Съобщението в групата се появява малко след 17 ч. – чакат се над 50 души, които пристигат вечерта с влака, 40 от тях заминават за „Албена“ с техен автобус. Ден преди това там са отворени два хотела за приютяване на бежанци. Вероятно ще има и други с автобуси.

Разбира се, информацията е предварителна. Три часа по-късно, на последна спирка във Варна, от безплатния влак от Букурещ слизат близо 80 души.

На жп гарата ги чакат двама доброволци от вечерната смяна, които им дават номерчета, за да бъдат вписани в системата - създадена безвъзмездно, за да вкара ред в раздаването на помощи от първа необходимост.

Там, на гарата са и Веси, и Свилен (или Симо) с кемпера с надпис Adventure awaits, за да извозят към центъра, а след това и по-нататък онези, които нямат уговорка и ще ги настаняваме според опциите за деня. С Веси се познаваме визуално, без имена, от няколко дни. После се откриваме и в социалните мрежи.

Влизам в ДКС (Двореца на културата и спорта, а.к.а. Спортна зала), т.нар. вх.5, където е бежанският център, организиран от доброволци и на практика единствен във Варна, към 18. На входа ме среща Невяна, прегръща ме с думите „Благодаря за поста“.

Той е отпреди два дни, след тежка смяна, много бежанци, изчерпващи се към този момент места за настяняване, звънене, търсене на опции, неколкократното „На сегодня у нас места нет“, още търсения, още въртене на телефони на хотелиери - познати на познати на познати доброволци, за да успеем, питания на измъчени и пътували с дни хора за статут.

Тези, които могат да им дадат отговор и издадат документ за временна закрила обаче ги няма... Вдигнали са си чукалата още с края на официалното работно време. Държавната агенция за бежанците – ДАБ, които според офицалният сайт - https://ukraine.gov.bg/bg/issuance-of-temporary-protection/, би следвало да правят това 24/7. Не би!

Във вторник колежка от Добрич ни потриса с разказ за пристигнали на пункта в Дуранкулак бежанци от Украйна в 23 ч. понеделник и неуспели да минат за статут в 9 ч. сутринта във вторник.

На снимките ѝ, едно от малките деца спи на одеяло, метнато върху пружина на разтегателно легло, изчаквайки майка му да получи заветната синя ламинирана хартия. Два дни по-рано, по същото време, засичам хора, които коментират, че са им дали номера за статут за първите дни на месец май, а датата още е 21 март!

Месец след началото на войната и месец преди началото на зачатъците на сезона във Варна и по Северното Черноморие (дотолкова, доколкото има някакви заявки и надежди за туризъм, въпреки войната), план Б за бежанците у нас няма.

Никой няма идея какво ще правим след 31 март, след която дата – според действащите към 24 март разпоредби, настанените в хотели бежанци трябва да имат временен EU статут (временна закрила), за да могат те да останат в тях, а хотелиерите да получат онези прословути 40 лeвa на човек, за да покрият някаква част от разходите си. За момента не са получили и стотинка.

До снощи, в базата данни с хотели и къщи за гости и места имаше около 130 записа. Повече от половината са във Варна, включително Златни пясъци и Св. Константин и Елена.

Няма местност край Варна, в която да няма настанени бежанци. Останалите са в Кранево, Аксаково, Вълчидол, Генерал Тошево, Дуранкулак, Добрич, Каварна, Поморие, Слънчев бряг, но и Павликени, Смядово, Шумен... Списъкът далеч не е изчерпателен и се допълва всеки ден.

В една от вечерите настанявахме хора в Обзор и Несебър, в друга към Велико Търново, онзи ден в Дибич, Шуменско. В Балчик хотелиерите се организират сами и вече са приели няколко хиляди души.

Никой не знае колко точно са бежанците във Варна, а и не всички минават през центъра, който е най-големият и натоварен в България.

Част от хотелите са като дядовата ръкавичка, всеки ден се отварят и подготвят нови стаи. Далеч преди началото на туристическия сезон и активното наемане на служители, размахът и скоростта на дейността им изумяват.

„Срокът (за получаване на статут) може би ще бъде удължен с месец, решение се чака в петък (25 март)“, казва Инна Алексеенко. Тя е там от първия момент, без да пропуска и ден. Аз съм от шестия ден? Или седмия? В един момент дните се сливат. Остават историите в първо лице.

Удължаването на срока за получаване на временен статут от страна на украинските бежанци с месец обаче, не дава отговор на въпроса къде ще настаним всички онези предимно жени и деца, събрали живота си в по две раници и куфар после?

Къде ще отидат, когато и ако се наложи да напуснат хотелите, всички десетки хиляди избягали от войната? Никой от нас няма отговор. Дали някой в държавата има, е тема, при която на всички им идват нецензурни мисли.

Още повече, че от Агенцията за бежанците, чийто офис е на 20-тина метра по коридора, на ден обслужват около 20 до 30 души.

Анатолий и Олександра от Одеса, са успели за два дни. В понеделник изкарали около 3-4 часа на опашката, полицай им дал номерче за вторник. „Бяхме 9-и, във вторник дойдохме в 8 и половина, те отварят към 9. Отне ни около три часа и половина“, казва Олександра. Само двамата са, пенсионери.

