Лидерът на ДОСТ Лютви Местан обвини в двоен стандарт институциите у нас по проблема с майчиния език. 

Успешната и перспективна държавна политика би трябвало да изключва двойните стандарти – един за българите в чужбина и друг – спрямо собствените граждани от малцинствата, се казва в декларация на ДОСТ, разпространена до медиите. 

В текста Местан пише: 

Украинският Закон за образованието, с който се ограничават правата на етническите и националните малцинства за изучаване на майчиния им език, закономерно събуди силни реакции в България и от страна на българските институции. 

Партия ДОСТ е особено чувствителна по този въпрос. Неслучайно правото на изучаване на майчин език и свободното му ползване включително и по време на предизборни кампании е водещ приоритет в учредителните Актове на партията ни и в цялостната й политика. ДОСТ е солидарна с позицията на българските власти, както и с общата позиция на България, Унгария, Румъния и Гърция, изразена в съвместно подписаното писмо на външните министри до външния министър на Украйна.

Президентът Радев е още по-категоричен за правото на българите зад граница да изучават своя майчин, български език, независимо дали в Украйна, Унгария, Чехия, Чикаго, Англия, Германия и прочие. Тезата му „изпуснем ли това поколение, децата им няма да имат българско самосъзнание“, е неоспоримо вярна, защото езикът е основният елемент на етническата и национална идентичност на човека. Затова Президентът отива още по-далеч – в Чикаго поздравява общността ни за успешните усилия за признаване на българския език за официален в образователната система на щата Илинойс и изразява надежда това да се случи и в други щати.

Надявам се обаче и Президентът да е съгласен, че защитата от страна на България на изконните права на българите зад граница ще бъде толкова по-силна, колкото е по-порядъчна и съответна политиката вътре в България за гарантиране на също така изконните права на нейните граждани, принадлежащи към различните малцинства.

Успешната и перспективна държавна политика би трябвало да изключва двойните стандарти – един за българите в чужбина и друг – спрямо собствените граждани от малцинствата. 

За съжаление, вътрешната политика на България по този въпрос е твърде далеч от стандартите, които изискваме да се прилагат спрямо нашите сънародници в други държави.

1.При близо един милион български граждани от малцинствата съгласно последното преброяване, едва около 10 000 деца в училищна възраст изучават своя майчин език. Основна причина са редица неуредици, които са заложени в българския закон за училищното образование, предопределени от свободноизбираемата форма на изучаване на майчин език, който е поставен в един ред с хореографията. 

Предложенията за включване на майчиния език в раздел А на Учебния план – Общозадължителна подготовка, срещат организираната съпротива както на Парламента (всички партии без ДПС и ДОСТ), така и от страна на министър-председатели, министри, за съжаление, и на президенти.
Тоест тези, които са особено усърдни в защитата на българските граждани в чужбина, проявяват недопустим двоен стандарт спрямо собствените си граждани от малцинствен произход.
2.Изборният кодекс откровено дискриминира майчиния език, като в противоречие с Европейската конвенция за правата на човека и редица други международни договори – налага забрана за ползването му по време на предизборна кампания.

На основание на тази дискриминационна разпоредба на мен, както и на народни представители от ДПС, дори на български представители в Европейския парламент многократно са ни налагани глоби от по 2000 лв. Размерът на една от глобите ми обаче е с особено злокобна символика – 681 лв. Препратката към годината на създаването на българската държава сякаш цели „нацисткото“ внушение, че едва ли не съм чужд заради своето етническо и религиозно различие и ако не искам да бъда остракиран, трябва да се откажа от своя език, т.е. от своята идентичност. Само че, господа държавници, и аз съм син на България, създадена през далечната 681 г., и искам да живея в нея не асимилиран, а истински свободен и равноправен, със съхранена човешка идентичност, на която държавата е еднакво длъжна да осигури комфорт, за да бъде истински единна и неделима общата ни родина.