„Музикална кутия” от Монреал: Интервю с Директор на водопад

Той е шарен в душата си и невъобразим като Розовия водопад в Националния парк Утъртън-Лейкс от снимката на Брайън Кофи за Нешънъл Джиографик. Той е един от тримата, които преди близо 30 години, основават група „Кале”, дала начало на други начинания след себе си и обменяла членове в шеметен кръговрат. По онова време видът му и особено косата му приличаха на светлинната феерия на Ниагарския водопад /към който и някои от колегите му щяха да се запътят по-късно/. Но той искаше да става именно Директор на водопад! Написа точно такова парче /и още няколко емблематични песни от репертоара на 2-то БГ рокпоколение/ и внесе ритъма на барабаните си в концерти, записи и демопроекти на половин дузина групи. Които днес са легенди. Самият той – за мен – също!

Вече /и отдавна/ може да избира на кой водопад да бъде master-chief, дали на Sunwapta Falls в Джаспър, дали на Webster Falls в Хамилтън, или на Devils Punchbowl, Тюус, или на самия Ниагарски. Но преди около 23 години, когато слиза от самолета за Хавана на канадска земя, заедно с част от тогавашната „Нова генерация”, най-напред му предстои да се издигне в „облаците”, сетне да помисли за „вечността”. И накрая – днес, с колегата си Ласло – да си хареса модата и електропопа за амплоа и да нарече групата си /всъщност, дует с необходимите за отделни цели гости/ Grasshopper. Защото, само който не го познава, си мисли, че той е уседнал в Монреал. Не, не, в никакъв случай; географията не е важна. Той просто не може да стои на едно място. Той наистина е повече „скакалец”, отколкото”кале”. Той е Кирил Манчев.

В далечната 1985-та Манчев, Васо Гюров и Митко Воев основават група „Кале”. За самото време, когато от мазета, гаражи и читалища тръгва към сцената Второто българско рокпоколение, днес Киро си спомня с подробности и умиление. „Синьото кафе” още не е „заселено”. Струва ми се важно за характеристиките на онази генерация, подробностите – които той връща сега: детството и игрите, фантазиите и мечтите, книгите, които са ги впечатлявали и дори „терените” /така му викахме тогава на „партито”/, по които се пиело „швепс”. След 2 години някои от тях ще се качат на сцената на Първия Софийски рокфестивал – добре огледани и напътствани от Комсомола и Народната милиция. „Кале” няма да успеят да забият дори и 3 парчета. Свалят ги! Но Киро сега прави пауза /посъкратил съм ги тия негови паузи в записа – породени от спомените и езика/ и казва, че се е чувствал като член на „Бийтълс” в мечтите си…

После от „кулата” ще поемат напред като приятели: обществото на „тъмната вълна” и антиутопията на критите в социализЪма истини за живота и душата – „Нова генерация”. И пънк-уейв „манекените” на гротеската и неопитомимата шарена духовност – „Ревю”-то с Милена. И така…

Манчев е май от малцината, които не са прибирали и не идват през 2-3 години поне. Установил се е в Монреал. Наскоро са си взели и къщичка в Адирондакс, Щатите, където дори няма ток още, но ще слагат слънчеви панели и той ще прави студио там. Композира, свири, промотира „Скакалеца” и дори се е набъркал в модата. Има семейство с чаровна „канадска французойка” за любима до себе си… /нищо не разказа за нея, Директоре, благодаря за поканата да намина към вас за по някоя бира и малко джойнтче; пустото разстояние и пустата криза у нас – но след това интервю ще почна да отделям за самолета; извън шегата, дано си усетил в писмата и разговорите ни, колко ми е драго, че се открихме и свързахме и колко ти се радвам!/.

В Канада заминалата „Нова генерация” създава най-напред The Clouds и се оказва, че това е успешен, приет и признат труд. Местните ги наричат „манчестърците от Източна Европа”. Късметът да имам касета и запис от двата им единствени диска – нещо като антикварни реликви Post-Generation у нас, ще ми позволят да сложа и парчета от тях в интервюто. В него Киро отбелязва и втория проект – Eternity, докато стига и до актуалния – Grasshopper.

Интервюто е дълго, в този текст няма да включа всичко. Пълния запис е в звуковия файл – едно почти предаване, 90 минути, нещо като поредна „Музикална кутия” с гост Кирил Манчев. Разбира се, и с много музика от един период на близо 30 години. В който – абсолютно безспорно – присъствието на Директора на водопад е пъстро и запомнящо се. Добре си дошъл в Кутията на ОффМедия, приятелю.