Това, което спестяват е, че снимките не ги правят на място, а ходят до фотостудио, снимат се, изчакват си фотографиите и се връщат, за да им издадат документа.

Какво става с хората, които вече имат номерца с дати за издаване на статут, е също сред въпросите без отговор.
„В София получаването на временен статут става бързо“, разказва ми Олга от Киев.

Домът им бил в северозападните райони, на 15 минути от град Буча. Вечерта преди да тръгнат с нощния влак в посока Лвов с майка си и дъщеря си, гледали заревата от взривовете с часове.

Пътят до България отнема шест дни - през Полша, Унгария, Румъния и така до София. Там ги регистрирали, издали им временен статут, казали, че не могат да им помогнат повече, защото не настаняват, да „търсят своите“ къде да отседнат, и ги изпратили по живо и здраво към Варна. Мило, нали?

Иван, завършил университет в Калифорния, се опитва да върти финансовите си консултации измежду регистрациите. В един от дните отишъл до Дуранкулак, после повторил, защото се наложило да се върне до Варна, да купят няколко печки, които да занесат за палатките, в които посрещат бежанците на пункта. Като онази, в която спящото украинско дете изчаква да получи статут.

Всяка нощ във вечерната и нощна смяна са Маша, Алина, Настя, Иван... Маша е бесарабска българка, а селото, в което е родена в Одеска област, е създадено 1813 г. Алина е украинка. И двете са студентки във Варна.

Във всеки един момент в центъра има между 20 и вероятно 40 доброволци. Средно на ден минават до около 1000 души. Всеки със своята история, болка, казус.

Часовникът сочи 18:03. Едвам имам време да метна якето си и срещу мен сяда Олег, на 54, от Харков, родом от Краматорск, с успешен търговски бизнес до 24 февруари. Петима са, с тъщата, втората си съпруга, син и дъщеря. Пътували с влак и автобус, няколко дни. Големият му син е в Съединените щати вече осма година. Питам го дали не искат да идат и те. „Как?“, повдига рамене с тъжна усмивка. Няколко секунди пауза... „Поне американците научиха къде е Украйна!“.

Тази вечер места има. В Кранево е отворил хотел с 500 места, следващите дни отварят още поне два край Варна. Дишаме!

Алина е от Днипро, пристигнала е със съпруга си и двете си големи дъщери. Едната - Даря, на 19, е с увреждане. Алина шофира от дни, с почивки. От много смазаните - физически и психически, които не знам как се окопитват. Притеснена, гласът ѝ глъхне и спада, докато говори. Не са успели да вземат инвалидната количка на Даря, която може да се изправя и да стои на краката си само за няколко минути. Оказва се, че при даренията има количка, една-единствена. Дават им я приемо-предавателен протокол. Алина се усмихва със сълзи. „Всичко ще е наред“, казвам, прегръща ме...

Напливът не спира. Някой и друг час след това сяда Влада, от Днипро. Тя е тазвечерното ми откровение. Млада, объркана, нервна, с вид на изгубена. На 22, с дъщеря, която ще стане скоро на три. Сами са. Пътят от Днипро до Одеса отнел 15 часа с автобус (три от тях заобикаляне, заради взривен мост), още 17 часа са за пътя от Одеса до Варна.

Майка ѝ - 100% етническа бесарабска българка от Мелитопол, останала там с думите "тук имат нужда от мен". Мъжът ѝ е в териториалната отбрана. Дошла е в България, защото "Полша прелива". "Понимаете, моя мама..." Докато гласът ѝ трепери, аз имам чувството, че ще се счупи. Красиво уплашено момиче, почти дете, с дете.

Можем ли да ги настаним в Китен, пита. „За там пътуват от Днипро за Варна с автобус познати, които са си намерили престой сами?“ Не можем. Не успях да ѝ помогна, поне я изслушах. Детето, което е няколко години по-голямо от най-голямата ми дъщеря...

Някъде по това време към вечерната смяна се присъединява Зори, лекар. В нетолкова натоварената част на вечерта разказва, че на два пъти са се молили на Кръвния център за кръв за преливане на бежанци. Няма официално предписание какво се прави в подобен случай.

Малко след 23 ч. влиза един от дежурните за вечерта полицаи - при превоза, 3-годишният Олег го заболял стомах и с майка си вече са в спешния център. Дал е телефона, може да ни потърсят.

Полицаите и пожарникарите са сред другите доброволци. Понякога сглобяват детски колички. Осигурили са превоз и извозват. Такъв, в случай на нужда има и от ВМС.

Докато седим в очакване на евентуалните автобуси в бежанци, един от по-ранно дошлите следобед доброволци, разказва за чиновниците, които са изпратени да помагат в работното си време. Шестима, по двама на компютър. По-възрастна дама, която говори руски, до нея младеж или момиче, които да регистрират. Четиримата други студенти, които заварвам всеки път, си тръгват към 22.30 ч.

Тръгвам си малко преди един. Излязла съм от нас в осем. Видях две от децата си едва тази сутрин.

Сметката на център за съдействие на бежанци – Варна.
BG20 RZBB 9155 10 6103 9450
Райфайзен банк
Български дарителски форум
За украинските бежанци