Автографът на Лоран

От стр. 2

Съперникът им беше великолепният отбор на „Сан Франциско“, който бе твърдо решен да добави шеста титла в богатата си история. „Супербоул“ е най-голямото спортно събитие в Америка. Един билет струва колкото лек автомобил, а ако искате да купите рекламно време в ефир, ще трябва да платите на Fox 5,6 милиона долара за трийсет секунди! Mачът се следи от стотици милиони зрители из цялата страна и отвъд. Може би се дължеше на напрежението или може би на липсата на опит на най-голямата сцена, но още от първия съдийски сигнал стана ясно, че нещо в отбора на „Канзас Сити“ не е наред. Комбинациите им се проваляха. Играчите изпускаха топката. Грешките се трупаха и дори Патрик Махоумс не можеше да открие пролука в безупречната защита на „Сан Франциско“. На полувремето облечените в няколко висящи конеца Дженифър Лопес и Шакира подлудиха публиката с шоу, което бе на едно подухване на вятъра разстояние от тандемен стриптийз. Но на феновете тук не им беше до ретроеротика и над целия град тегнеше добре познатото фаталистично усещане за предстояща загуба.

Седем минути преди края на мача „Сан Франциско“ водеше с двайсет на десет! Секундите изтичаха неумолимо и „Канзас Сити“ изглеждаха обречени. Отборът имаше отчайваща нужда от чудо. Кратко съдийско прекъсване даде възможност на Патрик Махоумс да се приближи до помощник-треньора Ерик Биениеми. Днес, благодарение на видеоархивите на Лигата, знаем точно как протече разговорът им.

„Ще имаме ли време да пробваме „оса“?“ – попита го Патрик. Ерик изглеждаше объркан. В този инфарктен момент Махоумс искаше да пробва крайно дръзко отиграване, изобретено от треньора Анди Рийд. Беше го нарекъл Jet Chip Wasp, но играчите го бяха съкратили на Wasp (пр. оса). Отиграването включваше две фалшиви пресечки, чиято цел бе да отклонят вниманието на защитата от най-бързия играч в американския футбол – Тайрийк Хил, с прякор Гепарда. Той трябваше да се възползва от създалото се объркване, да спринтира с всички сили към средата на игрището, да промени рязко посоката си и да получи дълъг пас от Махоумс в близост до страничната линия. Но в това отиграване имаше един съществен проблем. Патрик неслучайно пита дали ще има време за „оса“. Обикновено „джобът“ се разпада за 2.5 секунди. Но за оса бяха необходими почти четири секунди, или, с други думи – цяла вечност. Ще издържат ли охранителите му? Ще му дадат ли няколко мига в повече? Ерик носеше слушалки, които му даваха директна връзка с главния треньор. „Той иска „оса“, промърмори помощникът в слушалките. Стратегът Рийд не се поколеба дори за миг – той вярваше безпрекословно в своя „джоб“ и най-вече в канадския лекар исполин.

Решението бе взето и ето че всичко се крепеше върху един-единствен инфарктен момент. Екзорсизмът на половин век разочарования и разбити надежди зависеше от отговора на въпроса: „Ще имаме ли време да пробваме „оса“?“

Ако надникнете в интернет, ще откриете безброй видеоматериали, анализи и забавени кадри на това, което се разигра в следващите няколко секунди. Но в нито един от тях не се обръща внимание на играча с френски акцент и номер 76, без когото отиграването би било невъзможно. Лоран Дюверне-Тардиф трябваше да предпази дясната, хвърляща ръка на своя куотърбек. Срещу себе си имаше чудовищния защитник на „Сан Франциско“ Арик Армстед. Трябваше да го задържи някак си, въпреки че шансовете не бяха на негова страна. Арик Армстед – едно от най-големите млекопитаещи в Северна Kалифорния, бе по-млад, по-висок, по-бърз и по-атлетичен от канадеца. Той се втурна като фурия, решена да прегази и него, и Махоумс. Но Лоран беше изучавал внимателно и силните, и слабите страни на съперника си. Знаеше под какъв ъгъл обича да атакува – беше наясно с кое течение пристига акулата. Докторът бе напълно подготвен и посрещна побеснелия играч в перфектен дефанзивен стоеж. Въпреки това силата на сблъсъка бе толкова голяма, че вдигна десния крак на Лоран високо във въздуха. Бях сигурен, че ще падне на земята, но останал на един крак, канадецът посегна към някакви тайнствени вътрешни залежи на волята и с неистово усилие успя да запази равновесие. За миг огромната ускорена тежест на две масивни туловища бе абсорбирана изцяло от хирургически възстановената му лява фибула. Тя някак си издържа.