Назад към онези „Цветя от края на 80-те”:

Киро: По това време аз се движех в много различни компании. От една страна, ходех по купони с музиканти, а отделно ходех на купони с фенове. Аз бях тинейджър, но пък те бяха по-млади и от мене. На тези купони не се пиеше въобще. Само швепс се консумираше и се танцуваше, беше много позитивно, много приятно. Беше много нов фийлинг за мен.

Отделно имах тесен кръг от хора, с които ние провеждахме много разговори на разни философски теми. Те бяха предимно хора-артисти: художници, фотографи, някои бяха философи. Много, много дълги нощи в разсъждения за душата, за излизането на душата от тялото, но и романтични теми, други философски теми… Спомням си, че по това време аз четях много Камю, Херман Хесе, Борис Виан, Егзюпери – „Малкият принц” и Булгаков – „Майсторът и Маргарита”.

Отделно имах и други, някак малко по-буйни компании, малко Dark Side Of The Moon, но пък аз бях млад. Имах много енергия, а и съм човек на крайностите, на емоционалните крайности.

Цветя от края на 80-те; много хубав „тайтъл”, много хубаво име и много интересен епизод от моя живот – можем да говорим дълго. Аз си смених имиджа в този период: от дълга коса и в повечето случаи черни дрехи – къса коса леко щръкнала, изрусена, по някой път леко синя, друг път леко червена. Промениха се и групите, които слушах. От „Кинг Кримсън”, „Дженезис”, „Йес”, „Ръш”, аз започнах да слушам The Smiths, The Cure, Depeche Mode, Pet Shop Boys, Simple Minds, Talking Heads, Human League и т.н.

Мястото, където се разхождахме, се промени също – от „Попа” се прехвърлихме на „Кравай”. Там бяха съвсем различни среди. По-нови поколения. Започнах да навлизам в музикалните среди. Запознах се с някои от моите идоли – Bulgarian Idols – във времето, в което аз бях малък, те пък – големи. Като Кирил Маричков, Дани Баницата, Пепи Славов и други. Срещнах любимите си китаристи. Аз много китаристи не обичам, поначало соло-китарата не е моята чаша вода – предпочитам ритъм-китарата. Но в този период се запознах с Вълко Андреев и Бойчо. Трети китарист, който харесвам, е Кристиян Костов, но с него ние се познаваме от деца. Тогава се запознах и с Милена Славова. Тя може би, беше в този момент единствената певица, актуална, цветна и можеше да пее.

И най-накрая успях да си купя истински барабани Ludwig – купих ги от Жоро от „Щурците”, а на него хич не му се продаваше този инструмент. А пък аз като го взех, седмици след седмици по нощите си го гледах и не можех да повярвам, че имам истински комплект.

Най-ярките спомени от онова време?

Киро: За мен, най-големия успех, некомерсиален разбира се, беше концерта в Летния театър с група „Кале”: Митко Воев, Васо Гюров и аз. Много интересно! Ние като се появихме, всички музиканти започнаха да се питат – абе, тия какво ли ще свирят, двама басисти има, джазрок ли, какво… Аз вътрешно си повтарях: Чакайте малко, сега ще ви покажем какво ще свирим. Качихме се на сцената, one, two, three, four и „Чичо” започна. Много готин бийт бях измислил и след 5-я, 6-я такт още, цялата публика беше наша. Но най-голямата изненада беше 2-то парче, когато ни смъкнаха от сцената. Митко започна с ръката си да „подава”: „недей тогава, защото е пъпчива, приличаш ми на сива сграда, толкова си уродлива…” Чуха се някакви гласове – абе, тоя какво пее, бе; я му намали микрофона! И след една минута вече ни свалиха от сцената! Какво друго можех да искам? Това беше най-голямата награда. Почувствах се като член на Бийтълс, свален от стейджа! Месеци, месеци наред яз летях. Та, това беше една от най-успешните и запомнящи се истории от онова време.

