Кирил Серебренников: Свободата не е място, а начин да не позволиш на страха да се засели в душата ти

„Най-важното в тази ситуация е да не позволиш на страха да се засели в душата ти.“

С тези думи Кирил Серебренников сякаш обобщи не само разговора си с Явор Гърдев на Голямата сцена на Народния театър „Иван Вазов“, но и собствения си път през последните години — от „Гогол център“ в Москва, през домашния арест и политическия процес срещу него, до изгнанието в Берлин и работата му на най-големите европейски сцени.

Срещата, част от програмата на „Световен театър в София“, беше под надслов Framing Freedom — „Рамкиране на свободата“. Но разговорът не се занимаваше със свободата, или поне - не я размахваше като лозунг. Серебренников говореше за нея като за ежедневна практика: да работиш, когато си изтръгнат от езика си; да поставяш театър в чужди култури; да не се отказваш от приятелите си; да не приемаш страха като естествено състояние; да продължиш да създаваш, дори когато властта се опитва да постави белезници на въображението ти.

Явор Гърдев започна разговора с разказ за биографичния и професионален контекст около Серебренников. Той припомни първата си среща с него през 2008 г., когато руският режисьор поема своя първи курс в школата-студия на МХАТ. От този клас по-късно се ражда „Седма студия“ — творческа общност, която ще стане една от основите на бъдещия „Гогол център“. Явор Гърдев говори за особения талант на Серебренников да завихря енергия около себе си — енергия, която превръща отделните артисти в общност с мощен творчески потенциал.

„Гогол център“ в Москва, под ръководството на Серебренников, се превърна в едно от най-свободните пространства на съвременната руска сцена — театър, който събираше актьори, музиканти, художници и зрители около идеята, че сцената може да бъде лаборатория на свободата. След началото на войната срещу Украйна и засилването на репресиите в Русия този свят беше прекъснат. Част от артистите напуснаха страната, други останаха, а самият Серебренников се установи в Европа, където продължи да работи в театри и оперни сцени в Германия, Франция, Австрия и Швейцария.

Киното на Кирил Серебренников отдавна има трайно място в програмите на най-престижните световни фестивали. Международният му пробив идва през 2006 г. с „Playing the Victim“, отличен с голямата награда на кинофестивала в Рим. През 2012 г. „Изневяра“ е селектиран в конкурсната програма на фестивала във Венеция и номиниран за „Златен лъв“. В Кан Серебренников се превръща в един от редовните и внимателно следени автори: „Ученикът“ е показан в програмата „Особен поглед“ през 2016 г. и печели наградата „Франсоа Шале“, а „Лято“ влиза в основния конкурс през 2018 г. и получава отличието за най-добър саундтрак. Следват нови селекции в Кан — „Петрови в грипа“ през 2021 г., „Жената на Чайковски“ през 2022 г. и „Лимонов: Баладата“ през 2024 г., представени в официалната програма на фестивала. Така филмографията му очертава рядък профил на режисьор, който преминава между театъра, операта и киното, но остава разпознаваем със своя радикален визуален език, политическа чувствителност и интерес към човека, поставен в конфликт със системата.

Един от първите големи въпроси на разговора беше именно този: какво означава за режисьор, чиято работа е свързана с езика, да напусне своята езикова и културна среда.

Серебренников отговори съвсем не носталгично, а доста практично и дори оптимистично. Според него съвременният театър вече има инструменти да преодолее езиковите граници — субтитри, слушалки, технологии, превод в реално време. Но още по-важното е, че самият свят се е променил. Обществата вече не са едноезични, еднородни и затворени. Германия, Франция, Великобритания, а и цяла Европа са изградени от хора, дошли от различни култури, с различни лица, акценти и биографии.

„Театърът не може да бъде национално явление в тесния смисъл на думата. Културата трябва да принадлежи на общността на хората“, каза той.

За Серебренников езикът не е граница, а средство за комуникация. Ако театърът съществува, за да създава връзки, той трябва да намира начини да включва хората, а не да ги подрежда според произхода им. Затова режисьорът говори с особена страст за актьорите, които играят на език, който не е техен роден, и въпреки това успяват да бъдат убедителни. За него това не е просто техническо умение, а особен „комуникационен талант“ — способността на артиста да бъде медиум между режисьора и публиката.

Тази тема отвори и по-голям разговор — за това кой има право да играе кого. Серебренников разказа за свои постановки и филми, в които умишлено е отказвал да мисли персонажите през етническа или расова „правилност“. Когато е поставял руски текстове, е канил актьори с различен произход. Когато е снимал филма „Лято“, посветен на Виктор Цой, е търсил не външна имитация, а присъствие, което може да носи духа на фигурата. В неговия разказ Цой не е просто „кореец“, „руснак“ или „съветски музикант“, а сложен културен типаж — човек, роден в една многоезична, многоетническа среда.

Това е ключово за естетиката на Серебренников: идентичността не се заключва в име и националност по паспорт. Тя е поле от гласове, тела, спомени, акценти, травми, музика и желание за свобода.

В разговора неизбежно се появи и войната. Серебренников говори за нея с пределна яснота. Според него войната срещу Украйна е абсурдна и разрушителна не само за украинците, но и за самата Русия. Той подчерта, че Украйна, колкото и страшна да е цената, е намерила нова сила, нова идентичност и ново самосъзнание. Русия, обратно, е заключена в нелогична, кървава и унищожителна война, която я отклонява от всяка възможност за развитие.

