Боян Петров: След катастрофата смятам да изкача Еверест (I част)

Боян Петров е един най-добрите алпинисти и най-борбени хора в света. По професия е зоолог към Националния природонаучен музей в София, а в свободното си време поставя световни рекорди и изкачва най-високите върхове на планетата.

Освен че специализира в спелеологията, ученият и алпинист застава зад редица природозащитни каузи за опазване на българската природа и работи в тясна връзка с държавни и неправителствени организации за изготвянето на експертни оценки и планове за управление, базирани на теренни проучвания.

Той е първият българин, стъпил на осемхилядниците Гашербрум I, Кангчендзьонга, К2 и Манаслу, като има в актива си още 4 други. До края на 2018 г. си е поставил за цел да стъпи на всички 14 върха на Земята, високи над 8 хил. метра, без да използва кислородна маска, като по този начин се нареди до шепата хора в човешката история, които са го правили.

Освен пример за алпинистите Боян Петров е и вдъхновение за хиляди хора със своите издръжливост и стоицизъм, доказващи, че човек е способен на невероятни неща, стига да има волята да ги преодолее. Той постига подвизите си в изкачването, науката и природозащитата, преборвайки се успешно на два пъти със заболяване от рак, различни счупвания на крайници, а от 16 години насам страда от инсулинозависим диабет.

На 23 август 2016 г. претърпява катастрофа в Кресненското дефиле, която води до редица тежки травми и няколко дни лежи в реанимацията на ВМА с опасност за живота. За щастие, оцелява и в момента се възстановява с намерението догодина да покори връх Еверест, най-високата точка на планетата.

След като за втори път успя да изкачи 3х8000 върха за под сто дни, алпинистът за пореден път ще участва със своя презентация на най-големия български фестивал за екстремни спортове, туризъм и екология - Дни на предизвикателствата, който ще се проведе между 11 и 13 ноември в УАСГ и ще събере на едно място звезди и почитатели на екстремните спортове. На него Петров ще разкаже за последния покорен от него връх - Нанга Парбат, който той описва като най-тежкото си изкачване досега, и ще бъде представено премиерно видео с негово участие за "Пирин Ултра".

OFFNews получи възможността да се срещне с учения, за да поговорим за хималайския връх, алпинизма, опазването на природата в България, борбата срещу компаниите за застрояването на националните ни паркове и отговорността, която всеки от нас трябва да поеме.

Разкажи ни за тазгодишното си участие на Дни на предизвикателствата, който може да наречем и Боян Петров Фестивал, ми се струва вече?

Дните наистина са едно от най-очакваните събития за споделяне на нови върхове, скокове и трасета от всички търсачи на приключения, живеещи в и около София. От първото до 11-тото издание миналата година съм участвал с презентация десет пъти и ми стана интересно, като прочетох, че са ме обявили за „почетен гост“ на събитието. Точно така се анонсира пенсионирането на всеки активист - правят те първо „почетен“, после „доживотен“ и накрая те отписват от играта. ;-)

С този ми голям брой участия през последните 11 години все е имало какво да разкажа и винаги са се получавали интересни презентации. Сега реших да се фокусирам изцяло върху Нанга Парбат, защото това е най-трудният връх, който съм изкачвал досега.

По-труден и от К2?

Да, поради това, че стартираш от много ниска точка, от зелен базов лагер на 4200 м. Въпреки че началото на маршрута е само на час и половина от лагера, е изключително труден. С Иван Томов от Русе опитахме да изкачим планината по един непреминаван досега изцяло маршрут, отделни части да, но не и целия. Ние също не успяхме. Стигнахме почти до края, но в момента на атаката мъглата беше твърде ниско, за да се ориентираме къде е върхът и просто пропуснахме правилното отклонение за него и се забихме в друго. След известно време стигнахме до едно седло, видях Рупалската стена и разбрах, че грешката е непоправима, оттук нямаше как да изкачим върха.

Това беше първият ни опит. По време на него Иван разви начална форма на белодробен оток, което му костваше по-нататъшните опити, защото се наложи да прекрати експедицията, за да се прегледа. Аз обаче реших, че продължавам, докато не го изкача. Вторият опит беше заедно с испанец и французин. За испанеца – Феран Латоре, това беше 13-ият изкачен осемхилядник и той имаше огромен опит. Тримата се сработихме много добре, защото всеки знаеше за какво отговаря в изкачването.