Друга смешна история бе, когато ние, май по погрешка, бяхме отишли на фолклорния фестивал в Пхенян, Северна Корея /тогава Милена с групата е в състава на българската делегация за Световния фестивал на младежта и студентите, 1989 - б.а./. И в самолета, комсомолския секретар, или какъвто беше там, Миназ /става дума за Миназ Хачатурян, ат ДКМС, който се занимаваше с младежкия рок тогава – б.а./… Той установи, че само Бойчо, Васо и аз – всъщност, единствените от цялата делегация, не сме си купили анцузи и кецове Ромика. Всички други се бяха навлекли с тези глупости. Той си се панира човекът. А ние се хилехме от вътре, защото си беше тъпо, а сме успели да ги излъжем по някакъв начин. И той отиде при Милена: аз не знам, казва й – но като се върнем в София, ще трябва да си говорим… Смешни истории.

За „Генерацията” и Митко Воев

Киро: „Нова генерация”…, нещата идват много отдалеко вече. Идват от група „Парадокс” – Митко Воев, Кристиян Костов и аз. След това става „Вход Б” – същата формация от хора плюс още един човек, Пепи на кийбордите. Това беше съвсем за малко. След това стана „Нова генерация”, Пепи вече го нямаше, но дойдоха Мишо Пешев и Алина Трингова. Мишо беше много готин агент – музикален, готин тейст, с него имам много добри спомени вече и от другата страна на Океана. Алина – нейният бекграунд беше пантомима, танц и след това вокали. Стилът беше много интересен, готин; аз лично се чувствах…, как да го кажа, бях много добре там. Но в същото време идваше вече и „Ревю”. И аз бях повече от страната на Ревю – слушах „ска”-музика, а и обичах не толкова музикантското поведение, аранжименти и т.н., малко повече аматьорската представа; някак по-натуралната музика, по-естествената. Затова скочих от „Нова генерация” в „Ревю”. Да, беше малко конфликтна история, но пък ние бяхме готина компания, познавахме се и бяхме приятели. И за много дълго време аз бях и барабанист на „генерацията”, а и на „Ревю”.

Имал съм няколко парчета в НГ, мои текстове, спомням си, че хората ги харесваха: всъщност, това ми бяха и първите текстове, с които съм тръгнал, парчета като „Аз съм аз”, „Можеш да можеш” и „На всяко действие-противодействие”. Но текстовете основно и самата идеология си бяха на Димитър Воев.

Димитър Воев! Ние сме израсли заедно, една и съща махала, две съседни улици. Аз на „Славянска” 35, той на „Иван Вазов”. Познаваме се от 5-6-годишни. Той беше Жрецът, Вождът, а аз бях Главнокомандващ армия. Целият контрол на „бандата” беше в наши ръце. Много войни „водехме” – на спартанци и на троянци; на апахи и инки; много търсене на съкровища падаше, търсене на духове. Митко беше природно интелигентен човек с определен талант на поет и писател. Разхождали сме се с дни из Парка на свободата /сега Борисовата градина – б.а./ и сме си говорили за какво ли не – за съкровища, за извънземни животи… Много книги бяха с нас, той много четеше като дете. Неговите текстове след това не са създадени случайно. Имаше естествена симпатия между нас. В моето семейство не обичахме да казваме „баба” или „чичо”, та баба ми, която беше „Меми” и неговата баба, която пък беше „Омама” – след като свършеха с нас, с домашните ни след училище, Митко идваше по улицата, викаше отдолу „Киро!” и ние излизахме. Такива бяха детските ни години. По-късно се срещнахме и в група „Парадокс”, където пък Митко и Кристиян бяха съученици, с година по-големи от мен.. Те бяха вече я създали и аз естествено се присъединих.

Малко за самите послания на групите „от края на 80-те”

Киро: Кратко казано: много хубаво време с много готини текстове, много актуални групи имаше – е, добре, не много, но имаше ги. И такъв си беше „вкусът на времето”, казах го вече. А аз съм щастлив, че съм го минал. Да, естествено, текстовете бяха истински и не случайно аз споменавам „Нова генерация”, „Ревю”, „Кале”, „Ера”, „Контрол”. Като текстове те ще живеят завинаги.

Сега като слушам текстовете на Митко Воев, те са актуални и ще бъдат актуални, защото отразяват едни социални проблеми на обществото не само в България. Аз мога да кажа, че те са… international, те са общовалидни и тези проблеми винаги ще съществуват.

Относно моя текст на „Директор на водопад”, сега го слушам пак, слушах го и в изпълнение на „Ревю” от 2005-та и да, текстът е актуален. Аз леко саркастично, хумористично съм отразил манталитета на българина. И този манталитет и сега съществува. Примерно: „със крака сме родени, със краката твориме…” Докато парчетата на Воев и „генерацията” – те са направо безкомпромисни, както той виждаше цялата ситуация. Не случайно например, в парчето „Патриотична песен”…, аз вече не бях в България, слушах го пак, там текстът казва цялата истина.

