Дълго време се чудех да публикувам ли този текст. Дойде му времето. Дори една жена да отиде на преглед, след като го прочете, ще е от полза.

През 2016 в нашето семейство загубихме двама – братовчедка ми Лори, от рак, на 54 години, и съпруга й Пламен, от инфаркт, на 63.

През декември щяха да отбележат 32 години от сватбата си, които прекараха непрекъснато заедно. Спомням си как Лори ми сподели, че като гаджета идвали 15 минути по-рано на среща, за да не се принуждават да се чакат – в страна, където е обичайно да се закъснява.

Ето такива хора бяха, загрижени един за друг, а Лори – за всички, освен за себе си. Понеже нямаха братя и сестри, искаха голямо семейство. Отгледаха три деца и един внук, вече шестгодишен. За когото ще останат смътен спомен.

Изработваха църковна утвар. Предполагам, че са били единствените в България. Имаше времена, в началото, когато печелеха що-годе добре, но с много труд. После дойде кризата, а последните години пазарът бе залят с евтина продукция, внос от Гърция, изработена в Индия, и поръчките намаляха.

Живееха и работеха в квартал Павлово, с две от децата си и внука. Така и не успяха да продадат апартамента и да купят къща, както мечтаеха, за да си направят ателие. Работеха долу в мазето, условията не бяха особено добри, което вероятно също се е отразило на здравето им. Водеха сравнително отстранен живот – ранно ставане, закуска, слизане долу, работа, качване за обяд, пак слизане, работа, качване, вечеря, спане. Последните години Лори работеше в апартамента, понеже гледаше малкия, който им донесе много радост. В по-младите си години Лори свиреше на пиано и валдхорна, завърши Музикалната академия, умееше и да рисува.

Лори и Пламен бяха съвестни, скромни, интелигентни и коректни хора, обичаха това, което правят, и бяха добри в работата си. Имаха чувство за хумор, никога не залитаха политически. Не прекаляваха с нищо, не бяха дебели, арогантни, нахални. Е, пушеха. Но не чак толкова много, че това да ги убие.

Лори ми сподели веднъж, че кърви. Беше лятото на 2013, точно след смъртта на леля, майка й, която навремето имаше рак, но в ранна форма и успя да се излекува.

Kазах на Лори: “Нали ще вземеш мерки, спомняш си майка ти.” Тя отвърна: “Да, разбира се.” Бях сигурна, че ще го направи, понеже я познавам и й имам безгранично доверие, като сестра ми е, заедно отраснахме при баба и дядо, грижеше се за мен, винаги тя е била разумната и отговорната. Улисана в тъпотиите на живота, които ме сполетяха, през следващите две години така и не се сетих да я попитам какво става. Никога няма да си го простя, както и че не казах на мама, която по нейния си начин нямаше да остави Лори на мира, щеше да я пита непрекъснато и да я прати на лекар много по-рано, както всъщност се случи през последния месец, когато Лори най-после й бе споделила за вече непрестанните кръвоизливи.

Самата Лори, завъртяна от грижи и работа, понеже през последните години най-после се появиха поръчки, основно от Македония, и тя не можела да остави Пламен да се справя сам, така и не е намерила време да си обърне внимание. Както всички мислят. Но това не е съвсем така.

И затова го пиша този текст, защото провали в системата, здравната, обрекоха на ранна смърт двама почтени, читави членове на обществото, които за съжаление, се оставиха на системата. Понеже, според тяхното разбиране, всички си вършат работата, както те самите си вършеха своята. Което не е съвсем така.

За съжаление много хора в здравеопазването, а и не само там, не си вършат работата и последствията за всички ни за фатални.

Факт е, обаче, че и Лори, и Пламен можеха да се погрижат повече за себе си и че случилото се е и тяхна отговорност. В този текст не обвинявам никого, само посочвам проблеми.

В началото на септември 2015 Лори вече толкова е била отпаднала, от кръвоизливите, че най-после е потърсила лекарска помощ. Забавила се е заради работата, защото, когато имаха поръчки, клиентите винаги искаха всичко да е готово в много кратки срокове и двамата с Пламен нямаха никакво време за нищо друго. Хемоглобинът на Лори бил паднал много, не е създал фатален проблем само защото се е случвало постепенно и организмът е привиквал. Джипито й дала болнично направление. От Хематологията са върнали Лори, незнайно защо.

Приели са я в Пирогов, следобеда. Не й бяха дали нито вечеря, нито закуска на следващия ден, нито обяд, дори филийка хляб, понеже не бил предвиден порцион за нея – болна с толкова нисък хемоглобин и която принципно тежи около 50 кг.

