В търсене на по-добър свят в "Бруклин"

Номинираният в категория за най-добър филм “Бруклин” на тазгодишните "Оскар"-и носи в себе си алегорията на “малкия човек”, оглеждащ се за Света – непознатия Свят, който ще му предостави ново бъдеще и по-добри възможности.

Светът в случая е Америка, която през 50-те години става дом на хиляди ирландци. В “Непосилната лекота на битието” чешкият писател Милан Кундера казва, че човек, копнеещ да напусне града, в който живее, не е щастлив човек. Тези думи все още могат да намерят асоциация в битието, нашето битие, приютено от сцената на 21 век. Но пътуването и миграцията не са неестествен синдром (независимо от причините), а присъствието на технологията улеснява достъпа ни до знанието, разширявайки и пределите на комуникацията. 

“Бруклин” ни пренася във време, в което духът на миграцията синтезира в себе си заряд, който не познаваме. Ирландецът Джон Кроули, който е режисьор на лентата (вдъхновена от едноименния роман на Колм Тойбин), нашумява в кино средите след проекта си с Майкъл Кейн “Има ли някой там?”, както и с работата си по сериала “Истински детектив”.

Досегът на Кроули до седмото изкуство обаче е предшестван от театъра (постановката “Пухеният” по Мартин Макдона бележи огромен успех във Великобритания). Театралният му усет със сигурност изиграва роля в снимачния процес, но ако трябва да бъда честна, имах по-големи очаквания откъм драматургията. Освен за най-добър филм, “Бруклин” се бори и за най-добър адаптиран сценарий – това е втора номинация за писателя и сценарист Джон Колби (първата е за “Съзряване”). Тъй като крайно не се влияя от "Оскар"-ите, директно ще си призная, че не харесах сценария – стори ми се изключително постен, изсмукан от пръстите и НЕвълнуващ. Да, става дума за литературна екранизация, но мога да дам примери с дузина брилянтни кино адаптации, след и заради които съм се влюбвала както в произведения, така и в автори. Например “Боен клуб” ме запозна с Дейвид Финчър, но ме отведе и при романа на Чък Паланюк... “Бруклин” е красиво заснет филм, но за изграждането на атмосферата не отговарят само локациите, кадрите, сценографията, музиката. Можем да бъдем впечатлени от актьорската игра, но тя не е способна да оправдае сценария.

Годината е 1952. Младата ирландка Ейлиш (Саорис Ронан) живее в малкото градче Енискорти. По-голямата ѝ сестра Роуз (Фиона Гласкот) урежда заминаването ѝ за Щатите, за да намери по-добро бъдеще. Притисната от обстановката на малкия град, където тържествуват клюките, както и от липсата на реализация и пари, Ейлиш решава да напусне познатото и своята комфортна зона.

Новият ѝ дом е Бруклин, квартал на Ню Йорк, където емигрират доста ирландци. Но реалността се оказва по-различна от представите. Реалността притиска, реалността е сурова. Ейлиш е изплашена, несигурна, не може да се внедри в образа на модерните и донякъде разкрепостени американки. Работата в магазин се оказва трудност за ирландката, отчасти заради бавния процес на адаптация, отчасти заради страха от непознатото. Но адаптацията не е невъзможна, влиянието на големия град и хората в него са фактор за трансформацията на Ейлиш. Тя се записва в колеж, където учи счетоводство, а същевременно се влюбва в италианеца Тони (Емори Коен), за когото се омъжва. Постепенно носталгията по дома отшумява, а новото начало е поставено. Всичко се променя, когато Ейлиш научава за смъртта на сестра си Роуз и се връща обратно в Ирландия.

“Бруклин” е сполучлив филм, но непритежаващ претенцията за нещо повече от такъв.