По принцип, световно погледнато, 85 % от музиката и групите…, това е повече бизнес, само бизнес. Малко, може би едва 15 % са истинските неща. От тази гледна точка, да вземем пък текстовете на „Ера” – в този жанр, трашметъла, те са и много готини и отразяват това, което е. Или отразяваха. Така че, тези групи, които споменавам и харесвам, техните песни завинаги ще живеят. И не съм учуден, че феновете ги пеят, защото не е много онова истинското, което съществува, което е направено.

Такава беше ситуацията. А „Нова генерация” си беше достатъчно ъндърграунд и за тях беше по-лесно да казват това, което наистина мислят. Но талантът на Димитър Воев е много, много голям и от тази гледна точка аз мисля, че текстовете на тази група бяха най-доброто, което краят на 80-те „изобрети”.

На крака сме родени

със краката твориме,

по познати пътеки

всички дружно вървиме,

общо взето щастливи,

общо взето нещастни,

домовете ни пълни,

но главите ни празни.

От сън уморени

по бюрата лежиме,

носим пълни кореми

и затова ще тежиме,

с бързината на мравки,

но с идеи големи,

всеки се бърка

в чужди проблеми.

Припев:

Висшист до висшиста,

комин до комин,

пушеци разни,

бял, червен и син.

Животът е труден,

но понякога плах,

наляво да тръгнем,

но със десния крак.

/”Дректор на водопад”, К.Манчев и „Ревю”/

Още няколко групи, други банди от давнашните времена?

Киро: Отново връщаме лентата… Кои други групи са ме впечатлили? Ами, две са. Едната е „Контрол” – наистина ми харесваха. За това време, по което бяха, какво правеха като шоу, текстовете им. Познавам Владо – той за малко свиреше и в група „Парадокс” преди много, много години. Готина банда.

И другата е „Ера”. I Like “Era”! Тотално! Тя трябваше да бъде там и беше. Първо бяха тройка – китара, бас, барабани, много точни бяха, текстове, всичко. Това са групите, които харесвам. Мога и да се надуя малко, за мен така стоят нещата: „Кале”, „Ревю”, „Нова генерация”, след това са „Контрол” и „Ера”. Това съм аз, да. Може да звучи малко идиотско, но трябва да го кажа. Така си е, не е лошо, групар съм и аз. Но не следя напоследък какво става в България сега.

За днешната музика, технологията, разстоянията; глобално?

Киро: Ще отговоря по този начин: не, това което стана е, че тези групи и това, което правихме тогава е било и в крак с модата, но така е и в целия свят – мисля си. Краят на 80-те, 90-те години и началото на двехилядната, все още е музиката, последните години на музиката, която аз харесвам. След това навсякъде нещата станаха много, много комерсиални. Това е моето мнение.

Няма разстояния. Независимо къде живееш, особено с днешните технологии, ако нещо те интересува, ти ще го намериш бързо, има лесни начини да го търсиш. Ето, ако ми харесва нещо, мога да „отида” до Берлин, до където и да е, но и наистина мога да ида, щом ме интересува. И така да намеря примерно музиката, която обичам или ме зарежда или ме инспирира за моята. Но, според мен, в 99% това не е достатъчно и опира до самото творчество. Времето сега е друго и вижте самата медия – и филми, и музиката, културата, архитектурата… Това е днешното време.

Тогава тези групи с техните текстове пресъздадоха точно това, което е. Те съществуваха в тяхното време и бяха точни за него.

Накрая: Как я кара Директорът на водопад в Канада?

Киро: Първо да уточня за себе си – аз съм човек на противоречията, да не се чудят хората; мога да кажа едно и след 5 минути да кажа нещо различно. Виждам се като поп артист. Не просто като музикант – въпреки че музиката е средството, с което се изразявам. Обичам да пиша текстове, да композирам. Никога не съм имал цел да бъда добър инструменталист – това го разбрах още отдавна. Аз съм team-player, отборен играч, затова и винаги имам или съм в групи. Това съм аз.

