Quantcast

Малката Швейцария на Балканите

Калоян Константинов Последна промяна на 22 април 2014 в 15:47 10202 4



Наскоро имах удоволствието да посетя част от западната ни съседка заедно с група журналисти и музейни дейци, при което станах свидетел на държава, странно съчетаваща България и Швейцария.

Странно, защото в 300-хилядния Ниш може да караха коли Yugo, а техниката и дрехите по магазините им да не бяха последен писък на модата, за разлика от тези по моловете и марковите магазини у нас, но храната и ракията бяха с качество, което в България го няма още от времето, преди да съм се родил. За разлика от хипермаркетите като Лидл, Била, Кауфланд и Карфур, за които гражданите на Швейцария коментират, че само бедняците пазаруват в тях, а тук цялата страна купува, като величае качеството на немския салам, с който си хранят кучетата в страната на Алпите.

Чувал съм, че България може да стане Швейцария на Балканите, но ми се чини, че тази участ е отредена по-скоро на Сърбия.

Погановския манастир

Пътуването започна като станах част от проекта „ПРЕОТКРИВАНЕ: Журналистически гледни точки към културно-историческото наследство и природни забележителности в южния граничен район на България и Сърбия” заедно с още 15 журналиста и музейни дейци от района на Самоков, Кюстендил, София, Дупница.

Първо се отбихме в Димитровград или познат още като Цариброд, име, което настоящият градоначалник се бори да възвърне официално. Град, който по всичко прилича на средностатистическо българско населено място – болшинството хора заедно с кмета Небойша Иванов са българи, на центъра до кметството има паметник на Васил Левски, а развитието и икономиката му са като на градовете в Северозападна България – слабо развиващи се.

На сградата на кметството има две обозначителни табели – едната на български, а другата на сръбски. Посетихме и градската галерия, чийто уредник на чист български ни разправя за това колко велики художници са родом от Цариброд – града на художниците, и че техни творби са били навсякъде из страната и не само. Но някога. Днес, както казах, селището е с намаляващо българско население и един паметник на Апостола, който да напомня за нещо, което България отдавна е забравила – гражданите си в и извън границите на страната.

Продължихме към Погановския и Суковския манастир. И двата манастира бяха прекрасни образци на православието, където впрочем приемаха български пари наравно с динари и евро, а разбирането между отците и туристите се води чудесно на българо-сръбски език.

Историята на светите обители обаче е, както всичко в този регион, чисто българска. От 1871 г. Погановския манастир е част от Българската екзархия, а до 1920 г. и омразния Ньоски мирен договор е и в нашите териториални предели.

Текстът под входа на църквата в Суковския манастир.

Суковският манастир не прави изключение, като под арката на входната врата на църквата е изписано името на изографисалия я художник – Васил Попхристов от Самоков.

По пътя към основната ни дестинация лесно можехме да се объркаме коя страна е преживяла война наскоро. Стройните редици овошки, гъсто наслагани една до друга пчелни въздушни бази и обработвани земеделски земи почти навсякъде в най-бедния и слабо развит регион от Сърбия ярко констрастираха с пустеещите и буренясващи български ниви.

Не след дълго пристигнахме в Ниш - най-големия град, който посетихме. Преди 1900-а година се е смятал от пътешественици и историци за български град с предимно българско население на границата със сръбските земи. След Санстефанския мирен договор селището преминава в ръцете на Княжество Сърбия, което упорито поддържа своята антибългарска политика, чрез която българите или са изселени от него, или сами го напускат.

Предната част на паметника на Освободителите на Ниш в центъра на града.

Днес някога определяният от французина Жером-Адолф Бланки град като „столица на България”, вече няма и 1 процент българско население, а на площада седи паметник на освободителите на града, на който има изписани 4 дати, на които е бил освободен. Две от които са 1915 г. и 1918 г. На въпроса към минувачи от кого е бил освободен се отговаря - „от обединеното нападение на Австро-Унгария, Турция и България”.

Великосръбската идея се усети особено силно на хълма Чегар, където има изграден паметник в чест на загиналите 4000 сръбски бойци, които въстават на оръжие срещу турския ботуш, но по разни причини се озовават пред 40 000 турска войска, която ги изколва до крак. Разбира се, уредникът Селомир Маркович не споменава срещаните теории, че по-голямата част от въстаниците са били българи, както и набързо изстреля, че оръжието за въстанието е дарено от Русия, но после продължи да говори за първия паметник в чест на загиналите въстаници на Балканите въобще.