Беше изминала една секунда.

Вбесен, че не е успял да преодолее съперника си, Армстед замахна с лявата си ръка и против всички правила удари Лоран с всичка сила малко над дясното ухо. Точно в този момент друг играч на „Сан Франциско“ бе изблъскан на скорост върху кръста на канадеца. Двата удара бяха в противоположни посоки и обикновен човек би трябвало да се счупи на две. Както вече знаем обаче, д-р Лоран Дюверне-Тардиф едва ли може да бъде наречен обикновен човек. Зад гърба му се намираха половин милиард долара, които зависеха изцяло от него. Залитайки напред, вместо да падне на земята, той успя отново да запази самообладание и равновесие и се гмурна под дясната мишница на противника си. Бяха изминали две секунди.

Междувременно, за да си даде малко повече пространство за дългото подаване, Патрик Махоумс бе направил цели четиринайсет крачки назад. Очите му бяха отправени към заветната мишена – Тайрийк Хил Гепарда, който летеше с бясна скорост, но все още не се бе освободил от защитника си. За нещастие, лявата страна на „джоба“ се бе разпаднала под натиска на феноменалния играч на „Сан Франциско“ ДеФорест Бъкнър. Преодолял охраната на „Канзас Сити“, той се носеше като снаряд право към куотърбека. Бяха изминали три секунди.

Паднал на едно коляно, Лоран зарови опорния си крак в тревата, обгърна тялото на съперника си и го изблъска назад. Армстед бе безпомощен. Благодарение на геройството на Лоран, дясната част на „джоба“ остана непокътната. И това бе от решаващо значение. Вождовете знаеха, че няма да могат да спрат ДеФорест Бъкнър. Той щеше да се стовари върху Махоумс и да го смъкне с трясък на земята. Но ударът му щеше да дойде отляво. Охраняваната от канадеца дясна ръка на Патрик имаше една десета от секундата в повече. В момента на сблъсъка Махоумс замахна и се освободи от топката с мощно камшично движение. Бяха изминали четири секунди.

Топката изсвистя във висока, почти нереална парабола. Помня добре как с два акробатични подскока сърцето ми се качи директно в гърлото, докато наблюдавах полета ѝ. Нямаше съмнение, че в този момент и пулсът, и кръвното ми влезнаха в реанимационен диапазон. Имах безпогрешното усещане, че топката е увиснала неподвижна в хладния вечерен въздух. Повалени на земята, и Махоумс, и Лоран също гледаха с напрежение безкрайната ѝ траектория. Някой беше изчислил, че Тайрийк Хил Гепарда е толкова бърз, че би могъл да спечели медал на сто метра на олимпийски игри. Не знам дали е вярно, но пасът на Махоумс прелетя петдесет и седем метра във въздуха, сякаш чертаейки голяма величествена дъга над игрището в Маями. И в края на тази дъга чакаха надеждните ръце на Гепарда. Пасът бе уловен. Осата бе ужилила отбора на „Сан Франциско“, и то по такъв начин, че те не можаха да се възстановят. Отиграването сякаш ги прекърши и обезвери. Обратът бе шокиращ! В рамките на седем минути „Канзас Сити“ отбелязаха немислимите двайсет и една точки и спечелиха своя първи „Супербоул“ от петдесет години насам. Днес отиграванетo е част от митологията на този спорт. Моментът е документиран в най-малък детайл в безброй видеоматериали, които продължават да се разпространяват в мрежата. Ако дойдете тук, ще забележите, че много хора дори носят фланелки, на които е написано: „Ще имаме ли време да пробваме „оса“?“.

