Отхапаният нос на „Шарли”

Атентатът срещу френския седмичник „Шарли ебдо” бе последван от световен дебат за свободата на словото, в който се видя, че тя е изтласкван проблем и за развитите демокрации. Дебатът започна с незапомнена по размерите си вълна на солидарност в защита на ключови човешки права, като това на живот, на мнение и пак на живот, независимо от мнението, което имаш. Заедно с нея обаче се включиха и гласове на скептицизъм, които след дежурната декларация, че не оправдават убийствата, слагаха едно „но” и там влагаха страстта си и разгръщаха позициите си. Те имаха привилегията да звучат по-силно от останалите, защото се открояваха на фона на общата болка, която колкото е по-искрена, толкова е по-мълчалива. Златно време за „умници”, които, за да бъдат забелязани, са готови да преминат с „мръсна газ” през чуждото страдание. Но и те някак си са по-приемливи от тренираните манипулатори на общественото мнение, стъписано пред гледката на насилствена смърт и затова по-беззащитно от обикновено.

Такива гласове, разбира се, веднага се чуха и у нас от средите на антизападното лоби, което обича да съчетава вярата с ползата и все чака по Провославната дъга да потече природен газ. Убеден съм за съжаление, че ако е възможна подобна статистика, ще се окажем лидери сред страните от ЕС в тази „обратна солидарност”. Представителите й имаха амбицията да доминират местния дебат, а медиите сякаш нямаха нищо против да им го позволят. Така че нека минем през някои от пусиите в „лова за наивници” след трагедията в „Шарли абдо”.

1. Атентатът е пиарска акция. Доказателството: превърнал тиража на един маргинален седмичник в милионен.

Подобен коментар звучи толкова цинично в своята нелепост, че чак ти се струва невъзможно някой да го направи. Но се намериха такива. Естествено, криейки се зад уговорки и недомлъвки, при това не от неудобство, а от страх пред здравия разум. Защото кой ще приеме, че една редакция, или нейните собственици или дори някакви неведоми техни покровители, сами ще предизвикат избиването на авторите си, за да увеличат читателите си. Мисля, че и тези, които го твърдят, не си вярват. Въпросът е да се насажда подозрение, че жертвите никога не са докрай жертви, така че да не съдим строго и виновниците. Лансирането на морален релативизъм, който е в състояние да включи в себе си убийството на невинни хора, всъщност, е най-отчаяния опит за оправдание на терористите, какавто е крайната цел на манипулациите.

2. Аз не съм Шарли!

Извън разграничаването от политиката на изданието, на Франция, на Запада и пр., аргументът на тази реплика срещу масово издигания през отминалите дни лозунг „Аз съм Шарли” най-общо е, че било лицемерно да се поставяш на мястото на жертвите, без да си жертва. Атентатът в Париж обаче искаше не само да затвори устите на убитите карикатуристи и на тяхното издание, а да ограничи с оръжие правото на изразяване в евро-атлантическия свят въобще, да преформулира исторически наложилите се в него граници на свободата на словото. Признанието „Аз съм Шарли”, направено от испанския писател до шотландския рибар, носи именно това усещане за колективна заплаха.

За разлика от други подобни атентати – на улицата, гарата, в театъра или метрото, жертвите тук не са в кръга на случайно попадналите, а на предварително набелязаните (някои от тях извикани по име), заради конкретни образи и думи. В този смисъл той повече приличаше на екзекуция с неизречено послание: „Предупредихме ви, но не спряхте!” (да си спомним, освен заплахите, покушенията и съдебните дела срещу „Шарли ебдо” и шумния скандал с карикатурите на пророка Мохамед в датското издание „Юланд постен” още през 2006-а). Разбира се, знаем за редица заплашвани и убити хора на перото, но за първи път сме свидетели на такъв групов разстрел в днешна Европа. Той е зрелищна демонстрация на това, че заедно с натиска на политиката и икономиката върху медиите, който повече или по-малко съществува навсякъде, се връща още един, далеч по-зловещ – този на кръвта, налага се „кървава цензура”.

Въпросът на терористите, „изписан” с куршуми, е: ще се подчините ли на нея? Категоричният отговор „не” бе даден от милионното шествие в Париж, също за първи път в историята. Бе даден и от главоломно скочилия тираж на „Шарли ебдо” след събитията, който трябва да се приема като символичен вот за свобода на словото. Както и от всеки, който каза „Аз съм Шарли”. Да кажеш в такава ситуация „Аз не съм Шарли”, вместо поне да замълчиш, е срамежливо потриване на ръце зад гърба: „Получихте ли си го?”.

Специално пък у нас солидарността, макар и от разстояние, с „Шарли” е съпротивата не само срещу „кървавата”, а и срещу всяка цензура, която мъчи българските медии. И това би било единствения реален жест на почит към реално загиналите в редакцията на френското издание.

3. Не може да има безгранична свобода!