По думите на Маркович сърбите геройски изколват двойно повече турци преди техният водач да се самоубие, като стреля в наредените бурета с барут – по този начин затривайки себе си заедно с безброй много душмани.

Паметникът на хълма Чегар.

Но за Ниш не мога да кажа нищо лошо, приятен чист град, намиращ се на бреговете на река Нишава, която предоставя чудесна алея за разходка, напомняща ми единствено на тази във Валенсия, и нямаща нищо общо с миризливия канал в центъра на Българската столица, надяващ се да мине за река. Храната е великолепна, сърбите са прекрасни домакини, а Нишката крепост е много красив и добре запазен комплекс от археологически римски и турски останки, направена на парк.

В Ниш претендират и за родно място на император Константин Велики, както и на още 18 владетели на Римската империя, но съм длъжен да спомена, че точно за Константин доказателствата не са твърди и много градове в този регион, включително и Кюстендил, претендират за тази чест.

Историческият музей на града помещаваше в себе си различни находки – части от статуи, много добре запазена желязна римска ограда, бижута, кръстове, монети, скулптура на Юпитер и др.

Нишката крепост.

Българският генерален консул в Ниш – Атанас Кръстин, сподели, че в Ниш все пак е пълно с българи, а за Нова година са дошли близо 40 000 българи. Думи, които се потвърждават от множеството българи, пазаруващи на пазара в Пирот.

„Аз съществувам благодарение на българите“, коментира и съдържателят на етнокомплекс „Сърна“ Александър Прокопович, при чието посещение видяхме наистина само български групи.

Сърбия е ако не бъдеша Швейцария на Балканите, то поне една по-добра България. Там българинът се чувства като у дома си заради балканския манталитет на братята сърби, заради близкия ни говор и еднаква на места история.

Там може да осъзнаеш, че снобизмът каква кола караш не е по-важен от това да се храниш с чиста и качествена храна, а великосръбската идея колкото и да е преувеличена е във всеки случай по-добра от нихилистичната ни представа, която имаме българите сами за себе си.

Проектът е съ-финансиран от Европейския съюз чрез Програмата за трансгранично сътрудничество по ИПП България–Сърбия, договор № 2007CB16IPO006-2011-2-108
Тази публикация е направена с подкрепата на Европейския съюз, чрез Програмата за трансгранично сътрудничество CCI No 2007CB16IPO006. Съдържанието на публикацията е отговорност единствено на Журналистическо сдружение „Балкански форум” и по никакъв начин не трябва да се възприема като израз на становището на Европейския съюз или на Управляващия орган на Програмата.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

22.04 2014 в 22:11

Дрън-дрън. Фук-фук.
Между другото, купувам си страхотни маслини каламата от Кауфланд в Пловдив и си ги нося да си ги ям в Швайца. Не са по-лоши от каламата, които намирам само в Манор. Напротив! А пък и чудно козе, саламурено сиренце открих пак там...

22.04 2014 в 16:35


А най-смешното е, че цялата статия си е написана с типично нашенските балкански фуклявения - колко били хубави манастирите, какво чудно православие, кой местен бабаит какви геройства направил в битка и колко "душмани" (буквално) изтрепал... И всичко това гарнирано с тънка нишка великобългарско патриотарство - "„Аз съществувам благодарение на българите“, коментира и съдържателят на етнокомплекс „Сърна“ Александър Прокопович, при чието посещение видяхме наистина само български групи."

Е, докато са ни е такива манталитетът и ценностите, не само НИКОГА няма да станем Швейцария, ами и никога няма да заживеем нормално и да се радваме на живота.

22.04 2014 в 16:29

Ега ти глупостите! Първо, в Швейцария отдавна няма магазини на Карфур. Второ, никой не си храни кучетата със салам от Лидл, Алди или Кауфланд. Прословутите със скромносста си швейцарци си правят сметката и съвсем не се свенят да пазаруват и в тези магазини. Колкото и да са бюджетни те, там не се продават боклуци. Реално погледнато, досега, за вече над 12 години тук ми се е случвало да купя боклук един-единствен път.
Авторът на тази статия може и да познава Сърбия, но изобщо не познава Швейцария и това доста си личи. Иначе нямаше да прави такива глупави сравнения. За да стане която и да е балканска страна ако не Швейцария, то поне близка на нея, трябва първо да си изсели балканците някъде другаде. И после да си внесе население от Швейцария.

22.04 2014 в 16:24

И да не забравяме-на Нишава има участък-слаломно трасе,на което се тренира всеки ден ...в центъра на Ниш ,нещо което едва ли ще се случи някога на Орлов мост,в 'перлената' Перловска