В събота: разказ от Здравка Евтимова

Божидар се чувстваше удовлетворен от тази покана. Усещането за приятна топлина, разливаща се навсякъде в кожата му, вкусът на предстоящото пикантно преживяване го беше завладял и цяла седмица поддържаше парещо нетърпение, така нехарактерно - всъщност в пълна противоположност с уравновесената му мъдрост, станала негова втора природа. Беше мениджър на звено за корпоративно банкиране. Беше надежден, настойчив, пресметлив, практичен, плюс още букет качества, с които бе спечелил репутация на булдог на финансовия фронт.

Все още не се бе спрял на убедителна в интелектуално отношение дама, която да сподели целите и живота му. Кандидатки никак не липсваха. Всъщност бяха досадни – както тъпото мълчание на редица от тях, опитващи се да блеснат с интелект, какъвто не притежаваха, така и милите, по детски чисти усмивки на другата преобладаваща част - оттам постоянно лъхаше на превзетост, преиграно добродушие, в крайна сметка на всеядност, която го отблъскваше.

Този път поканата не беше от дама – такова вмешателство в графика му по-скоро го хвърляше в орбитата на равнодушието, отколкото да го доближи до идеята за пламтящата жар, която се разливаше в пръстите му при мисълта за предстоящото пътуване до древната столица – град, който винаги го бе оставял безразличен, въпреки претенциите за висока култура – такава естествено липсваше, според Божидар, на почти всички жители на това прехвалено селище. Знаещите без друго изпадаха от коловоза на успеха. Претенциите за богата история просто служеха като извинение за днешната тъжна липса на предприемчивост и гниене върху стари лаври.

Според Божидар днешната младеж прахосваше парите на отрудените си родители по кафенета, недотам сносни ресторанти и стотици капанчета, където се лееше алкохол в количества, равнозначни по обем на Северния ледовит океан, пренасящ се в организмите на тъй любознателните студенти.

Древната столица стана интересен град в персоналната география на Божидар, след като Иван Рански, негов съученик и най-добър приятел, преди десетина години установи седалището на фирмата си точно тук, сред смешно звучащата слава на селището, където броят на магазините за втора употреба беше по-голям от броя на томовете в кварталните библиотеки.

Иван Рански беше колега на Божидар в университета. Понякога двамата се напиваха заедно. По-често Иван, отколкото Божидар плащаше сметките, защото Божидар след навършване на четири години, беше приучван да не дава стотинка никому, особено от паричките, предоставяни от баща му. Иван, естествено, беше предпочитан от дамите заради щедростта си. Но за какви дами можеше да става дума - провинциалистки, които стискаха левчетата, изпросени от мама и тате на село. В по-голямата си част младите чайки ставаха „партньорки“ на момченца с дълбоки джобове, които умееха да ругаят продължително и оставяха подире си локви – смрадливата кръв на враговете по паважа на редица улици, без значение сезон или време на денонощието.

Иван Рански беше пролял локва преди да се запише студент. Когато мъж е помирисал кръвта на съперника си, едва ли първата му мечта е да си вземе изпита по статистика, финанси и всякакви други тестове из джунглата на икономиката. Иван Рански въвеждаше и налагаше икономика от нов тип – тази, която се изписва по паважа с размазаните имена на конкуренти и доброжелатели. Защото всеки доброжелател, твърдеше Иван, е потенциален конкурент, а всеки конкурент е потенциална локва. Това е естественото продължение на икономиката, за което никой в университета не беше написал учебник.

Иван Рански изпадна от курса на обучение и съвсем логично се оттегли точно в древното селище, но не толкова от древността се интересуваше той, колкото от една девойка – колежка в курса. Мариана не блестеше с ум според Божидар, нито с красота, нито с изтънченост. Просто мълчеше.

Черните й очи се губеха далече от човешки лица, не бягаха, загубваха света, отиваха в друг свят – дали по-добър, или по-лош, не бе дадено на Божидар да гадае. Мариана не се интересуваше от него, очите й не го търсеха, не оценяваха блестящия му интелект. Очите на Мариана търсеха Иман Рански, но за съвсем късо време, за секунди, когато Иван се похвалеше, че е купил нова нива, нова къща, нов цех. После бягаха тези черни, глухи очи по пътя си и не искаха новата нива нито новия дворец на Иван.