„Не можем да знаем какво има в главата на човека, който започна тази война, каза той. Но последиците вече са видими: културна изолация, страх, цензура, самоцензура, разпадане на връзки, подозрение, наказание за свободното слово."

Серебренников отхвърли думата „емиграция“ като достатъчна за днешната ситуация. Според него това, което се случва с руските артисти, журналисти и интелектуалци в изгнание, не е класическата емиграция от ХХ век. Днес връзките не са напълно прекъснати. Има интернет, има VPN, има независими издателства, има книги, които стигат до хората въпреки цензурата. Но има и друг, по-тих ужас: хората, останали в Русия, започват да се държат „по съветски“ — страхуват се да пишат, да общуват с напусналите, да се показват публично в контакт с тях.

„Ние не искаме просто да емигрираме. Ние искаме да запазим свободата си. Свободата на творчеството. Свободата на художника. Свободата да работим така, както вярваме, че трябва да работим“, каза Серебренников.

В този контекст той говори и за стигмата „чуждестранен агент“ — етикет, с който руската държава маркира независими журналисти, артисти, организации и публични фигури. За него това е знак на принудително публично унижение, сравним с исторически практики на заклеймяване. Човекът, обявен за „чуждестранен агент“, не просто е поставен под подозрение. Той е изтласкан извън нормалната публичност, лишен е от достъп до институции и публика, а в някои случаи е заплашен и от конфискация на имущество.

Разговорът обаче не остана само в полето на политиката. Гърдев насочи Серебренников към въпроса за общностите — дали радикалните индивидуалисти могат да създадат общност. Отговорът беше интересен: режисьорът призна, че в много от неговите филми и спектакли става дума не за общности, а за самотници — хора в конфликт със средата, хора, които не могат или не искат да се разтворят в мнозинството. Но в живота си той вярва не толкова в „тусовката“, колкото в приятелството.

„Компанията ни в Берлин се казва Kirill & Friends. Не искаме да бъдем обаче просто компания. Връзките в компанията са илюзорни. Приятелството е друго — връзка, основана на любов“, каза той.

Серебренников формулира приятелството като форма на съпротива. Човек може да се раздели с любим, може да напусне страна, театър, институция, но предателството на приятелството за него е нещо друго — морална граница.

Оттам разговорът естествено стигна до самотата. Гърдев попита дали в живота му е имало момент на радикална, крайна самота. Серебренников отговори спокойно, че да — но и че в особена степен се чувства комфортно в самотата. Той не я представи като трагическа поза, а като част от живота на човек, който работи, мисли и носи отговорност за вътрешната си свобода.

Във финалната част на срещата разговорът премина през различните видове театър. Серебренников защити не само авторския, радикален, експериментален театър, но и големия комерсиален спектакъл, когато е направен с талант. Той даде примери с „War Horse“, „Cats“, „Cabaret“, „Jesus Christ Superstar“ — спектакли, които могат да вървят с години, да пълнят зали и въпреки това да бъдат истински театрални събития.

За него няма един-единствен „правилен“ театър. Има различни зрители, различни нужди, различни форми на среща. Един спектакъл може да бъде лична изповед на автора. Друг може да бъде съвършено изработен механизъм, който не изпуска вниманието на зрителя нито за секунда. И двете могат да бъдат ценни.

Особено интересен беше и разговорът за смешното. Серебренников призна, че това е може би най-трудният културен превод. Трагичният опит често е споделим — войната, загубата, болката, страхът се разбират отвъд граници. Но смешното е много по-локално. Това, което е смешно за българския зрител, може да не е смешно за руския, немския или латвийския. А в днешна Русия, каза той, самоиронията е почти забранена: можеш да се смееш на враговете, но ако се смееш на себе си, вече може да бъдеш обявен за непатриот.

„Да поставиш комедия е най-трудното“, каза Серебренников.

Финалът на срещата се върна към темата, с която всъщност беше започнала — свободата. Не обаче като абстрактна политическа категория, а като вътрешна дисциплина. Серебренников говори за младите артисти с нежност и възхищение — за техния кураж, който идва и от липсата на опит, и от факта, че още не са се научили да се страхуват.

„В театъра това е най-важното. Театърът го правят деца за деца. Трябва да останете с децата и да не се страхувате от нищо“, каза той.

В тази фраза имаше нещо повече от красива метафора. За Серебренников детето не е наивност, а свобода преди страха. Театърът, киното, изкуството изобщо започват там, където човек още може да играе, да рискува, да вярва, да измисля свят, различен от зададения.

Затова и срещата в Народния театър беше напомняне, че свободата не е гарантирана територия. Тя може да бъде отнета от държава, от война, от цензура, от страх, от компромис, от навика да мълчиш. Но може и да бъде съхранена — в езика, в работата, в приятелството, в смеха, в отказа да се подчиниш на страха.

И може би точно това беше смисълът на Framing Freedom: не да поставиш свободата в рамка, а да видиш колко много сили се опитват да я рамкират — и въпреки това да продължиш да я пазиш и създаваш.

Следете новините ни в GoogleNews