Карл Бушби - човекът, който 27 години върви към дома си и обиколи света пеша

Карл Бушби тръгва пеша към дома си преди 27 години. Това изречение звучи като метафора, но в неговия случай е почти буквално описание на живота му. Искра Ангелова го интервюира, когато той преминаваше почти съвсем инкогнито през България. Сега, само месеци преди финала, Eurotunnel официално е отказал на Карл Бушби да премине пеша през сервизния тунел под Ламанша — и последните километри към дома може да се окажат най-трудната административна пречка в 28-годишния му поход. 

ВАЖНО: Ако не ви излизат субтитри на български, моля включете си ги чрез назъбеното колелце в десния долен ъгъл на екрана в YouTube.

Британецът, бивш парашутист от Хъл, започва през 1998 г. една от най-необикновените експедиции в съвременната история — да измине пеша непрекъснат маршрут около света и да се върне в родния си град в Англия, без да използва транспорт, който да го придвижва напред. Проектът носи името Goliath Expedition и вече е близо до своя финал.

Бушби тръгва от Пунта Аренас, в южната част на Чили, на 1 ноември 1998 г. Тогава е на 29 години, с военен опит, силно желание за изпитание и идея, която звучи почти абсурдно: да прекоси света пеша, като спазва две собствени правила. Първото — да не използва механичен транспорт, за да напредва по маршрута. Второто — да не се прибира у дома, докато не стигне там пеша.

Първоначалният план е експедицията да продължи около 12 години. Вместо това тя се превръща в живот. През годините Бушби минава през Южна и Централна Америка, Съединените щати, Аляска, Беринговия проток, Русия, Монголия, Китай, Централна Азия, Кавказ и Европа. Пътят му включва пустини, джунгли, ледове, планини, гранични режими, визови откази, войни, пандемия, липса на средства и дълги принудителни паузи.

Една от най-трудните части от маршрута е преминаването през Дариен — джунглата между Колумбия и Панама, известна като един от най-опасните сухопътни участъци в света. По-късно, през 2006 г., Бушби и френският приключенец Димитри Кифер прекосяват Беринговия проток пеша, върху ледове между Аляска и Сибир — подвиг, който сам по себе си би бил достатъчен за цяла биография.

Но за Бушби това е само средата на пътя.

След преминаването в Русия започват години на визови проблеми, ограничения и забрани. В един момент експедицията му почти спира. Той губи спонсори, чака разрешения, прекарва дълги периоди в Мексико и продължава да търси начин да не наруши правилата, които сам си е поставил. Когато не може да мине през Иран, избира решение, което звучи като измислено от роман — прекосява Каспийско море с плуване на етапи, за да продължи маршрута си към Европа.

Това е особеното в историята на Карл Бушби. Това е разказ за инат, дисциплина и странната човешка способност да превърнеш една идея в съдба. Повечето хора започват големите си мечти с ентусиазъм и ги изоставят при първата сериозна пречка. Бушби живее почти три десетилетия вътре в препятствието.

В неговия разказ има и нещо много по-тихо от героичната приключенска версия. Има самота. Има години, в които светът продължава без теб. Семейството остарява, децата порастват, приятелствата се променят, технологиите се сменят, държавите пренаписват правилата си, а ти всяка сутрин ставаш и продължаваш. Още няколко километра. Още един път. Още една граница.

Самият Бушби често говори за най-важния урок от пътуването си: светът се оказва много по-добър, отколкото изглежда отдалеч. През годините непознати хора му дават храна, подслон, помощ, информация, подкрепа. Той върви сам, но експедицията му не оцелява само благодарение на него. Оцелява и благодарение на мрежа от хора, които се появяват точно когато пътят изглежда невъзможен.

Днес Карл Бушби е на финалната права. След като през 2025 г. се връща в Европа, маршрутът му минава през Турция, България, Румъния, Унгария, Австрия, Германия, Франция и Великобритания. Очакването е да се прибере в Хъл през 2026 г. — 27 години след началото на пътуването.

Последното голямо препятствие може да се окаже не пустиня, джунгла или лед, а Ламаншът. За да спази правилата си, Бушби не иска да използва кораб, а преминаването пеша през сервизния тунел на Евротунела изисква специално разрешение. След всичко преживяно, финалната граница може да бъде административна — съвсем в духа на експедиция, която през годините се сблъсква почти толкова с бюрокрация, колкото и с природата.

В края на този път няма олимпийски медал, няма стадион, няма финална права с хиляди зрители. Има един човек, който след 27 години ходене трябва да се прибере у тях. И може би точно затова историята му е толкова силна — защото най-дългото пътуване на света всъщност е пътуване към една много проста дума: дом.

Следете новините ни в :