Божидар се учуди, когато видя Мариана, хваната за ръка с Иван Рански. Още повече се смая - нещо съвсем неприсъщо на него, защото беше започнал бляскавата си кариера на мениджър корпоративно банкиране, а Рански беше мътен поток в селището твърдина, който с кръв, пот и зъби хапеше земи около твърдината. Божидар зърна още веднъж глухите очи, които не се стараеха да впечатлят никого. Тогава разбра какво го привлича – той желаеше да впечатлява. Да бъде по-силен. Имаше този талант – усещаше кого може да похлупи. Искаше да е бъде горе, още по-нагоре, най-горе, над онзи селяк Рански. Можеше да го направи с онова момиче, глухите очи.

Покани я. Тя не го гледаше, когато я целуна. Не му обърна внимание – не прояви интерес към него, когато той си тръгна. Дори не благоволи да вдигне глава от възглавницата, което го обиди, но и зарадва, защото не желаеше усложнения и влажни погледи от глухи очи. Минорните изживявания влияят отрицателно върху имунната система, затова Божидар по живо по здраво си поръча такси. Само понякога вечер в паметта му като дъждовен ден, намокрил фланелката и засадил бронхопневмония в белите му дробове, като изсушаваща температура на бронхопневмонията, в ума му се появяваше онова с нищо незабележимо момиче - далечните очи, които не се интересуваха от отсъствието му.

- Свободата за теб е банкова сметка - каза му тя. – Затова е килия.

Божидар се чувстваше уютно с мисълта за банкови сметки, но го преследваше треска по очите, които вървяха напред и не го забелязваха. Връщаше се при усещането за коси, разпилени на възглавницата в евтиния хотел. Можеше, разбира се, да си позволи нещо скъпо, изумително, но не желаеше да й внушава, че го заслужава. Липсата на раздяла след случката беше по-скоро признание за високо постижение в мизерната хотелска стая, отколкото унижение.

Интересното се получи преди единадесет дни. Рански, човекът който купуваше като дракон всяка бабуна, дол, всяка кръпка земя около твърдината, допълзя с големия си джип до кантората на Божидар – големи джипове никога не го бяха впечатлявали. Гигантският джип спря като сополиво дете под прозореца на Божидар. Защо? Рански…. Рански, който на практика беше придобил селището, слезе от джипа. Не каза нито дума. Приближи до охраната. Остави нещо. Какво, по дяволите?

Божидар беше във върхова спортна форма. Владееше се до съвършенство. Очакването го изпълни с приятна топлина – но нищо не последва. Рански беше оставил на охранителя лист от някакъв лъскав материал. Може би позлатен? Да, глупакът можеше да си позволи подобно разточителство. Да видим. Думи, издълбани в черно върху златистата повърхност.

Хайде да ги прочетем.

ПОКАНА
По-долу текст с цвят на асфалт. Добре
Божидар, заповядай на 11 май, събота, в 17 ч. в моето имение на адрес ул. Акациева гора, 56-108, хълм Агарец. Ще те чакам.

Нито дума повече.

Божидар бе станал главен мениджър. Името му тежеше; внушаваше респект, по-скоро паника сред конкуренцията. Божидар беше мълчалив. Така и не се бе поровил да установи какво е станало с глухите очи. Не можеше да си го прости. Не забравяше профила й, обърнат към стената. Тя беше момичето, държало Рански за ръка и отскочило в евтиния хотел с Божидар. Твоят затвор е свободата. Не му беше благоволила да каже нищо друго. Но човек трябва да знае в коя графа го класират, каква оценка са му поставили. Всъщност дали въобще някой си е дал труда да го оцени.

Джипът на Божидар беше дискретно внушителен, с двигател, намекващ, че Божидар се вслушва в шепота на класните возила. Бляскавата броня на машината притежаваше красноречие. Улица „Акациева гора“ беше оградена от двете страни с липи. Над нея се издигаше хълмът Агарец, намек за минало величие, вопъл от минало страдание, но на кого му пука за минали неща? Важното бяха джиповете, които се изразяваха с универсална яснота – тази на Рански и Божидар, които от студентската скамейка бяха овладели всички особености на произношение, синтаксис и глаголни времена, присъщи на големите пари.