Според мен пети февруари бе най-студеният ден в Канзас Сити тази година. Температурата бе минус седем градуса, но това като че ли нямаше значение. Градът бе буквално обезумял и един милион души се стекоха към метрополиса, за да отпразнуват титлата заедно с отбора в епичен парад, който се виеше от центъра чак до гарата. Качих сина си на колата и след като преодоляхме безброй задръствания, успяхме да паркираме на около три километра от парада. Комбинация от връзки и лакти ни даде възможност да се доберем до първа линия на булевард „Гранд“. Бяхме на две крачки от бавно движещите се двуетажни автобуси кабриолети на отбора. Накачени на отворения втори етаж, играчите танцуваха, пееха, крещяха към феновете и се поливаха с бира и шампанско. След като мина първият автобус, неочаквано за всички ни забелязахме, че Лоран е слязъл от втория и крачи по улицата с още двама души, които не успях да разпозная. Сякаш интуитивно продължаваше да охранява Махоумс, който, ухилен до уши, вдишваше бира след бира върху автобуса зад него. Когато мина покрай нас, изкрещях с всичка сила в негова посока на кощунствен френски: „Хей, Лоран! Вив ле кебекуа!“ Той се обърна с огромна снежнобяла усмивка, сякаш нарисувана върху гарвановочерната му брада, и вдигна бирата си в моя посока: „Санте! Вив льо Кебек!“.

Това бе единственият ми директен контакт с доктор Лоран Дюверне-Тардиф. Макар и мимолетна, тази среща ме стопли в студения февруарски ден, а днес, осем месеца по-късно, тя има особена стойност. Тогава той бе един от любимите ми спортисти на този свят, но днес той е нещо много, много повече – един от любимите ми хора на този свят.

Защо ли? Малко след като се прибра в Монреал, Лоран взе под наем малка платноходка с приятелката си Флорънс и заедно отплуваха на многоседмично пътешествие из Атлантическия океан. В желанието си да се освободят от стреса и напрежението се откъснаха от света и цивилизацията. Когато се прибраха, откриха един напълно променен свят. Пандемията бе затворила граници, изпразнила магазини, заключила зали, киносалони и стадиони. Градовете бяха асфалтирани пустини, хората живееха изолирани в домовете си. И когато богатите спортисти се оттеглиха в своите луксозни имения със собствени басейни, зали за фитнес и тенис кортове, Лоран направи точно обратното.

Канадското министерство на здравеопазването бе в тежка ситуация и страдаше от недостиг на медицински персонал. Само седмици след като бе спечелил „Супербоул“, канадецът се включи като доброволeц в екипа на болнично учреждение, в което средната възраст на пациентите е близо осемдесет години. Днес знаем, че възрастните хора сa предпочитаната от вируса мишена и ако пандемията имаше фронтова линия, то тя беше именно тук.

Лоран се хвърли право в окопите, работeйки неуморно с месеци редом до лекари, медицински сестри и санитари. Kогато се налагало, оставал и за втора и трета смяна. Тъй като вирусът се бе разпространил в учреждението, пациентите били подложени на смазваща изолация. Нямали възможност да видят близките и роднините си и често Лоран бил единственият им досег с друго човешко същество. „Научих толкова много – спомня си Лоран. – Научих колко важно e търпението. Научих, че човешкото докосване е от значение. Че е важно да гледаш хората в очите. Да ги слушаш, без да ги прекъсваш, и да се държиш с тях не само като доктор, а и като човек. Започнах да използвам телефона си, за да правим видеовръзка със семейството на всеки пациент... и толкова много от роднините избухваха в сълзи.“