Разбира се, че не може. Свободата е културна придобивка, вероятно най-голямата, а културата започва от табуто, от способността да се самоограничаваш. Представянето на подкрепата за „Шарли” като искане едва ли не за медиен анархизъм е трик да я умножиш по безкрайност, което е същото като да я умножиш по 0. И същевременно да скриеш, че дебатът не е за свобода без граници, а за това кой и с какви средства има право да ги поставя. Демократичният отговор е (давам си сметка колко измъчено звучи той през януари 2015-а): само „отвътре” на културата, на базата на бавни консенсуси, проявили се в нейното естествено развитие. Отнесено към медиите, това „отвътре” значи границите на свободата им да съвпадат със собствените им професионални стандарти, предложени от тези, които трябва да ги спазват. Което е пълната противоположност на налагането им „отвън” и със сила, попадащо пряко под дефиницията за цензура. В нейната „обърната перспектива” посегателството върху някого, заради мнението му, от само себе си дава право на това мнение, защото цензурата е самопризнание, че не можеш да го обориш. Преди да бъдат застреляни карикатуристите от „Шарли” карикатурите им можеха да бъдат (и бяха) част от дебата за свободата на словото в демократичния свят, след това обаче дебатът вече може да бъде само за друго.

4. Карикатуристите сами са си виновни.

Какво добро можеш да очакваш, след като оскърбяваш, и то в продължение на много години, вярата на много хора, които при това принадлжат на култура силно доминирана от религията. А и да не беше така, нямаш право да засягаш никого в една от най-чувствителните точки на личността му. Дори папата се изказа в такъв смисъл, правейки аналогия с поругаването на майката. Въобще, този опит „да разберем и терористите” сякаш звучи най-убедително.

Само дето, ако се вгледаме в карикатурите, лесно ще забележим, че те не са насочени срещу Исляма като религия, а още по-малко срещу вярващите в нея, а срещу фундаменталиските й употреби, срещу превръщането й в подтик и алиби за насилие, което противоречи и на собствената й природа. Карикатурите, всъщност, разобличават злоупотребата с вярата и тези, които искат да ги цензурират, в крайна сметка се боят това да не стигне до „обикновените вярващи”, защото хуморът е особено бърза и ефективна форма на комуникация (не непразно карикатурата повече от останалите жанрове, които могат да бъдат далеч по-безпощадни в критиките си, вбесява фундаменталистите).

Има интерпретации, според които Коранът, за разлика от Библията, да речем, превръща унищожаването на различните в дълг за вярващите. Но дори да има нещо вярно в това, то няма особено значение. Защото и всяка друга книга би свършила работа, стига да може да мобилизира масите в борба за преразпределание на социалните блага под девиза „Да вземем, каквото можем, от охолния Запад!”. В това отношенше терористичните удари в новия век приличат на Октомврийската революция в предишния, захранила се с „Капиталът” на Маркс или на нацисткото нашествие през Втората световна война, предговорено от „Моята борба” на Хитлер (та и от Ницше, който от никаква нация не се интересува, а само от индивида). Тук просто става въпрос за извличането от Корана на поредната тоталитарна идеология с характерното за нея етикетиране на различния като враг, каквато в други исторически периоди е била извличана и от Библията.

След падането на Берлинската стена имаше плаха надежда за край на тоталитарните идеологии въобще, но засега това е валидно само за пролетарската, докато националистичните и религиозните са в подем. На основата на Исляма идеологически се режисира една лява по същество офанзива, която да накара вярващите в него да се почувстват онеправдани по геополитическата ос Изток-Запад, а и в самия Запад, допуснал ги на собствена територия, защото е превърнал толерантността в своя „религия без Бог”. Това верски пакетирано ляво в случая парадоксално атакува едно също така ляво издание, каквото е „Шарли ебдо”. Разигралият се в Париж смъртоносен сблъсък далеч не е между Исляма и Християнството, нито дори между религията и атеизма, а между тоталитарното, да го наречем комунистическо, ляво, което отнема човешки права, и толерантното, да го наречем френско, ляво, което се бори за тях.

Исото в манипулациите на дебата обаче е „Западът е виновен” и то по плашещ начин сближава позициите на ислямските фундаменталисти и на европейските националисти, превръща ги в „братя по оръжие”. Мишена и за двете страни е културният либерализъм (тенденциозно отъждествяван с пазарния), който превръща индивидът и правото му на избор в основна човешка ценност.

Още от 11 септември 2001 година стана ясно, че подриването на западната демокрация в новия век ще става с терористични атаки, които да я принудят сама да се откаже от собствените си ценности и постпено да допусне елементи на тоталитаризъм. Тъкмо такъв знак е замъгляването на религиозните карикатури след атентата в „Шарли ебдо”. Да искаш да изнесеш религиозния канон – няма значение чий, от храма и да го наложиш и върху светската публичност е пример от 21 век за тоталитарен подход. Все едно в името на атеистичните идеи, родени в нея, да репресираш служителите на вярата в храмовете, заради това, че пълнят главите на народа с измислици (както, впрочем, и ставаше през тоталитарния режим у нас и в другите соц държави).

В културната си дълбочина атентът в „Шарли абдо” е насочен срещу съчинителната връзка между две човешки права – свободата на мнение и толерантността към различните, иска да накара Запада да избира между тях и да забрави един от най-важните си исторически уроци – че ако се откажеш едното, губиш и двете. Известно е, че свободата ти свършва там, откъдето започна носа на другия, но това е вярно, само ако той не е отхапал твоя.