финес.

Роклята беше истински парцал, затова възкликнах – „Прекрасна е“. Така златната жила бе открита.

Заех се да посещавам магазините за втора употреба, вечер показвах на Симеон покупката си, той наблюдаваше лицето ми с такова умиление, че дори захвърляше работата си по дисертацията на вятъра. Любовта между нас се случваше мощна като Питагоровата теорема. Покупката – в различните случаи – дънки, сако, колан, чанта – неизменно предизвикваха възторг у Симеон, особено след като видеше касовата бележка с цената, дадена от продавачката в магазина „Втори шанс“.

- Такова сако за два лева!- Възкликваше Симеон в диво опиянение. - Два лева – повтаряше шепнешком той. - Колко брилянтна си в него скъпа, моя детерминанта, моя страхотна ъглополовяща красавице.

Любовта връхлиташе като изгрев и залез едновременно, като величествена хипотенуза, като промоция във „Втори шанс“.

- Всеки ден благодаря на Бог, че те срещнах – подхвърли веднъж Симеон, който твърдеше, че може да докаже математически несъществуването на божество. - Хората са измислили Бог, за да има на кого да се оправдават за некадърността си и кой да опрощава неразумното харчене на пари от тяхна страна, което е в основата на всички болести, войни и корупцията в света.

Вечерите, когато се прибирах с нова покупка от магазина за втора употреба, се превръщаха в невероятни празници. Първо двата отиваме до „Лидл“ и купувахме 400 грама от най-дъхавите пържоли. Не беше нужно да вземаме мляко, защото Симеон подготвяше по математика дъщерята на търговеца Малинов, известен с търговията на едро на млечни продукти „Млечен рай“. Не беше нужно да купуваме плодове и зеленчуци, защото Симеон подготвяше за матура наследника на фамилията Горянови – те държаха търговска верига за био цитруси.

Освен това Симеон дълбоко вярваше, че месото е вредно – и все пак в крайна сметка прие да готви за матурата по математика несладичката на Евтимови, знаете „Луканки Евтимов – пристанището на изтънчения вкус“. И го направи само защото се ядосваше как магазинерката вместо 400 грама пържола слага 409 грама, при това не чака достатъчно да се покажe наистина точния грамаж.

- Още 107 дни и ще получиш златния пръстен, моя изящна - каза ми той. После добави, което не беше правил никога досега- Обичам те - и аз изчислих, че това се случва след 18-та покупка от магазин „Втори шанс“. Бях си взела чифт обувки за 3.50 - здрави и стабилни, с които Симеон веднага ме заведе на излет до „Щастливеца“ – разбира се, не ползвахме лифта, защото е далеч по-здравословно да се ходи пеш.

- Затова ме впечатли – призна ми той. – Че вървиш пеш. Това придава стройност на фигурата ти, нито грам излишна тлъстина без никакъв фитнес.

Разбира се, като всеки истински математик, ме водеше на ресторант „Графинята“ веднъж месечно – подготвяше за изпита по математика дъщерята на собственика господин Марков, и се беше договорил освен заплащането веднъж месечно да поръча за себе си и на своята дама (Марков се съмняваше, че има такава) – по избор от менюто, по избор питиета (колко прекрасно Сара, че не употребяваш алкохол и че не пушиш, излишен разход. Ти си моята сродна душа, Сара!)

Наложи се донеса бележка от моята работодателка, че се справям под средното равнище с преводите, а ме държат в преводаческата агенция само за да организирам „входящия поток от текстове за обработка“ – това обаче не беше достатъчно и Симеон продължаваше настойчиво да моли да превеждам математическите му шедьоври на английски, но след срещата с работодателката – госпожа Милева (на която предоставих еднократно 55% от заплатата си) собственицата на агенцията потвърди пред математика, че Сара Петрова, моя милост, всъщност не е преводач, а асистент, каквото и да означава това. Така, срещу 55% от възнаграждението си аз, Сара Петрова, се освободих от щастието да превеждам трудовете на математика, който заключи, че моите преводи биха хвърлили гъста сянка върху гениалността му.

Имаше време, когато вярвах, че той ще ми посочи вратата – но все още не бях узряла за тази врата. Оставаше ми да направя още две вноски и най-сетне щях да разполагам със собствен апартамент (виж ми окото – ставаше дума за гарсониера в Обеля) в София. Дори си бях подредила багажа – отново виж ми окото – какъв багаж – артикули от „Втори шанс“ на стойност 21 лева, две сака, три ризи по 1.50, обувките за планина бях решила да остави на Симеон за следващата му връзка. Но точно тогава беше рожденият ден на математика -18 април и аз му купих риза Virgil Abloh – всъщност написах есето за дъщерята на готвачката в клуб „Елит“. Темата беше „Поезията на Емили Дикинсън“. Мислеща стратегически, вложих спечеленото в покупка и Симеон остана без дъх.