Наскоро Лоран взе неочаквано решение, но ако присвием очи и се вгледаме още по-внимателно в неговия живот, ще разберем, че дълбоко в корените му е заровено разбирането, че за семейство Дюверне-Тардиф единственото очаквано нещо е неочакваното. Когато легендарният дядо на Лоран починал, баща му продал винарната, лозята и ябълковите градини. Бизнесът процъфтявал, но това нямало значение. Франсоа искал независимост... дори от успехите на родителите си! Искал да открие своя собствена пътека в живота. Заминал за Франция и се записал в школа за кулинарно изкуство. Когато се прибрал, отворили със съпругата си пекарна за хляб, сладкиши и кроасани. Нарекли я, как другояче – Le Pain dans les Voiles („Хляб в платната“). Малко по-късно пекарната спечели сребърен медал на престижно съревнование във Франция и днес семейният бизнес процъфтява. И като стана дума за платна, в продължение на шест години самообучилият се на корабостроене Франсоа конструира собствена яхта в двора си, използвайки дървени плоскости, епоксидна смола и два тона разтопен метал. Лодката целуна вълните и подгони вятъра през септември 2018-а. „Не знам дали си забелязал, но ние сме независими хора“, каза с усмивка Франсоа Тардиф в интервю с журналиста Бен Баскин.

Независими хора... Собствена пътека... Мантрата на семейство Тардиф сякаш пулсира дълбоко в клетките на Лоран.

На тринайсет години посадил босилек през пролетта в близост до дома си. През есента събрал реколтата, направил прекрасно песто, бутилирал го и го разпродал из местните ферми. На четиринайсет купил на безценица сто току-що излюпени пилета, построил им кокошарник, отгледал ги и ги продал със значителна печалба. След първата си година в колежа му трябвали пари, за да отиде на ваканция в Европа с приятелката си Флорънс. Лоран светкавично се научил да прави великолепни плодови конфитюри и карамел. Успял да пласира стотици буркани и спечелил толкова пари, че ваканцията им в Европа продължила цял месец. По време на първия си сезон в „Канзас Сити“ се самонаучи на дърводелство и в свободното си време правеше мебели, включително изящно бюро от борова дървесина за Флорънс. Всяко лято се връща в Квебек и помага в пекарната на родителите си. Когато ходи на гости, носи топли франзели, хлебчета и лакомства, изпечени от самия него в пекарната. През февруари 2018-а бе нает от CBC и замина за Олимпийските игри в Южна Корея като спортен коментатор. Анализите му, които се намираха на кръстопътя между спорт и наука, бяха нестандартни и изключително успешни. Когато ходел на лагер със съотборниците си, ставал първи сутрин и правел палачинки за всички. След тренировките готвел телешки гозби, изпичал им зашеметяващ чийзкейк и накрая ги биел всички наред на тенис на маса.

„Той е ренесансов човек – казва фитнес треньорът му Чарлз Петрон. – Понякога го питам: Господи, Лоран, има ли нещо, което НЕ МОЖЕШ да правиш?“.

Допуснаха ли грешка Франсоа и Гилен, когато изтеглиха децата си от училище, за да пътуват из Атлантическия океан цели две години? Не знам. Вие какво мислите? Днес децата им са комплексни, независими, образовани и обичани личности. Малката Марилу, която проходи на палубата, в момента е в канадския олимпийски отбор по академично гребане. Другата им дъщеря – Делфин, също е националка – по ски бягане. А Лоран? За него вече знаете всичко. Не казвам, че всяко дете трябва да напусне училище и да се скита сред океаните с години. Но има неща, които системата не може да създаде без участието на семейството. И ако сте родител, не забравяйте да поощрявате Пипилота Виктуалия Транспaранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче. Тя е там, в детето ви – непокорна, изобретателна, палава, силна и щастлива. И ако се грижите за нея, дори един ден хлапето ви да стане 2 метра и 146 килограма, тя никога няма да порасне и да му позволи да изостави мечтите си.

2020-а бе неочаквана, тежка и странна година. Може би най-странната до този момент, поне в моя живот. Много от разбиранията, ценностите и приоритетите ни бяха променени и пренаредени. Честно казано, все още се опитваме да разберем точно какво се случи. Коронавирусът – едно късче рибонуклеинова киселина, успя да срине световната икономика, да изпразни магазините и да парализира обществения живот. Адекватна ли бе реакцията ни? Бяха ли действията ни пропорционални на ситуацията? Все още не сме научили всичко. Отговорите тепърва ще пристигат. Тази история все още продължава. Но това, което научихме със сигурност, е свързано с хората. Парадоксално, слагайки маски върху лицата ни, пандемията всъщност махна много маски и дръпна много завеси. Ако надникнем в историята, ще установим, че в лицето на всяка криза човечеството неизменно разпознава чертите на своето собствено лице. Видяхме и най-хубавото, и най-лошото в себе си.

