Краткият път до бедността: Разказите на трима бездомни

Преди време ви запознахме с историята на Миа, Елеонор и Йоана от колектива за grassroots и социална отговорност "Градски номади", които са се заели да строят къщички за бездомните. 

Инициативата им "Градски номади" беше посрещната радушно от повечето хора, които е възможно вече да са забравили, че дори са чели подобно нещо. Аз обаче не съм. Говорихме си за хората, които живеят на улицата, говорихме какво е положението им, как да им се помогне, но не и със самите тях.

Момичетата от "Градски номади" го правят редовно всъщност, каквато е цялата идея. В представите на много от хората до голяма степен бездомният човек е брадат, мръсен, мирише зле и пие много, той е мързелив нехранимайко, който си е заслужил съдбата.

Никога не съм се замислял за хората, на които давам пари по улицата, въпреки че се опитвам да ги преценя. Според познати и роднини проявявам чиста наивност, като си давам парите за купуване на алкохол и наркотици. "Веднъж един ме молеше за пари за хляб, а после влезе в магазина и си купи ракия", казвали са ми, а съм сигурен, че и на всеки друг. Е, може. А може и наистина човекът да е бил гладен и да не съм му дал 2 лв., с които после ще си купя желирани бонбони от лиготия, а той ще гладува, защото "веднъж един си купи ракия", а пък група митични просяци изкарват хиляди левове от това и живеят в палати.

Реших да не говоря съвсем наизуст и посетих едно от местата за раздаване на безплатна храна на бездомните, за да се срещна и поговоря с тях. Отидох до градинката "Алжир", където всеки ден без неделя идва бусче на Фондация "Мисия без граници", за да раздава топла супа и хляб на нуждаещите се. 

Притесних една възрастна жена, докато яде в парка, и тя ми разказа за ходенето си по мъките в борба за справедливост за откраднатия си дом. Всичко разказано се свеждаше до това - "все едно в стена се блъскам, накъдето и да се обърна, все стена".

"Цялата ни съдебна система е такава, абсолютно под нулата. Здравната ни система също, с другите не съм се занимавала. Търся една зелена рецепта за диазепам, защото не мога да спя, джипито казва, че няма, а кой има, питам - „не знам“. Ходех в Министерството, не знаят, бях в Националната здравноосигурителна каса, и там казват, че не знаят. Кой има? Господ да ми даде една зелена рецепта. Не мога да заспя, цял ден съм като дъвкана и изплюта, никаква работа не мога да свърша", разказва тя и продължава:

"Получих 4 инсулта преди години и започнах да търся някой да ме гледа. Имах апартаментче в „Толстой“, попаднах на една, която обеща да ме гледа. Взех я вкъщи, където имах стая, хол и кухня, аз отидох в стаята да спя, а тя се настани в хола да спи с мъжа си, а той бил любовник – след това разбрах, но това е без значение. Отстъпих им хола да спят и започнах да им слугувам...с 4 инсулта, като после получих още един. Едвам ходех, а им слугувах, чистех, миех, те ядат и пият и оставят цялата маса така. Стана сутринта, всичко изчиствам, а вечерта ядат.

Преби ме, взе ми документите на апартамента и ме преби, че не искам да ѝ го препиша веднага. Викам, „Чакай бе, ти какво ме гледаш, всъщност аз те гледам, дошла си тука в къщата ми да живееш и аз ти слугувам“. Всичко мое ползваше, та дори едни чехли не си донесе, моите обувки за чехли ползваше. Преби ме, цялата бях в кръв. Сега се водят дела, защото ми взе документите от апартамента.

Отидох в Агенцията по вписвания, там попаднах пък на други две. Обясних, че апартаментчето е мое и те обещаха да ми помогнат с документите. А то какво било – те ми помогнаха да си продам жилището и ми взеха парите. Купихме апартамент на името на едната с условието пожизнено да живея в него. Там пък предишният циганин не ще да излиза. Собственичката ми каза, „Ти си ползвател, ти ще действаш“, ама как аз ще действам, ти си собственик, ти направи нещо, викам ѝ. И тя ме хвана и ме заведе в Брезник в един апартамент да живея. Но то там няма ток, няма топла вода, ужас, само врати и прозорци има", споделя тя.

Жената разказа за ужасния тормоз от страна на ромите, на който е подложена всеки ден.