Лори не беше почитателка на болничната храна, но в един момент й е премаляло от глад, а не е могла да стане да си купи нещо, защото е била на системи. Стиснала е зъби, както щеше да ги стиска месеци наред, до смъртта си.

Лори бе от хората, които никога няма да обезпокоят другите заради себе си, т.е. не би звъннала да помоли за храна, въпреки че всички близки биха долетели на мига. Споменавам лишаването от храна през този първи болничен ден, защото е симптоматично за липсата на достатъчно грижи за пациентите у нас, за отмиращата човещина. Не мога да си представя болница по света, която оставя пациентите си гладни или в която медицинският персонал не би се заинтересувал имат ли нужда от нещо, ако няма предвиден порцион и те не са в състояние да станат от леглото.

Още тогава, при първия гинекологичен преглед, е станало ясно какво се случва.

Докторката дори се ядосала и се карала на Лори как е възможно толкова интелигентна, симпатична, млада жена да се отнесе така към здравето си. По телефона Лори споделила на мама, че има огромна миома и още нещо, май раково. Това бе моментът, в който започна адът, и за самата Лори, и за цялото семейство. На следващия ден се разбра, някак тайно, обаче, че диагнозата е страшна. Информацията не стигна до Лори. А и нямаше потвърждение от изследванията.

Така и не проумях защо реалното състояние на болестта трябваше да се крие – толкова време, както и доколко Лори, в един момент, по-късно, осъзна състоянието си, защото и тя не споделяше, за да не ни тревожи. Но цялостното ми усещане е, че не разбра сериозността на своето заболяване. Тя вярваше докрай, че ще се оправи, и се бореше и беше готова да се бори докрай. Няма го и Пламен да го питам дали поне него са информирали, както е редно.

Водиха Лори хоспитализирана в Пирогов май цели три седмици, не съм напълно сигурна, но останах с това впечатление от думите й. През първата наистина лежа, докато й се вдигне хемоглобинът и й направят биопсия. Резултатите не показаха онкологично заболяване. Но се оказа, че биопсията не била взета както трябва. Докторът прати Лори вкъщи, да бъде със семейството си по празниците (22 септември) и за рождения си ден (23 септември) и да се върне след седмица за нова биопсия. Чудех се защо се губеше време. Сега си мисля, че може би просто е нямало значение.

Междувременно аз се опитвах да разбера какво се случва. Единият ми източник потвърди страшната диагноза, другият – диагнозата бактериална инфекция, с която Лори бе изписана от Пирогов, тъй като и повторната биопсия не показала
рак. Всички си отдъхнахме.

Изпратиха я за операция, с препоръка да отиде при хирурга, смятан за най-добър в България. Аз научих, че самият той бил опериран наскоро и това още повече е повлияло на мрачния му характер. Обадих се на Лори да я предупредя. Тя каза, че няма сили за възможно грубо отношение, и се отказа от него, но се отказа и понеже знаеше, че нямала рак, само миома, а при този хирург не може по Здравна каса и щеше да струва прекалено много пари.

Междувременно Лори настина. Затова нейните хора отидоха в Майчин дом и уговориха там операция с първия доктор, на когото попаднаха, което се оказа и късмет – може би, а може би не. Но Лори беше доволна от него, от дружелюбното му отношение.

Приеха я, след като пребори грипа, и я оперираха на 22 октомври (дядо ни почина на тази дата през 1996, и той си отиде заради Бърза помощ, като Пламен, т.е 20 години по-късно нищо не се е променило).

Операцията потвърди рак – на яйчника, обхванал цялата матка, другия яйчник. Всичко беше махнато, но имаше разсейки по перитонеума (серозната ципа, покриваща стените на коремната кухина и вътрешните органи), според епикризата, в която ракът бе определен като 1 стадий (при разсейки?). Препоръчваше се химиотерапия, от 4 до 6 курса, и преценка за лимфна дисекция. Не стана ясно имало ли е нужда от изчистване на лимфите и защо тази преценка трябва да се прави след химиотерапията, никаква конкретна информация не бе дадена. Доколкото разбирам, това е обичайна практика у нас.

Знаете ли как я бяха зашили Лори – в лявата страна на корема й бяха оставили буца, която стърчеше и контрастираше с гладката дясна страна. Сестрата, която й сменяла превръзката, хлъцнала, като видяла, и погледнала Лори въпросително
над очилата. Лори носеше очила и ми показваше как точно я била погледнала.

Това, на красива, слаба жена, която не изглежда на годините си, както биха казали в България, и на всичкото отгоре плаща за екип – 900 лева май бяха. Но може би така правят, надве-натри, когато са те отписали като нелечимо болна.

Следва на стр. 2