Осъзнахме колко опустошителна е липсата на контакт между хората. Изолирайки ни, КОВИД някак си ни сближи. Станахме свидетели както на прояви на добрина, хуманизъм и съпричастие, така и на паника, нетърпимост и омраза. Както по време на всяка криза, така и по време на тази много милионери по целия свят станаха милиардери, а милиардери станаха мултимилиардери. Политически институции и цели държави се възползваха от пандемията. Това се очакваше. Както се очакваше и това, че липсата на достоверна информация ще създаде празни пространства, които ще бъдат запълнени с фрапантни конспиративни теории. Като автор аз разбирам очарованието на конспиративните теории – в същността си те са пленителни истории с повествование, герои и сенчести злодеи, далеч по-интересни от баналната действителност. Но така ми се иска да оставим медицинския персонал извън тях. Имам приятели в болниците, които работеха дни и нощи в състояние на неописуемо напрежение и параноя; които се прибираха за няколко часа у дома с подути глезени и с лица, белязани от маските; които се грижеха за болните, без дори да се замислят за себе си; които се заразиха с вируса дълго преди да знаем какви ще са последствията от него. Познавам много лекари и медицински сестри – и тук, и в България. И всички те – до един, са сред най-добрите и благородни хора, с които ме е срещала съдбата. Никога няма да мога да се отблагодаря на лечителите в живота ми – тези, които бяха светлина в най-мрачните ми моменти. Които спасиха живота на майка ми, на дъщеря ми... дори моя собствен живот. Няма достатъчно пари и думи на този свят, с които да им се отплатя. Знам, има хора, които са изменили на завета на стария Хипократ. Но те не са истински лекари и аз вярвам, че са изключение, не правило.

Преди месец започна новият сезон в Националната футболна лига. Коментаторите наричат моите „Канзас Сити Чийфс“ шампиони, което е толкова хубаво и непознато усещане. Отборът ще се опита да спечели титлата и тази година. Но този път ще трябва да го направи без Лоран Дюверне-Тардиф. Той реши, че в този момент не може да си позволи да не бъде лечител. Че има по-важни неща на този свят от американския футбол. Че страната и пациентите му имат нужда от него по време на пандемията. Много от феновете тук бяха разочаровани. Не можеха да разберат как така напуска отбора в разцвета на силите си. Как е възможно да се откаже от милиони долари и да отиде да работи в дом за възрастни сред виелиците на Квебек? Но Лоран, виждате ли, винаги е търсел своя собствена пътека – свой собствен смисъл. Ако имаше някой, който да не бе изненадан, това бе треньорът Анди Рийд. Оказа се, че неговата майка е била лекарка и е завършила медицина точно в университета „Макгил“. „Аз съм отгледан от лекар – заяви треньорът – и разбирам каква всеотдайност е нужна, за да бъдеш доктор. Ние сме благословени да имаме лекари в живота си. Те са дарители. Те са церители. Те искат да помогнат на хората. Лоран не желае слава. Той просто иска да лекува. Гордея се с него и го обичам.“

Започнах да разбирам защо именно нашият отбор даде шанс на канадеца...

Вождовете продължават да играят силно. Махоумс все още твори магиите си. И Гепарда все още тича като... гепард, разбира се. Но нещо определено липсва. И не само защото половин милиард долара изгубиха надеждния си охранител. Има празнина в самото сърце на отбора. Празнина с очертанията на Лоран Дюверне-Тардиф.