Грешката, която направих в този опит, бе, че тръгнах с едно сечиво. За пръв път в алпийските си изкачвания правя задържане на стръмен склон с изкопаване на хватка в леда на всяка крачка. Беше страшно трудно и много дълго, треперех с часове дали няма да падна. Някак си всичко мина на магия.

Какво представлява това изкопаване на хватка и защо е опасно?

Когато си с две сечива, забиваш първо ляво, после дясно, и респективно лява котка, дясна котка. Имаш 4 опорни точки и като откачиш едната, ти остават 3. Когато си с едно сечиво, със свободната ти ръка може само да се подпираш. Откачиш ли се от сечивото, оставаш само на двете котки и можеш лесно да загубиш равновесие. До Лагер 2 имаше огромни участъци без никакви въжета, катерихме солово по склонове, дето дъното им не се виждаше... От Лагер 2 до върха имаше само 200 метра въже. Километри солово катерене само на доверие и „крепости рук“, както пее Висоцки. Това ме затрудни много психически, но минах всички тези участъци и горе самата атака се разви много добре, пробих до върха цялата пъртина, а другите двама ми казаха: „Бояне, без тебе нямаше да се качим“. Оказа се обаче, че без тях аз нямаше да мога да сляза. Те бяха с по две сечива и бяха по-стабилни на склона от мен, слизането с едно сечиво беше пълен кошмар.

Интересното е, че бях забравил, че Дойчин Боянов, който изкачи Нанга Парбат през 2006 г., ми беше казал: „Петров, вземи си две сечива“. Подобен пропуск можеше буквално да ми коства успеха при втория опит. Но с голямо шубе и късмет успях да го направя.

При първото изкачване на върха сте объркали пътя. Как се ориентирате в планините – преглеждате карти на маршурите, ползвате сателити?

Хората си мислят, че едва ли не всички ориентири по върховете си имат GPS точки и ако си свалиш файла, няма да имаш проблеми. За осемхилядниците файлове в нета няма. Там се ориентираш по това, което си запомнил от схемите, които си гледал за маршрута. Аз лично се ориентирах, като правех снимки отдолу, начертавах си на компютъра линията и я качвах обратно във фотоапарата. Но едно е да снимаш от базовия лагер върха и впоследствие да видиш, че това камъче на снимката всъщност е гигантска скала. Чувството за ориентация и опитът имат голямо значение за намирането на правилния път. Пирамидата на всеки връх е комплекс от скално-ледени ребра, улеи, сераци и много сняг. Намирането на верния път без достатъчно ориентири си е направо изкуство и винаги, когато успея, знам, че освен умения съм имал и много късмет.

Спомена компютър, телефон, от какво се зареждат те в планината?

Носим специални батерии, които се зареждат от соларни панели. Електричеството в базовия лагер е осигурено и с бензинов генератор, но той обикновено работи веднъж на два-три дена. През останалото време разчиташ на соларния панел, който зарежда специална литионна батерия с висок капацитет, и оттам вече зареждаш останалите устройства. Като тръгвам за атака, нося само една резервна батерия за фотоапарата, GPS "Fenix-3" часовник и смартфон. Той служеше, за да слушам музика и да пиша дневник на изкачването, защото се забравят нещата, а аз държа да са достатъчно точни дневниците, за да може следващият, който ще изкачва върха, да може да прочете нужната информация.

Колко тежат раниците за едно такова изкачване?

Не знам на другите колко тежат, но когато тръгвам в атака, моята тежи 16 килограма. Всеки ден изяждам по 700-800 грама храна, ползвам газ и т.н. Тоест олеквам с около килограм на ден. За 5 дни около 5 килограма изчезват от раницата. По време на щурма раницата ми не тежи повече от килограм и половина. Винаги тръгвам с раницата, защото може да ти послужи за оцеляване, ако времето се влоши и трябва да направиш непланиран бивак в ледовете.

Един месец трае цялото изкачване, ако не се лъжа?

От София до София ми отне 48 дни, а в базовия лагер под Нанга Парбат прекарах общо 40 дни. Под Анапурна, първият от осемхилядниците за тази година, изкарах 49 дена. Успешният височинен алпинизъм изисква време, здрави нерви и желязна издръжливост.