- „Пе от хикс!“ – задави се той. Беше се научил вместо “Боже мой“, който не същества, да казва „Пе от хикс!“ Единственото възклицание, което допускаше в живота си. Умните хора не възклицават. Те планират, повдигат на квадрат, детерминират. Но Virgil Abloh му взе ума.

- Забелязах, че си си събрала багажа без обувките от 3.50 – вметна той. – Няма да се наложи. Остани.

Архитектът на раздялата трябва да спазва правило № 1 – не си стягай багажа, така осведомяваш съответното лице относно желанията си. Яж млечни продукти както обичайно и посещавай „Втори шанс“.

Оставаха още 87 дни до получаването на годежния пръстен, както и изплащането от моя страна на последната вноска за моя апартамент в София (гарсониерата в Обеля). Ходихме в ресторанта „Графинята“, господин Марков ми целуна ръка и потвърди, че с грандиозните усилия на моя прекрасен Симеон Симеончев дъщеря му изкарала 4.62 на матурата. Семеончев, ако питате господин Марков, е истински гений, комуто принадлежи бляскаво математическо бъдеще. Заявих, че въобще не се съмнявам в това. Г-н Марков ми донесе 100 мл. ликьор „Шеридън“, който си позволих да изпия.

- Това е вредно за здравословното ти състояние – отбеляза Симеон. - Но еднократният прием, надявам се, няма да ти навреди.

Беше април – моят любим месец. Той не може да бъде вписан в Питагоровата теорема, той изгаря до троха всички хикс и игрек. Април е неизвестна величина, най-величествената, която никой не е разгадал нито някога ще подчини. Това го твърдя аз, Сара, преводач, вече собственица на апартамент в София.

Раздялата е изкуство. Аз ли не зная, която бях превела 35 романа, в началото само любов и захар, след това научна фантастика – собственицата на агенцията незнайно защо плащаше повече за научна фантастика. Всъщност така се запознах със Симеон, по дяволите, които никак не съществуват, ако вярваме на Питагоровата теорема. След 35-тия преведен от мен роман престанах да ги броя.

Архитектурата на раздялата е стабилна и функционална. Купувате рокля Gucci Mytheresa и оставяте на показ етиката - 1 500 евро. Всъщност да не сте луда да купите такава рокля – написвате серия от есета за творчеството на Тенеси Уилямс, Джон Стайнбек и Уилям Фокнър, като всяко есе носи оценка от 5.00 до 5.30, по-голяма оценка ще прозвучи съмнително – и получавате от майката на студентката рокля Gucci Mytheresa, размер М.

Замисляте се. Ако оставите роклята пакетирана на стола, ефектът ще бъде елиминиран. Кога математик ще си представи какво има в този така омотан в найлон пакет? Обличате роклята – тя ви стои убийствено, защото ходите пеш на работа, не ядете често месо, не ползвате лифт до „Щастливеца“ , не пиете, ставате в 6.30 сутрин (Наистина ли сте толкова тъпа?) Ще забравите да отстраните етиката и цифрата 1500, след която ясно се вижда, че стана дума за евро, ще грее като формулата за скоростта на светлината.

- Харесва ли ти? – попитах Симеон.

Той разбира се, не гледаше мен, взираше се в числото 1500.

- Купих я за нашия годеж – казах . – До пръстена остават още 11 дни! – след това продължих тирадата в дух на елементарна филоложка – Нека всичките ти роднини видят какво е облякла твоят а годеница…

Ръцете на Симеон полетяха към сърцето му.

- Хиляда и петстотин - изхриптя той. – ЕВРО!

Навън светеше слънце естествено, че какво друго да свети?

Симеон не пророни нито дума повече.

Зае се последователно, систематично и акуратно да събира багажа ми – полата за 3.00 лева, дънките, пуловера, ризите, колана, дори обувките за 3.50, всичките придобити от „Втори шанс“. Подреди ги сгънати в един чувал за отпадъци. Не добави четката ми за зъби и пастата, крема ми за лице – дневен и нощен, предоставяни ми безплатно от собственик на дрогерия, чиято дъщеря бе влязла в СУ „Климент Охридски“ благодарение уроците на Симеон.

Симеон изнесе найлоновия плик за отпадъци, пълен с моите вещи и го остави от външната страна на вратата на апартамента. Не беше нужно да казва каквото и да било.

Последвах чувала. Той затвори вратата зад гърба ми. Блестящо, нали?

Написах му старомодно писмо, изпратено в още по-старомоден пощенски плик „Бях щастлива с тебе.“ Винаги спазвам правило номер едно – нужно е благодарствено писмо. Раздялата е изкуство. Най-нежното под небето.

Обаче правило № 1 се провали. След три дни получих съобщение по Вайбър – „Върни роклята и се прибери. Дишам трудно без тебе.“