Когато дом означава вкъщи

Последна промяна на 29 октомври 2016 в 18:25 5535 0

Снимка Сергей Антонов

"Деца помагат на деца" - кампания под това мото ни води в Карлово. Социалното министерство и Държавната агенция за закрила на детето стартираха тази акция и само за ден тя мина пред два града, а до края на седмицата ни очаква и Монтана. Спирката ни в Карлово е в центъра по настаняване от семеен тип (ЦНСТ - нелицеприятна абревиатура, която ще срещате често в текстовете за кампанията) в града "Къща като вкъщи". 

Не си представяйте нещо страшно, грозно и мръсно, когато дойде дума за дом за деца. Личи си, че държавата полага усилия в тази насока. Големите домове със стотици деца вече не са на дневен ред. В ЦНСТ-тата има до 15 деца от различни възрасти, останали без родители. В Карлово ни посрещат 10-ина деца от 13-те настанени в дома. Всички те с еднакви съдби, но различни истории. 

Пред дома ни посреща директорката му Мариана Иванова. Тук е ред да разбием и друго клише за ръководителите на тези домове. Те не са стари лелки, от които децата изпитват страх, но не и уважение. Мариана е истинска майка - у дома при своите двама сина и в дома при 13-те деца. 

Влизаме в дома "Къща като вкъщи" и наистина е като вкъщи. Ако не знаехме, че това е дом за деца, нямаше и да разберем. Не е отделен от други сгради, на улица е с доста други къщи, няма и ограда. Най-обикновена къща, пълна със съдби. 

"Много се притеснявахме за вашето посещение", каза ни Мариана. "Защо, закусвали сме и не ядем хора", беше отговорът от наша страна. Ръководителката на дома се е притеснявала от нещата, за които всяка домакиня мисли, когато посреща гости - обувки на деца навсякъде, тук-таме паяжина, прах или мръсотия по пода. Нямаше такова нещо в Карлово. Отворихме вратата и в кухнята ни посрещат част от настанените в дома деца. Първото ни впечатление? Красиви, направо изписани лица на щастливи и усмихнати деца. Чакали са ни с нетърпение. "Идват важни гости от София и агенцията за закрила на детето", знаеха те. Всъщност важните в случая бяха самите деца. 

Идеята на кампанията "Деца помагат на деца" е младежи от Съвета на децата, предимно отличници и доказали се по друг начин пубери, да посещават подобни центрове, за да да разговарят и да си пишат домашните заедно с настанените в дома. Заедно с нас в Карлово беше Цветан - незрящо момче, пълен отличник от Пловдив, за който няма спирка пред нищо. 

Цецо седна на масата до децата с помощта на баба му, която е неотлъчно до него. Нормално е в началото всяко от децата да е притеснено за новите хора в къщата му. Повечето от децата в дома бяха вече в активна тийнеджърска възраст - 14,15,16-годишни, за които това е просто поредното хоро, на което трябва да се хванат. Цветан се изправи и си имаше подготвена реч. Личеше си, че е притеснен, поне аз така усетих. А и как няма. Говори пред непознати деца по програма на социалното министерство. То направо звучи странно. 

"Искам само да ви кажа, че каквото и да има пред вас, ако го желаете силно, то може да бъде ваше. Не спирайте да искате, не спирайте да се трудите и никога не се отказвайте", каза Цветан на децата. Заради възрастта на незрящия отличник или по-скоро заради тази на другите деца, единствено малкият Стоянчо, чийто детски очи искряха в желанието си да направят някоя беля, седна и си поигра с Цецо. 

Ние, непознатите гости от София, започнахме да си говорим с другите деца. Може би се чудите за цвета на кожата им. Може би вярвате, че белите родители се грижат и обичат децата си, а в такива домове има само ромчета. Това е лъжа, в която и аз вярвах до вчера. Ще пропусна сухата статистика за това колко са белите и колко черните, но знайте, че съдбата е безпощадна към всички. 

Галя е на 15, няма родители и е европейски шампион по вдигане на тежести. Три златни медала има от големи първенства, показа ни ги всичките! Да бяхте видели гордостта в очите ѝ. Тренира в Сопот, тренира здраво. Единственото ѝ желание е да научи английски, за да може да говори със своите връстници, когато ходи в чужбина по състезания. Вече е била в Полша, Азербайджан и други страни, за да слави българското знаме по света. И винаги се връща обратно тук, вкъщи

В кухнята разговор завързах и с три момчета, които изглеждаха най-трудни. В началото на срещата гледаха с подозрение и скръстени ръце. После пък разбрах, че слушат рап. Когато питах едно от хлапетата каква музика харесва ми каза "всичко без чалга" и нямаше как да не се усмихна. Пуснах им рапа, който аз слушам, после дойде и техен ред. Гледахме клипчета в нета, смеехме се на неща, за които, ако Мариана разбере, ще ми се поскара. 

За една цигара време заедно с нея  и една от социалните работнички започнахме да говорим по недетски теми. 

"Идват при мен хора и започват да ме сочат с пръст "Знаете ли вашите деца какво направиха вчера". Някой залепил вратата в училище с Ц-200. Как решиха, че са моите? Ще дадат те 3 лева за лепило, за да лепят врати? Онзи ден една от майките на децата ме заплаши, че щяла да ме съди в Брюксел, задето съм се карала на дъщеря ѝ да ходи на училище..."

Тук спрях да слушам. Едно от децата има майка, започнах да си мисля. Защо то не е при нея? Как така тази майка има правото да съди и да се кара на човека, отгледал детето ѝ и то защото иска да ходи на училище? Ядосах се. В повечето случаи съдбите на децата са ги оставили без родители, отнети от смъртта или някоя болест. А в едни случаи родителите просто не си искат децата. Защото са вече излишни, защото са вече поредни. Не спирах да мисля за това и в дома в Пловдив, където имаше също такива случаи, не спирах да мисля и за това на връщане към София. Как и защо е възможно родител да изостави детето си и да показва подобна наглост.

В хода на всичките ми разговори с Мариана и другите социални работници поне разбрах едно - това са хора със сърца. Без любов тези домове сигурно щяха да приличат на бараки. Слава Богу, в България има едни тихи, усмихнати хора, които дават безрезервно любов на тези, които имат нужда - децата. Ако сте родители, сигурно знаете, едно дете без любов не може да порасне здраво. И вече бях спокоен. Защо? И в Пловдив, и в Карлово децата, които видяхме бяха щастливи. Всъщност няма какво да измислям определения за тях. Те бяха деца. А да си дете е най-хубавото нещо на света. Но не забравяйте какво дава криле на това щастие. Не е РедБул, а любовта. 

Галя и Поли, които получиха мечета и веднага решиха, че ще станат най-добрите им приятели. 

Директорката на дома в Карлово - Мариана Иванова, показва какви са домовете днес. Подредени, с правила, модерни, а тя лично влага и много грижа за самите деца. 

Отличникът Цецо, който веднага се зае да помага с най-трудното за самотните деца - ученето.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !