Проф. дмн Елисавета Наумова е началник на Клиниката по клинична имунология с банка за стволови клетки и ръководител на Експертен център по редки болести-първични имунни дефицити в УМБАЛ ”Александровска”; ръководител е и на център "Джефри модел" в София за диагностика и лечение на първични имунни дефицити; национален консултант по клинична имунология; председател на Българската асоциация по клинична имунология; президент на Европейската федерация по имуногенетика (EFI). Научните ѝ интереси са основно в областта на клиничната имунология, имуногенетиката, трансплантацията и приложението на новостите на имунологията в клиничната практика.

Разговорът с нея се проведе по време на 21-ата национална среща между здравни експерти и журналисти, организирана от фондация "МОСТ" в Албена.

Проф. Наумова, като че ли през последните години, когато не може да бъде поставена категорично диагноза, се стига до имунологията. Защо е така?

Наистина идват пациенти, които са обиколили всички специалисти и стигат до нас, за да установим има ли някакъв дефект в имунната система. Възможно е да има имунен дефицит или нарушена регулация на имунната система, която дава възможност да се развият различни заболявания. Често пациентите казват: „Вие сте последният човек, който трябва да ми помогне“. За съжаление, не на всички можем да бъдем полезни, защото има неща, които не са свързани с имунологията и трябва да се търсят други причини. Но разхвърляните симптоми - тези, които обхващат различни органи и системи, обикновено са свързани с дефект в някои от звената на имунната система. Когато открием този дефект, насочваме пациента към съответния специалист, който вече по-задълбочено да постави крайната диагноза и да предпише съответното лечение.

Става ли имунитетът по-опасен? Защо има толкова много автоимунни заболявания, дали се е подобрила диагностиката или има други фактори, които влияят?

Развитието на автоимунните заболявания е многофакторен процес, при който има 30% генетична предиспозиция, а останалото е свързано с нарушения в имунната система и факторите на околната среда, които допринасят за тези нарушения. Така че генетичната предиспозиция е едната страна, но голямо значение има и как живеем, в каква среда и доколко обръщаме внимание и лекуваме и най-баналните проблеми като инфекциите, които ни се случват. Това също е много важен въпрос, защото ако не се лекуват навреме, инфекциите изтощават имунната система.

От друга страна, прекалената профилактика също води до промяна в имунната система. Тази система има за задача да се бори срещу нещо. При инфекция тя също се бори, а в момента, в който инфекцията приключи, трябва да задейства регулаторните си механизми, за да спре „войниците“, които са свикнали да унищожават това, срещу което са насочени. Ако в една или друга степен тези регулаторни механизми са потиснати, дали заради лекарства или други фактори, те продължават да търсят към кого да се насочат, кого да унищожават и намират подобни структури в органите и тъканите на собствения ни организъм. Това е предпоставка за развитие на автоимунно заболяване. Така че то зачестява. Борбата с едни заболявания отключва други и т. н. Всичко в организма е в хармония и равновесие и всяко тяхно нарушаване насочва патологията в една или друга посока.

Какви щети на имунитета нанесе изобилието от кортикостероиди, които се използваха по време на пандемията? Имате ли вече данни от пациенти, или това е "бомба със закъснител"?

Зависи как се прилагат кортикостероидите. При продължително приложение имат отношение и потискат имунитета. Често се случват коинфекции (едновременно заразяване с две инфекции) - когато дълго време имунитетът е потиснат и организмът има по-слаби възможности да се бори. Това беше по-характерно в първите вълни с дивия вариант на COVID-19 - Делта. Той имаше друг тип протичане. Затова кортикостериоди трябва да се дават два, максимум три месеца, но не повече. Организмът много бързо възстановява своята имунна защита. Така че кортикостероидите могат да имат краткотраен отрицателен ефект, но не мисля, че може да има дългосрочен.

Преди години имунитетът и закаляването вървяха заедно. То още ли е фактор, или вече е анахронизъм?

Закаляването - разходките, стимулирането на физическата активност, излагането на външни въздействия - всичко това стимулира производството на различни хормони, които активират действието на имунната система. Цитокините, които се произвеждат от имунната система, хормоните, които се произвеждат в рамките на ендокринната, взаимодействат помежду си и безспорно оказват влияние. Когато има пациенти с хронични заболявания, които влизат в порочен кръг, ние ги съветваме да променят начина си на живот. Образно казано - да станат от стола срещу компютъра и да излязат навън. Физическото натоварване, упражненията имат пряко влияние върху производството на антитела и на диференцирани клетки. Това е доказано, не е отживелица.

Употребата на имуномудолатори и хранителни добавки стана трайна тенденция. Родителите „подсилват“ децата си с какво ли не. Хаотичното приемане на подобни препарати може ли да създаде проблем?

Има голяма разлика между хранителни добавки и имуномодулатори. Имуномодулаторите са малко на брой препарати, за които има клинични проучвания, обективни данни, на база на които знаем, че променят действието на едно от звената на имунната система. Но променяйки и усилвайки това действие, те потискат действието на други звена на имунната система. Трябва да познаваме проблема - има ли нужда имунната система от такава модулация, защото иначе можем да навредим, да усилим едната система, която не е необходима в случая, и да предразположим развитието на някакво заболяване и обратното. Всичко трябва да става строго специфично. Безразборното даване на т. нар. добавки не бива да се случва. Някои от препаратите имат доказани свойства и знаем как действат – усилват първичния имунитет, усилват вторичния, предизвикват образуване на антитела. Но ги познаваме ние, лекарите, затова те трябва да бъдат назначавани от специалисти като всяко друго лекарство.

Хората, които са на имуносупресивна (потискаща имунитета) терапия, как компенсират имунодефицита? Оказва се, че не са толкова малко. Подобна терапия се прилага при жените, които се подлагат на инвитро, онкоболните, трансплантираните.

Това са различни групи. Имат различен тип стимулация и супресия. Когато лекуваме и прилагаме имуносупресия по някаква причина, не можем в същото време да даваме имуностимулация. Тази терапия е доста деликатна. Приключваме единия цикъл на лечение и след това следим за вторичен имунен дефицит. Имунната система има свойството бързо да се възстановява дори при продължителна имуносупресивна терапия. Ако тя се възстанови, няма нужда от допълнителна стимулация, защото може да се усили основният процес. Тоест няма еднозначен отговор. Моят съвет е да се направи имунно изследване, да се види има ли проблем, независимо дали е при деца, възрастни, третирани пациенти или не. Да се види клиничната картина – дали този човек боледува, има ли нужда от някакво повлияване на имунната система, как се адаптира.