Агресията на пътя и интригите на комунизма

Почти всеки скандал у нас започва с въпроса: „Кой си ти, бе?“ Няма значение дали имаш право или не. Важното е кой си, защото ако си „някой“, това ти дава правото да нарушаваш закона и правата на другите или казано иначе – винаги да си прав. Поне докато не срещнеш някой друг, който е по-силен или по-опасен от самия теб. В желанието да си някой няма нищо лошо. Проблемът е в това, че агресията в българското общество не е резултат от това, че мнозина са постигнали власт и положение в обществото, а тъкмо в обратното – че мнозинството все повече се формира от хора, които се възприемат като губещи.

Няма прилив на агресивно поведение. Агресията по пътищата, в личния или публичен живот отдавна е всекидневие. Агресията не е резултат на метеорологични фактори, въпреки че при определени заболявания те също имат значение. В определени периоди от време, когато медиите предпочитат да не се занимават с политическия процес или с вездесъщото „международно положение“, решават да се обърнат към насилието в неговия неприкрит и яростен вид. Фактът, че в определени периоди от време всички медии изведнъж решават, че трябва да обърнат внимание на всекидневното насилие е по-скоро подробност от медийния пейзаж в България. По-лошото е, че агресивността с която го правят, се превръща в част от общата атмосфера на насилие, която доминира българския публичен живот.

Десетилетия наред всякакъв вид леви идеолози се занимаваха с политическото насилие, обяснявайки го с класовите неравенства. Потиснатите се противопоставяли на управляващата класа и затова се избивали помежду си. Това беше почти непрекъснат източник на „революционен оптимизъм“, защото в загниващото западно общество младите хора унищожавали собствения си, защото политическата система ги била изтикала в ъгъла. Когато през 70-те години на миналия век стана ясно, че пролетариатът вече го няма, се появиха теоретици, които смятаха, че новата сила, която трябва да бъде използвана, са именно губещите. Но както и при пролетариата, и в този случай онези, които бяха определени от теоретиците като силата, която ще промени обществото, не знаеха и не приеха това като своя мисия.

Социалните неравенства сами по себе си не генерират насилие. Няма общества на всеобщо равенство, защото дори и някой да се опита да постигне подобен ефект в малка и изолирана общност, рано или късно тя се самоунищожава. Най-често това са секти, които известно време успяват да поддържат представата за равенство пред своя учител, докато той не сложи край на всичко това. Проблемът не е в естествените и необходими неравенства, чрез които съществуват във всяко общество. Проблемът е в липсата на равенство пред закона.

Тоталитарното общество от съветски тип, в което израснаха поколения българи, създаваше фалшивата представа, ако не за равенство, то поне за липса на непреодолими конфликти, основани на съществуващите неравенства. Официалната идеология на комунистическия режим обясняваше, че при социализма нямало антагонистични неравенства и конфликти, а някакви други, почти дружески неравенства, които могат да бъдат преодолявани „по втория начин“. Продължителното поддържане на едно общество в условия на почти пълна изолация и хроничен дефицит позволяваше тази лъжа да бъде възприемана почти спокойно, а днес тя е дори обект на носталгия.

Социалното инженерство на тоталитарния режим поддържаше изкуствено дълбоки подоходни неравенства между хората на физическия и умствения труд. Един работник, работещ в ужасяващи условия, получаваше около шест пъти по-висока заплата от един университетски преподавател. Този тип инженерство трябваше да произведе изчезналата „трудова класа“, да привлече повече млади хора към убийствените условия на черната металургия или на урановите мини. Поддържането на изкуствена и напълно несъстоятелна от икономическа гледна точка заетост на свой ред трябваше да насърчи раждаемостта сред „трудовите хора“. Това е част от онзи модел на демографско развитие на България, за което в момента се леят реки от сълзи и мастило. Този модел „произведе“ хора, които разполагаха с финансовите възможности на своите родители, но не и със знанията и уменията, които се оказаха критично важни за тяхното собствено бъдеще.

След десетилетия на контролиран дефицит българското общество се оказа напълно беззащитно пред модела на тотална консумация. След десетилетия на принудителен колективизъм доминиращите нагласи у нас не са индивидуалистични, а егоистични. В тази среда израсна и започна да се сблъсква с живота си едно ново поколение на губещи хора.

Техният хоризонт бе принудително снизен до равнището на непосредствената консумация, до притежаването на вещи и пари. Те са агресивни и безогледни в стремежа си за притежаване, но също толкова конформистки настроени спрямо всеки, който притежава повече от тях или може да ги заплаши с физическа саморазправа. За разлика от очакванията на левите идеолози, те нямат никакво намерение да се борят за всеобщо равенство. Те все повече придобиват профила на онова, което Карл Маркс определял като лумпен-пролетариат.

Онези, които виждаме в луксозните си автомобили по пътищата или в чалготеките, не са някакъв нов елит. Това е новият пролетариат на дълбоко променящото се съвременно общество. Те са губещи и ще продължат да бъдат такива, колкото и агресивно да се опитват да наложат собственото си присъствие. В известен смисъл, агресията им е резултат на това усещане за тотална загуба.

Тази прослойка се различава от някогашните „мутри“ от 90-те години. Онези момчета, поне в по-голямата си част, бяха завършили масовите спортни училища и едва тогава бяха разбрали, че за тях спортна кариера няма да има. Тогава ги превърнаха в ударна сила на мутиращата комунистическа олигархия. Мнозинството от тях не доживяха да разберат колко безогледно са били използвани, за да осигурят богатството и влиянието на своите работодатели. Новите губещи нямат подготовката на спортните училища или на казармата. Те са просто обслужващ персонал, който предпочита да се определя като „охрана“. Но те имат своите последователи, а примитивният начин, по който постигат целите си, постепенно се превръща в успешен модел за подражание.

Агресията в българското общество е само симптом на дълбоката социална дезинтеграция, която разкъсва и обезсмисля социалните отношения. Почти пълната липса на солидарност в българското общество е обратната страна на агресията на губещите. Именно те се опитват да наложат във всяка ситуация своя стремеж към притежание, смятайки, че законът е просто въпрос на влияние и пари. Затова и ще продължат да бъдат губещи, както и онези, които временно се ползват от това състояние на обществото.

Благосъстоянието и развитието са отвъд хоризонта на агресивните губещи. Докато равенството пред закона изглежда като въпрос на договаряне, обществото ни ще продължава да бъде среда, генерираща нови и нови групи от губещи хора. Докато правото на силата доминира публичния и частния ни живот, силата на правото ще продължава да изглежда по-незначителна от временното разпределение на бухалките. Докато този модел на поведение продължава да бъде възприеман като успешен, все повече и повече хора ще продължават да напускат България, а онези, които остават, ще бъдат принудени да привикнат с агресивната безпомощност на губещите, които са си повярвали, че могат да спечелят.