L'etat c'est moi!

Любомир Стефанов,

преподавател в НБУ

Заявявам го най-отговорно, искрено и неподправено. Да, държавата, това съм аз!!! Това си ти, той, тя, това сме ние. Студентите, които дават пример как ефективно можем да се борим с политическите безобразия и арогантност. Гражданите, които продължават да мръзнат вечер по софийските площади. Дори онези, които все така си мрънкат под сурдинка срещу всичко и всички, ама внимателно да не ги чуе някой, те също са държавата. Защото без нашата воля и усилия да я има, държавата е просто дефиниция от учебниците по политикономия и политическа теория. Иначе казано, без Обществения договор, който сключваме като индивиди, за да се превърнем в граждани, отчуждавайки част от своя личен суверенитет в полза на общия интерес, сигурност и просперитет, и създавайки базисните правила по които общността в която доброволно влизаме ще се самоуправлява, държавата е просто фикция.

За почти четвърт век тази базисна истина не бе проумяна от почти никой за самообявилата се политическа класа. Малко от недоволните и изстрадали 45 годишното комунистическо иго българи имаха желание да се замислят над нещо друго освен как да наваксат след десетилетията на терор, унижения и класова борба. И в крайна сметка никой не беше „за“ демокрацията по същество, а „срещу“ омразния комунизъм и неговите сатрапи, лакеи и клакьори. Което, съгласете се, не превърна България в демократична и правова държава, а продължи битовизма в политиката само че с нов речник, който да внесе дух на либерализация и разведряване, но не и на реформа по вертикала и хоризонтала на прогнилата от комунизма обществена тъкан.

И последиците са ясни през тази перспектива: рушвети на килограм; шуробаджанащинта издигната в норма; партийната метла е задължителна; политиката е просто бизнес; закона е вратня у поле; държавната служба не е нищо повече от пенсионен фонд и прасенце-касичка в особено големи размери … За демокрация, права, задължения, свободи, отговорност, върховенство на закона се говори в трето лице, с условно наклонение в минало несбъднато или бъдеще в миналото време. Ще се случат някой ден, ама на някой друг. Точно както светлото комунистическо бъдеще се случи на нашите родители.

Държавата, това съм аз. Нека всеки от нас се замисли над това, моля ви!!! Без нашата воля, данъци, труд и семейства няма държава. Има само бутафория, която разни шмекери-политикани за удобство ни пробутват като държава. А тях ги има, защото ние сме се отказали-лековерно поверявайки грижите за общността ни на най-близко стоящите мераклии, улисани да преследваме Американската мечта из Европейския съюз по български-от суверенитета си. И в резултат сумарно получаваме днешния облик на парламента. Парламент, който нито е най-представителния орган в държавата, нито е най-легитимната й институция, защото не представлява гражданите на Републиката в тяхната цялост, а само на общо основание.

Държавата, това сме ние! Ние, гражданите на България, които знаем вече какво искаме и как да го постигнем. Ние, които знаем да гласуваме „за“ по същество, не „против“, защото ни мързи да мислим или отказваме да участваме въобще. Да си гражданин означава да се интересуваш, да гласуваш, когато се обсъждат интересите ти или тези на общността и да носиш отговорността и последствията за/от решенията си. На кратко да избираш и да живееш с изборите си. Бягството от избор ни докара до тук - държавата да е на този, онзи или в краен случай на разни успели младежи на 33, бивши комсомолски и партийни секретари и кадри на Държавна сигурност. Колкото и да е тъжно, събитията от май насам доказаха, че сме в ръцете на все същото зло, защото четвърт век отказвахме да правим избори, а делегирахме доброволно това си право на услужливите и грижовни агенти на тихия фронт.

-----------------

„Държавата, това съм аз!“ - Людовик XIV, кралят-слънце