OffNews.bg

Да се допитаме

Днес пътувам с такси. Имам среща с млад поет, талантлив, син на един голям наш художник, който почина млад. Докато бяхме живи и двамата – познавахме се.

Момчето заслужаваше да съм точен. Затова взех такси. Иначе вървя пеш или влизам в някой дълъг като комодски варан автобус и наблюдавам лицата на българите. Само Изкуството ме спасява от това да ги намразя.

Художникът обича и грозното, даже него – повече – защото се пресъздава в картина по-лесно от красивото. А художникът обича да прави картини и затова обича всичко, което му помага да ги прави.

Пътувам с автобуси и се сещам за причудливите и зловещи сцени от "Страшния съд" на Йеронимус Бош или пък за "Убийството на улица Транснонен" на Оноре Домие. Но в по-кротък вариант. В градския транспорт нещата не са крещящи.

Дори крясъците на хлапетата, връщащи се от училище и изпитващи в телата си неистовия сърбеж от газираната вода на хормоните, не са крещящи.

Хубаво е да си четеш и книжка, докато пътуваш и наблюдаваш лицата. Някоя велика, стара книжка, за да ти напомня тя, че всъщност и най-нелепият и сив живот е велик извор на изкуство.

Както е да е. Простете за тия уводи. Ако бях съвестен журналист, аз щях да пиша като съвестните журналисти – без да споменавам нищо за своите мисли, за своите чувства и за своите разсъждения и преживявания. Трак-трак. В Сирия убиха отново сто и десет човека. Трак-трак. Журналистиката е почтена работа. Шегувам се. Сега – в голямата си част се е превърнала в папагалско повтаряне на миришещи на мърша, изплюти от големите информационни агенции, безлични, ужасяващи, манипулиращи съзнанията, унифицирани и унифициращи, предизвикващи отчаяно безразличие и безразличен ужас новини. Човекът го няма.

Има труповни брътвежи, които приличат на брътвежите на остарял и озлобен шаман, който заради болната си жлъчка вещае на племето непрекъснато беди и ужасни страдания, глад и мор.

Никой не помни "The New Journalism" на Том Улф, Норман Мейлър и Труман Капоти. Журналистиката, в която журналистът разказва личните си преживявания; и участва в описваните събития с душата си, с личното си мнение, с тялото си, ума си, с чувствата си и трепетите си. Пък може и някой да я помни?! Надявам се…

И така. Возя се с такси, отивам на среща с поет.

И с шофьора слушаме радио. Аз слушам с едно ухо, защото с другото слушам целия останал свят. Но лявото ухо все пак насочвам към радиото. Всеки съвременен човек е така дресиран, че медиите да го привличат и да го поглъщат като водовъртежът Маелстрьом. Няма откъсване от тях.

И по радиото казват нещо за някаква анкета. Аз не слушам внимателно, докато не чувам (с лявото си, по-слабо чуващо ухо) единствения въпрос в анкетата. А той е: Как да задържим младите лекари в България?

Преди години аз бях лекар. Задържаха ме в България. Но вече не съм лекар. Може би това ме задържа в България. Но именно това – че съм бил лекар в едни тежки и размирни времена – когато беше тежко да си какъвто и да е, камо ли млад лекар - в началото на деветдесетте – ме накара да наостря и двете си уши към радиото.

Всъщност нищо повече не казаха за тази анкета. Просто я обявиха. Гласът на момичето-журналистка, което съобщи за началото ѝ, беше свеж и бодър. Професионално свеж и бодър.

Все пак това беше една такава, хм, как да кажа, добронамерена анкета, в стила на модерното напоследък „позитивно мислене“. Което често ми се струва твърде наивно, инфантилно и неосъзнато-лицемерно. Както обаче ми се струват инфантилно-глупашки и черногледството, и мрачният песимизъм.

Зрелият човек е спокоен и тъжно усмихнат. Той се усмихва и прощава на себе си, на другите и на света.  И тъй като не можах да чуя никакви други подробности, аз само попитах шофьора „Кое беше това радио?“, той ми отговори и аз спрях да го разпитвам. Изпаднах в размисъл.

Как наистина да задържим…

Как наистина – помислих си без никаква ирония аз – да задържим младите лекари в България?

Обикновено съм ироничен към всички позитивни напъни, към всички кухи и лицемерни добри инициативи, изтърсени като запъртъци от медиите. Защото знам - зад тях се крие чисто и просто един изконен чиновнически стремеж. Той се нарича: „Да си вземем заплатката в края на месеца и да отидем на почивчица на Халкидики“.

Но аз освен че съм бил лекар, млад лекар, освен че съм останал в България, освен че съм се мятал стотици безсънни нощи, обмисляйки как бих могъл да остана жив като млад лекар в България (трудно беше това в 90-те) – освен всичко това аз имам и дъщеря, която учи медицина в Берлин.

Отиде там сама, по свое желание, без да и повлиявам по никакъв начин. Там обучението е безплатно. Ние не сме никак богати – но тя искаше и го постигна. Сега пред нея има неясно и обширно бъдеще. Съмнителна прерия.

