Децата с увреждания - бежанци по принуда

Помните ли как през пролетта на 2014 година жители на казанлъшкото село Розово прогониха с протести сирийски бежанци, настанили се (при това легално) в една от къщите там?

Оттогава до днес настроенията срещу бежанците се изострили многократно и протестите са почти ежедневни. В България явно не обичаме различните и непознатите. Но за българите няма значение дали ще са бежанци или деца с увреждания.

Следващите редове ще докажат това. Прехвърляме се в реалността и настоящето с кампанията "Деца помагат на деца", която този път ни заведе във Враца в местния център за настаняване от семеен тип за деца с увреждания. 

ЦНСТ-то (Център за настаняване от семеен тип) е просторна сграда в непосредствена близост до езиковата гимназия във Враца. Влизаме в дневната на децата, където има и огромна кухня, телевизор, уредба, масички за игра и рисуване, място за танцуване. Да, децата с увреждания танцуват. 

Денят е посветен на трудотерапията или арттерапията. Видяхме как децата самички си правят играчки, картички и гирлянди и след това украсяват коледно с помощта на детегледачите. По традицията на "Деца помагат на деца" всеки получи по едно плюшено мече, а едно от тях веднага застана на върха на коледната елха. "Деца помагат на деца" е инициатива на Агенцията за закрила на детето, е една трогателна кауза, в която участниците в Съвета на децата помагат на връстниците си от ЦНСТ-тата при подготовката на уроците им.

Гост на дома в този ден е и кметът на Враца Калин Каменов, който е много тясно свързан с реформата в деинституционализацията на домовете за деца. От години се работи здраво по това да няма от онези ужасяващи домове за деца, а ЦНСТ-та с по 10-ина хлапета вътре. Калин Каменов е бивш председател на Държавната агенция за закрила на детето и има голяма заслуга изоставените деца да живеят нормално. 

Разказите на Калин Каменов са поразителни. Вече бяхме чули много истории за това как родители изоставят децата си. Но още не бяхме слушали колко жесток към деца може да бъде българинът.

Когато започва този процес на деинституционализация работата е почти денонощна. Много от децата с увреждания, оставени в домове, са оставени там, за да умрат. Тук започва кошмарът за Агенцията. По необясними пътища, както сам се изрази Каменов, ДАЗД започва да издирва родителите на оцелелите деца. Много от тях не са в България, отдавна са преживяли загубата. "Обаждахме се на родители в Испания и им казвахме, че децата им са живи и ако искат да ги видят или приберат. Те ни псуваха, крещяха, как може така да се шегуваме с това и мина доста време докато ги убедим да дойдат до тук", разказва той. 

Няколко деца имат късмета да се върнат обратно при родителите си, други се връщат, но вече не в домове, а в Центрове за НСТ, подобно на това във Враца. 

Разговорът ни за кратко е прекъснат от едно от децата. Малко момиченце с видими двигателни и умствени проблеми идва при мен, хваща ме за ръка и иска да ме заведе на една от стените, където има снимки на нея и другите деца. Друго момиченце, което можеше да говори, ми обясняваше какво иска да каже нейната приятелка. 

Каменов продължи разказите си, но един от тях ни остави с горчив вкус в устата. Много от сградите на ЦНСТ-тата са общинска собственост. Когато дошъл моментът такъв Център да бъде изграден в Сандански, кметът на града казал, че "не искал такива тука". Сандански бил туристически град, не можело да има такива неща. Неща...

Дошъл компромисният вариант ЦНСТ-то да бъде разположено в имот в някое близо село. Тогава обаче местните селяни се вдигнали на протест срещу изграждането на Център от такъв тип. Не искали такива деца, защото щели да пречат на "нормалните" и да им дадат лош пример. И в този момент се сетих за случката от село Розово. Как съумяваме да изравним по права деца с увреждания и бежанци, как без да ги познаваме, вече ги мразим и ги искаме далеч от нас. 

Когато са били родени, на тези деца е отнет равният старт. Наш дълг е, не като граждани, а като човешки същества да им върнем изпуснатия шанс. За щастие не всички сме като санданския кмет и селяните от Розово. За мое щастие във Враца децата се усмихваха. Който има дете, знае какво означава детската усмивка - щастие и любов. 

"Не е трудно да разбереш, че си успял, макар и да има още много за вършене. Много от тези деца, които виждаш тук, преди не можеха да говорят и да се движат. Благодарение на много труд на специалисти, тези деца ходят на училище на равно с другите. Резултатът го виждам ето тук" , каза ни Калин Каменов и ни показа една от играчките, които децата бяха направили сами. 

Не случайно майките на деца с увреждания, тези родители, останали достатъчно смели до последно, настояват не за повече, а за достатъчно грижи. И за това не трябва да настояват само те, а всички ние, като общество. Ако инвестираме правилно в децата, няма да ни трябват магистрали, защото те ще ни научат да летим.