В Канада съм от 23 години. Имаше 3 проекта. Мисля, между 1990 и 93-та бяхме група The Clouds, бяхме на много, много добро ниво. Не случайно тукашните вестници пишеха „дали София не е Манчестър на Източна Европа?”. Имахме подкрепата на града. Бяхме забелязани и разпознавани и много хора си мислеха, че всъщност, сме някакви англичани. /На обложката на първия албум - The Clouds Vol.1, CL001, четиримата са се именували: Racool, Irry, Doctor, Michael - хайде познайте кой кой е! - б.а./

Следващата група – вече доста по-малко хора знаеха за нея, това беше “Eternity”. Стилово – „лаундж”, „хаус”, нещо такова; бяхме с Кристиян Костов, Алина Трингова и просъществувахме като бенд до 2000-та година. Много купони, нощен живот, клубове. Много хубаво беше, а може да се каже и, че това пък бе проектът на Кристиян.

И от 2002-ра досега, съм си с моята група, тази, която си направих сам. Двама души сме. Единият е Ласло – бас и вокали, програмиране, композиции. И аз – ударни, програми, някой и друг клавиш, текстове, аранжимент. Това е “Grasshopper”, а третата персона е компютърът. По-малко хора, по-малко проблеми. Ние също излизахме на живо до 2007-ма. Тогава реших да си останем повече студийна група. Правят се много Lives, но ми се иска да направя връзка с по-млади хора, с по-младата публика; търся VJ-s с визия да участват с нас.

Какво е да правиш музика в Канада? Мисля, че не е само за Канада, навсякъде е така. Ще отговоря лично за себе си. Да „поддържам огъня” ми струва ок.400 долара месечно. Аз правя музика, защото ми харесва, поддържа ме жив и това е много важно. Бих препоръчал на фенове и на младите изобщо, да намерят нещо в живота си, което ги влече…, не са парите – те са само необходимост. Но ако теб нещо те влече и ти харесва и ти можеш да се изразиш с него – това ще те направи щастлив. Музиката ме прави щастлив мен.

Имам много планове. Все излизат някакви неща. За тази година искам да запиша 4-5 парчета, мисля, че са актуални. Може би и млади хора – аниматори; искам да направя някое видео, на главно анимация. И да са млади, защото аз вярвам, че различни генерации могат да работят добре заедно и в това има перспектива.

Друг проект…, ами тази къща в Адирондакс, в планината, която с жена ми купихме миналата година /пратих ти снимки от там/. Мисля там да направя звукозаписно студио. Заобиколено от борове, мечки, вълци, чакали, сърни, костенурки. Не знам дали споменах, но аз съм с единия крак и в модата. Със съпругата ми мислим след време да отворим fashion-училище някъде в Панама или в Колумбия. Ние много харесваме Централна Америка и надолу – и вярваме, че там ще има развитие: Панама, Колумбия, Еквадор, защо не и Коста Рика.

Горе-долу това е. Аз правя музика 3-4 дена в седмицата. Отдавна съм в нея и е хубаво да взимаш ваканции, да имаш време и за друго – за да не се превърнеш в един мъртъв музикант. Което е проблемът на цялата модерна музика в днешно време, както казах вече.

Няма да си спестя поздравите от Директора – защото ние, обикновените „съпортващи” водопада, им се радваме днес. А и това си е стилът на Манчев!

Киро: Тук искам и да ти благодаря, Емо, и на Румен Янев също / с него пък комуникираме през Фейсбука/, че се сетихте да викнете един дух от миналото. Cheers! All The Best! And All The Best! Ако някой ден животът те накара да минеш през Монреал, ще си добре дошъл! Не бъди stranger, звънни една шайба и ела. Да изпушим по едно джойнтче и да изпием по някоя друга бира.

И ние ти благодарим, Киро! За гостуването, за спомените, за музиката. Звуковият файл с разговора ни и парчета от един поне четвърт-вековен период ще намерите в тази „канадска” Музикална кутия. Смесените песни, почти хронологично, са на "Ревю" и "Генерацията", след тях от двата албума на The Clouds, накрая от съвсем новите проекти с Grasshoppers. (PS Докато тубата на Нюза се "ремонтира", звуковият файл е наличен за изтегляне в MediaFire. Бел.Е.Бр. от окт.2017.) 

Ревю и Милена Славова - Директор на водопад (by “smoothjazz”)

 Ревю (1989) - Директор на водопад – 2-ра ч. (by “gunowar”, 2008)

 Ревю - Ала-Бала; концерт Мичурин, 1989 г. (by “metalinbulgaria”, 2010)