2020-а все още не е изтекла. Остават ѝ още няколко дихания и ние всички ги следим с нарастващо напрежение. След броени дни ще имаме избори, които обещават да бъдат сюрреалистичен цирк. Никога не съм вярвал, че ще видя тази страна толкова разделена и поляризирана. Напрежението е осезаемо. Дуелиращи се медии са обезобразили до неузнаваемост самата обективна действителност. Цялото ни ежедневие е министерство на пропагандата. Истината е лъжа – лъжата е истина, а някъде Джордж Оруел се превива от смях. Вместо да ни обедини, интернет ни вкара в ехокамери и създаде племенни общества, които радикализираха противоречията ни. В момент, в който трябва да разширим медийната си диета, ние получаваме безропотно новините си от социалните мрежи, чиито алгоритми се хранят с нашите пристрастия. В тази информационна екосистема фактите нямат значение и в годината на пандемията имунната система на истината е напълно компрометирана. Може би затова не само тук, но и по целия свят в изборите отсъства нещо много важно – избор.

Аз нямам представа за кого гласува Лоран Дюверне-Тардиф и честно казано, не ме интересува. Това, което знам, е, че aз бих искал да гласувам за него. О, да – прави сте – хора като него отдавна са спрели да се занимават с политика. Не това имам предвид. Лоран е въплъщение на друг избор – най-важният. Не всеки може да играе в НФЛ или да стане доктор. Но абсолютно всеки човек може да се опита да бъде най-добрата версия на себе си. 

Така ми се иска някой ден всеки човек да посети гласоподавателния пункт вътре в себе си и да попълни бюлетина в полза на независимия, силен и търсещ човек. Да гласува за този, който дава повече, отколкото взема; който влага своите десет хиляди часа във всичко, с което се заеме; който предпочита да обича, вместо да мрази; който не чака помощ от никого, но е готов да се раздаде за другите; който всеки божи ден дава положителна проба... за добрина.
Има такъв кандидат дълбоко във всеки човек и затова ми се иска да гласувате за Лоран Дюверне-Тардиф... Този, който носи вашето име. Ако той спечели изборите, ще спечели целият свят.

Преди няколко месеца, докато Лоран давал дежурство в спешното отделение на монреалска болница, вътре нахълтали двамa полицаи. Водели със себе си престъпник в белезници. Единият от полицаите бил пострадал по време на ареста – на ръката му зеела огромна порезна рана, от която шуртяла кръв. Лоран веднага дезинфекцирал раната и започнал да я затваря с хирургически конци. Полицаят го погледнал внимателно и казал: „Чакай, чакай – ти да не си Лоран Дюверне-Тардиф?!“
„Ами да – промърморил смутено докторът, продължавайки да шие – аз съм.“
„Ехаaa, какъв късмет извадих! – възкликнал ухилен полицаят и посочил към шевовете – сега ще си нося твоя автограф до края на живота си.“

Вярвам, че скоро светът ще се отърси от пандемията. Сигурно ще има ваксина. Ще отминат и изборите. Ще преодолеем размириците и вътре, и извън себе си. Постепенно ще се върнем към здравия разум. Ще изтече и проклетата 2020-а. И когато си отиде, тази негодница без съмнение ще се опита да остави голяма, кървяща рана в сърцата ни. И не е ли някак хубаво и обнадеждаващо, че благодарение на Лоран Дюверне-Тардиф и неговия единствен по рода си автограф знаем точно как да я зашием…

-----------

Източници:

https://www.youtube.com/watch?feature=youtu.be&v=t-t6tbS5waE&app=desktop

https://www.si.com/nfl/2018/09/11/laurent-duvernay-tardif-chiefs-mcgill-university-medical-school

https://www.si.com/nfl/2020/09/09/laurent-duvernay-tardif-on-opt-out-decision-for-2020-nfl-season-daily-cover
https://www.theoaklandpress.com/sports/chiefs-duvernay-tardif-putting-medical-degree-to-work/article_d6e320f8-8cb8-11ea-849a-c7e3cb710879.html

https://www.theplayerstribune.com/articles/le-docteur-laurent-duvernay-tardif-kansas-city-chiefs

https://www.si.com/nfl/2020/04/27/chiefs-ol-laurent-duvernay-tardif-medical-doctor-works-on-covid-19-front-lines

https://twitter.com/laurentdtardif?lang=en

https://www.picuki.com/profile/LaurentDuvernayTardif

https://www.youtube.com/watch?v=L-vwRWc4-yM&fbclid=IwAR166QPgSiyI0SIUv6STZZvAGWSOnKzqD_3i0GKylZQsIXLYJP4cDX0ggJg