Улица „Акациева гора“, номер 56-108, беше внушителен зид, който разсичаше света на две половини – тази на Рански и останалата, все още незакупена от него част. Зидовете се нравеха на Божидар . Още повече му се нравеше, че съвършена врата, имитираща ковано желязо, а всъщност хром-никел ванадиева сплав, (Божидар разшифрова химическия й състав с един поглед), зееше отворена.

„Зееше“ – бездарен глагол, част от речника на несретниците, което работеха по десет часа на ден в жега и студ за парчето хляб и кенчето бира. Само тези нещастници можеха да зеят. Вратата от хром-никел-ванадиева сплав то очакваше елегантно отворена – като нетърпеливо момиче на първа среща със спонсора си, като мениджър корпоративно банкиране, впил поглед в данните за продажбите през първото тримесечие, като съобщение за медицински изследвания, установили дали в черния дроб има тумор, или не. Така чакаше тази врата от хром-никел- ванадиева сплав, която никой куршум нито гранатомет можеше да пробие. Поздравления, Рански.

Очевидно си разучил докъде съм стигнал, кое е любимото ми питие Знаеш, че имам кабинет. Не ми приказвай, Рански. Вратата говори по-убедително от тебе, особено ванадият в нея. Сплавта използва глаголи на големите финанси. Аз се справям по-добре от тебе с тези изразни средства, Рански. Не се валям в калта, като се валяш ти. Охлюви от твоя калибър целуват обувките ми.

Каква услуга ще ми искаш? За услуги лазиш, но при мен само с лазене няма да се размине. Ще платиш, разбира се.

Пред вратата - висок, строен като въжетата от огражденията, каквито използва полицията - цъфна Рански. Мускули, на които всеки глупак би завидял – а Божидар не беше глупак - и не завиждаше, просто ги мразеше. В мускулите под тънката като паяжина фланелка стърчеше Иван Рански. Фигурата му говореше с граматиката на най-универсалния език в света – този на мускулните влакна и белезите, които остават след боя. Маратонките, джинсите, начинът, по който бяха оформени ноктите на Рански – превеждаха този език на български, за да бъде ясно на всеки: – пирон, който стърчи, го заковават. На този етап комуникацията се осъществяваше на ниво джип на Божидар - джип на Рански. Возила от висока класа. Не оставаха никакви неясноти.

Божидар се колебаеше как да постъпи. Позволи си крачка напред в елегантния костюм, който си бе ушил специално за тази среща. Бе летял до Лондон два пъти, за да направи проба при шивача. Дали селякът Рански можеше да го оцени? Божидар беше мениджър корпоративно банкиране. Колебанието му не пролича. Мениджър корпоративно банкиране не се колебае видимо, колебае се портфейлът му.

Всъщност Рански беше изкупил всяко квадратче земя около древната твърдина, беше купил древността на твърдината, камбаните на църквите и асфалта, с който бяха настлани улиците. Рански стърчеше неподвижен в скъпите си мускули и Божидар наистина се поколеба, но това продължи само миг. Рански, неговият състудент, който бе държал за ръка онова незабележително с нищо момиче, разпери ръце за прегръдка. Това означаваше „Приятно ми е, че се довлече“ дори на езика на парите.

Божидар позволи на тънка усмивка да кацне на устните му, после лицето му се раздели на две части – и двете изплетени от увереност – така се усмихваха главните мениджъри. Божидар забърза към мъжа със скъпите мускули, маратонки и очила, протягайки към него ръка.

Домакинът също му протегна ръката си. Преди двете мъжки добре поддържани длани да се докоснат, ръката на Рански, човекът, закупил древността, се сви в юмрук. Юмрукът излетя, описа нажежена до алено траектория и се изсипа в прекрасно поддържаната, блестящо обръсната брадичка на Божидар, корпоративния банкер.

Божидар се олюля. Политна към безупречно асфалтираната алея.

Мъжът със скъпите мускули и черните очила се обърна към вратата от хром-никел-ванадиева сплав и пристъпи сред моравата, разстлала се от вътрешната страна на стената. След това надеждната врата, която умееше да говори единствено езика на хром-никел-ванадиевото съвършенство, се затвори безшумно, оставяйки корпоративния мениджър проснат на алеята до бляскавия си джип.

Над него като чакал, по-скоро като глад гарван, се извисяваше хълмът Агарец.