В дворците на Кносос

Древногръцките легенди и митове продължават да живеят в паметта на човечеството и да будят въображението му хиляди години след създаването им. Те са реалистичните прародители на приказките, в които богове и простосмъртни си приличат и често пътищата им се преплитат.

Именно легендата за един от най-трагични древногръцки герои възкресява вълнуващата адаптация „В дворците на Кносос” на великия писател Никос Казандзакис – тази за Тезей, обединителя на Атика, и за Минотавъра, сковал в страх остров Крит. 

Тезей, синът на цар Егей, е призван да се превърне в мъж, който ще разтърси основите на света. Пристигайки на остров Крит заедно с избраните атиняни, които трябва да бъдат принесени в жертва на Минотавъра в Лабиринта като кръвен дан, той е твърдо решен да освободи народа си от подчинението, което тегне над него. С помощта на дъщерята на цар Минос – смелата и непокорна Ариадна – той ще се изправи пред митичното чудовище и ще се опълчи на могъщия владетел.

Умело преплитайки любовна история и митичните приключения, Никос Казандзакис изгражда мозайка от изящно слово, което ще пренесе читателя в Древна Елада.

Това е време на прогрес, когато хората мечтаят да полетят, за да станат богоподобни. Време, когато светът се променя, когато морето бива завладяно от бързи галери, когато тайната на желязото тепърва ще бъде разкрита, а от север надигат глава русите варвари.

История за чудовища, богове и героични подвизи – „В дворците на Кносос” плете разказ, който е смайваща съкровищница на човешкия дух. Наситените краски и размахът на стила на Казандзакис доукрасяват познатите полумитични образи, а авторът отправя посланието си – доброто трябва да надмогне злото.

Никос Казандзакис е най-известният гръцки писател и философ на 20 век. Поет, есеист и философ, сред най-известните му творби са „Алексис Зорбас”, „Капитан Михалис”, „Последното изкушение”, „В дворците на Кносос” и „Аскетика”.

Из „В дворците на Кносос” от Никос Казандзакис

I

Разгарът на лятото, пладне. Слънцето пада отвесно върху прочутия из целия свят дворец в Кносос и бронзовите двойни секири, пъстроцветните покриви, широките му дворове блестят.

Реката тече спокойно сред цъфналите олеандри. По двата ѝ бряга – маслини, кипариси, смокини; хора седят на сянка и ядат. Робите сноват из двореца, излизат от избите, преминават бързо-бързо по дългите тесни коридори, изкачват се по мраморните стълби, носят ястия на царедворците. Чува се силно бучене, сякаш дворецът е някакъв огромен кошер, пълен с трудолюбиви пчели.

В далечината полето тръпне в мараня под слънцето. Жътвата е минала, снопите са натрупани по харманите, отвява се зърното. Житото, свещеният плод, който храни хората, вече се извисява сред харманите на големи златисти купове. Под маслиновите дървета селяните, изтегнати, ядат оскъдната си сиромашка храна – къшей сух хляб и няколко маслини. Не говорят, гледат струпаното жито и поклащат тъжно глава.

Бронзовата врата на големия официален двор на палата се отваря. Появява се слаб, сух старец с обръснати мустаци, с дълги сиви коси, държи малък барабан. Пристъпя към средата на двора с бавни, тържествени крачки. Вдига палката, която държи в ръка, удря три пъти барабана: „Бам! Бам! Бам!“.

И извиква с тънък, пронизителен глас:

– Тишина! Тишина! Царските дъщери искат да си поспят следобед! Тишина!

Замълчава за малко, пристъпя още няколко крачки, вдига пак палката, отново удря три пъти барабана:

– Тишина! Тишина! Царедворците искат да си поспят следобед! Тишина!

Шумът секва изведнъж. Тези, които говорят, снишават глас, други, които се смеят, сподавят смеха си, робите стъпват на пръсти, вратите се затварят и робините мълчаливо постилат на двете царски дъщери да спят до отворените прозорци.

Федра е по-голямата. Висока, мургава, с гъста къдрава коса, с плътен мъжки глас; Ариадна, по-малката, е тънка, руса и с нашарени устни и бузи, защото е много бледа и се срамува да не кажат, че е болна. Сега седи край прозореца и си вее с ветрилото. Поглежда надолу към двора, поглежда отвъд, към пожълтялото поле, и още по-нататък, в далечината, към свещената планина Юхтас, която прилича на великанска глава, полегнала върху скалите.

– Ариадна, няма ли да дойдеш да поспиш? – каза Федра, която се беше вече изтегнала върху снежнобялата постеля.

– Не ми се спи – отвърна с плачлив глас царкинята. – Няма да спя. Ще седя тук и ще гледам.

Федра се засмя. Ариадна се извърна засегната.

– Защо се смееш? – попита тя и смръщи вежди.

– Сетих се нещо… – отвърна с насмешка Федра.

– Какво?

– Нищо.

Ариадна размаха припряно ветрилото си, прехапа устни и не продума нищо. Федра затвори очи и скоро се унесе в сън. Ариадна въздъхна облекчено.

„По-добре да съм сама – помисли си тя. – По-добре… Страх ме е от Федра…“

Надвеси се през прозореца и се усмихна.

Сред двора върху един стълб, на който блестеше огромна двойна секира, се беше покатерила любимата ѝ маймунка – бяха ѝ я донесли лани от Египет – и сега белеше някакъв плод и го ядеше.

– Киц! Киц! Киц! – извика царкинята и размаха ветрилото си.

Хитрата маймунка вдигна глава, погледна я и също нададе радостен писък.

– Ела! Ела! – повика я отново царкинята.

Ала къде ти да зареже банана, който държеше и така лакомо ядеше! Навири опашката си, размаха я и тя като ветрило, и завря пак муцунка в сладкия плод.