"От Брезник дойдох тук, а като няма къде да спя, попаднах в кризисен дом. Оттам ме посъветваха да намеря социалните и започнах да действам чрез тях. Районната прокуратура нищо не направи, викат ми, че тя ми е осигурила къде да живея. Ама аз искам да съм в София, където ми е осигурено пожизнено, а не в Брезник. Сега живея в един приют, в Център за настаняване на бездомни хора. Настанят ме за 3 месеца в този дом, после в другия. Циганите бият българите, изнасилват ги, крадат ги – това е положението.

Ей сега, като излизах, има една, която постоянно ме тормози. Вика ми: „Ще те пребия“, отговорих ѝ „Добре бе, кажи защо“ - „Не даваш цигари!“. Ама не давам, защото нямам", отчаяна е жената.

Старицата обясни, че има средно икономическо образование, но не се оправя с интернет, тъй като навремето не е учила английски, ами немски и френски.

"Така съм възпитана, наивна съм, смятам, че аз като съм добра и почтена, всичките ще са така. Вече разбрах, че не е така, на 1000 души един е почтен, всичко друго е абсолютен мошеник, но късно. Трябваше да живея 5 години сред цигани, за да разбера какво е положението. Не съм глупава, не съм загубена, просто съм наивна и вярваща. Тоя запис нищо няма да помогне", заяви тя.

Без дом по семейни причини са останали и Методи Андреев и Светлин Божилов. Андреев разказа, че има образование по архитектура и вътрешен дизайн, но цял живот е работил като професионален сервитьор, "не както тези сегашните", защото му се отдавало и печелел добре, но е вършел и други неща, като даде пример със стълбите на хотел "Шератон", които той е направил.

Сега обаче е на улицата от известно време, след като се развел със съпругата си, а синът на хазяите, при които се изнесъл, бил наркоман и го ограбил. Така останал без пари и документи той е повече от месец на улицата. 

"Всичките ми приятели измряха, няма от кого да вземеш едни 20 лв. да ядеш или да си извадиш документи", споделя той, като добавя, че случайно разбрал за помощта, която дават в градинката. Преди това не бил ял от няколко дни и откакто е на улицата е свалил над 10 килограма. "Който иска да отслабва, нека да гладува", шегува се Симеонов.

Другият човек, съгласил се да говори с мен, беше Светлин Божилов, който е бездомен от 10 месеца по семейни причини, за които не искаше да разказва.

"Да Ви кажа, опитвал съм да си намеря работа, но е много трудно при мен. Първо, защото годините ми не са малко, второ, защото нямам документите, които ми трябват за работа. В момента съм с акт от полицията, нямам лична карта, надявам се да намеря 20-а лева от някъде, за да си извадя лична карта, за да мога вече да си потърся работа. По професия съм готвач, лицензиран главен готвач. Работих като такъв до последно, докато не затвориха заведението и не останах без работа. Загубиха ми и дипломата", заяви той.

Според него "в България няма социална политика, а общината е далече от тези работи".

Голяма част от тези, които се наредиха на опашката за храна, изобщо не приличаха на хора без дом, оказа се, че много от тях са висшисти или са работили доскоро. Някои нямаха желание да разговаряме, други го правеха с охота, но всички до един комуникираха с мен изключително възпитано и интелигентно, бях в шок. Рядко в досега си с непознати, че и познати, срещам подобно отношение. "А ти какво очакваше", попита ме Елеонор, която ме заведе в "Алжир". Срам ме е да призная какво очаквах.

Тогава се сетих, че преди години дадох пари на една възрастна жена, за да си купи билет за влака до вкъщи, а момичето, което беше с мен, ѝ каза да си намери работа за няколко часа или да посъбере малко бутилки и да ги върне. Сетих се и че веднъж спешно ми трябваха 50 стотинки, тъй като си бях забравил портмонето в нас, но нито един от 10-те души, чакащи на спирката, нямаше да ми даде. Сит на гладния не вярва, както има една приказка.

Някои от бездомните спят нощем в помещения, предоставени им от добри хора, като един достолепен и интелигентен господин, за който разбрах, че вечер се прибира да спи в баничарница. На друг като Тодор Василев пък общите усилия на "Градски номади" и приятели са намерили работа, за да може да се издържа. На трети им даряват дрехи и храна, които няма как по друг начин да намерят освен да ровят по кофите.

Тогава възприех напълно думите на Миа, Елеонор и Йоана, че има разлика между хората без дом, професионалните просяци и пияниците по пейките в градинките, и че не мога да кажа: "Това на мен няма да ми се случи", дори след 40 години. А ако ми се случи, дали някой ще ми повярва и ще ми помогне? Възможно е и тогава никой да няма 50 стотинки в джоба. Случайно.