Дали моята дъщеричка ще се върне в България? Дали аз искам да се върне тя? И да остане тук? Дали искам да бъде задържана като млад лекар в България?

И това – ако аз много го искам и тя ме послуша – дали ще е добро за нея?

Замислих се за друго: Лекарят, казах си, до моето време беше човек с Мисия. Моето време беше началото на деветдесетте. Лекарят беше… Беше готов на жертви, на всякакви жертви. Защото той беше отдаден човек, луд човек, магистър на Спасението, Спасител на храма на душата. На човешките тела, които са храмове. Човек с Мисия. Не всички лекари бяха такива, далеч не всички. Но Лекарят, истинският, беше такъв!

Спасител на храма на душата. А и на самата душа. Аз бях именно по душите. Бях психиатър.

След като мина моето време, аз забелязах, че все по-малко лекари имат Мисия. Отдавна не съм виждал лекар, чиито очи блестят с вътрешната светлина на самоотвержеността, на Мисията. От много, много години. Лекарите сега имат кариери. Имат цели – най-вече да си осигурят охолен живот. Имат хобита. Ужасявало ме е това, че на купища български лекари любимо хоби е ловът. Забогатели, затлъстели и надменни млади парвенюта на 40, които вече могат да си позволят джип (взимайки полунезаконно пари от пациентите си), ходещи да убиват невинни животни през уикендите. Да.

Но лекарите са си лекари. Въпросът в анкетата беше: Как да задържим младите лекари в България? И аз реших, вместо да се отдавам на мъчителни реминисценции, да помисля съвсем рационално. Да помисля, как да кажа - като политик-дръвник, като прагматичен човек.

И си спомних какво най-много ме ужасяваше в ранните ми години, когато бях млад лекар.

Така или иначе тогава аз и нямаше как да отида някъде другаде освен в България. Затова за мен въпросът в тая анкета не би важал тогава. За мен беше толкова вероятно да отида в някоя друга, по-цивилизована страна като лекар, колкото вероятно би било да летя до Марс.

Но тогава…

Тогава аз взимах сто и шейсет лева заплата. Издръжката на семейството ми, което неблагоразумно бях създал още със започване на работата като лекар, беше – при най-жестоки ограничения – към 400 лева. Жена ми гледаше детето и също взимаше нещо като стотина лева. Аз полудявах. Изчислявах всичко в живота, използвайки една мярка: цените на памперсите и самуните типов хляб. Това трябваше да го има. А да – и ток.

Повечето ми колеги бяха от богати семейства. Те просто си купуваха скъпи цигари със заплатите си и чакаха по-добри времена. Когато вече ще влязат в системата и ще започнат да печелят по добре познатия ни начин. А в това време родителите им се гордееха с тях и им поемаха дребните разходи – храна, дрехи, битови разходи, екскурзии до чужбина и разни други.

Така беше някога. И сега – в таксито си казах – ах, мръсници, ах вие безумни идиоти. Защо говорите нелепости? Защо са тия анкети? Защо е цялото това словоблудство? Все едно не е ясно всичко?!

Дайте на всеки млад лекар 2000 лева заплата още при започването, както дават на започващите в клоновете на големи корпорации в България! На младите курвета-секретарки. Да не би една цяла държава да не може да си го позволи? Та ако една средноголяма (каквато е България) европейска държава не може да си позволи това за 2000 човека, които са най-важни за нея – то заслужава ли тя да продължи да съществува?

После се замислих и за друго. За Мисията.

Стори ми се, че за това все още не може да се говори. Хората затънаха в материалното блато твърде дълбоко, за да мислят или още по-малко – да живеят с идеали.

Но поне – казах си – младите лекари в България трябва да имат усещане за Възможно, Добро Бъдеще! Не, не само материално…

За развитие! – каза шофьорът и аз усетих, че съм мислил на глас през цялото време.

Да – за развитие! – съгласих се аз и му се усмихнах. – Парите не са всичко! Човек има нужда и от Бъдеще.

Нека всеки млад лекар в България да бъде подпомогнат от институциите да намери подходяща работа, в която ще е най-добър! Нека получава добрите си пари. Старите лекари вече умеят да крадат и да изнудват за тях няма какво да се мисли, но защо трябва да караме и младите да минат по тая мизерна пътека – от бедната безизходица към рушветите и парите във вид на „дарения и подаръци“?! – така казах ядосано.

Нека институциите спомогнат за това, а и самото общество да спомогне за това: Да се върне отново тоя велик Респект към Лекаря! – направо извиках аз. – Нека и всички по-големи и опитни лекари направят всичко по силите си да се върне тоя респект!

Нека покажат, че са почтени, благородни и чудесни хора! – така казах и замълчах.

Точно така! – съгласи се шофьорът.

А по-късно… хм… - замислих се отново аз – по-късно може би отново ще говорим за Мисията!

Шофьорът се усмихна и зави надясно по булеварда.