Въпреки че попитах и предния път: какво крепеше разсъдъка ти, докато си сам или с един-двама души извън цивилизацията? Повече извън цивилизацията от това, здраве му кажи.

Броят на хората, с които може да си говориш на смислени теми в базовия лагер, е силно ограничен. За да се разсея и забравя къде съм, всеки ден чета по 30-40 страници от електронните книги, които съм си свалил от София. Със сателитния телефон говоря сравнително кратко и то не всеки ден. Хубавото на „Турая“ телефоните е, че получавам много SMS-и, пуснати безплатно от специалния им сайт. Поради отличното им покритие в планините, непрекъсването на сигнала и относително добрите цени за разговор с предплатени карти или с месечен абонамент "Тураите" са най-използваните сателитни телефони в Хималаите, Каракорум и Памир. През специален модем, този доставчик вече предлага и сателитен интернет, но цената от 2500 долара на месец засега е доста висока и малцина от експедиционерите могат да си го позволят.

По колко време катериш на ден?

Над базовия лагер на ден обикновено катеря между 4 до 6 часа, рядко повече, и обикновено преодолявам 800 до 1000 метра денивелация. Важно за всеки алпинист е да си знае вертикалната скорост. Това е колко метри в час катериш на 6, 7 и 8 хил. метра. Аз вече много добре знам моята скорост и на 8 хиляди катеря 120 метра в час, понякога съм правил и по 150, но най-често е 120. С такава скорост един връх се изкача за около 10 часа. От щурмовия лагер до върха ми отнема почти винаги толкова време, слизането е бързо, за 2-3 часа.

Взимаше ли си камък, сувенир от върховете?

Като човек, който работи и в Природонаучния музей, задължително взимам материал. Това са камъчета от самия връх, които вече станаха доста с изкачените върхове. На дневен ред ми седи организирането на изложбата „Камъни от върховете на света“. Те са много различни, само като ги погледнеш ти става ясно, че са камъни, събирани от всички краища на Земята. Зад всеки камък стои някаква история.

Последните две години оставям по една мартеничка на върховете, защото когато заминавам за Хималаите в началото на март, щъркелите още ги няма, а аз се връщам май-юни месец, и реално нямам пролет, нямам щъркел, нямам цъфнало дърво. Ето, виж, и до ден-днешен нося мартенички. Тази година забравих да оставя мартеничката на Нанга Парбат обаче.

Сигурно е било отвратително чувството първия път, в който не си изкачил върха. Необходима ли е психическа почивка след това?

Оказа се, че осемхилядниците обикновено ги изкачвам на втория си опит. Рядко успявам от първия път. На Анапурна, Макалу, Кангчендзьонга, Нанга Парбат и Броуд пик съм записал по два опита. Повечето алпинисти пробват само веднъж и ако успеят, успеят. Възстановяването след едно излизане над 8000 метра не е по-силите и физиологията на всеки. В последните експедиции започнах да планирам своя първи опит малко по-рано от другите и ако не успея, имам още време да си почина и да направя и втори опит.

Колко осемхилядника остават?

Остават ми още 6 от общо 14, като съм планирал в следващите 2 години да ги изкача.

В такъв случай предполагам, че вече имаш план кога ще си възстановен от инцидента преди няколко месеца?

За съжаление, възстановяването от катастрофата върви, но не с такива темпове, каквито на мен би ми се искало. Всичко става много бавно, 3 пъти седмично ходя на физиотерапия. Там, след като изляза, винаги се чувствам много добре, но после дните, в които не ходя, все едно се връщам назад. Ще положа всички усилия в следващите 4 месеца да се върна в топ форма. Не бих рискувал да изкача който и да е връх, без да се почувствам на 95% възстановен. Планирал съм Еверест за пролетта на 2017 г. Той е най-скъпият за изкачване от всичките осемхилядници. Все още не съм сигурен дали ще мога да отида на други върхове след Еверест.

Очаквайте втората част от интервюто с Боян Петров, в която говорим за случващото се в Кресненското дефиле, защитата на природата в България, гражданският контрол над властта и отговорността, която всеки от нас трябва да поеме.