Европейският град, който обича да не прави нищо. Под това заглавие Би Би Си разказва за Пловдив в рубриката си BBC Travel. Авторът започва с препъни-камък думата "айляк", за която признава, че е прочти непреведима. Обяснява на читателите си, че тя е нещо като манифест на отказа на човек да бъде хванат в "капана" на безкрайните напразни усилия с цел достигането на някакви постижения, награди и престиж. Тя изразява също скептицизма към извънредния труд, обяснява Бил Бъкингам.

"Българският втори по големина град в България - Пловдив - е горд с репутацията си, че прави нещата по свой собствен начин. Щом слезете от автобуса, пристигнал от столицата София, може да почувствате промяната в ритъма на живот. Хората вървят по-бавно. Изглежда, че разполагат с повече време. Трафикът не е така напрегнат. Докато вървите към градския център през парка, където възрастни хора се събират да играят шах, други се излежават и си приказват под сянката на стари дървета, усещате, че Пловдив е различен. Има някакво безгрижие, нещо, което едновременно веднага става очевидно, но и трудно може да се разбере.

В централния квартал Капана кафенетата и баровете по пешеходните улици преливат от хора. Под ярко нарисувани стенописи по стените групи млади хора се мотаят, флиртуват и проверяват телефоните си. В кафене до Джумая джамия в градския център хората си седят с часове, отпивайки от чаши с турско кафе. Дори котките по калдъръмените улици на стария град изглеждат по-лениви от другаде. Протягат се и мъркат, след това се прибират да спят. Ако попитате хората тук защо градът е толкова спокоен, хората ще ви кажат: Пловдив, както се казва, е айляк", пише впечатления автор.

Оттук нататък той се опитва са обясни що за дума е "айляк". Разяснява, че не е много популярна извън града, въпреки че може да се намери в български речници от 19-и век. Допълва, че идва от турска дума, която може да се преведе като "безделие" и "скитничество".

Авторът толкова се заинтересувал от значението, че се свързал с директора на Къща за литература и превод в София Яна Генова, според която оригиналното значение на "айляк" сочи към някой, който се хваща на работа месец за месец. Оттук Бъкингам стига и до думата "бича", която също се опитва да обясни на британския читател. В крайна сметка - резюмира той - "ако искате да практикувате айляк, трябва да отделите време за себе си. Трябва да поемете инициативата да се откъснете от ежедневните си грижи".

"Но какъвто и да е произходът на думата, в съвременния Пловдив "айляк" е придобила свой собствен смисъл и важност - пише авторът - нещо, което не може толкова да се преведе, колкото да се изживее. Когато помолите хора да ви обяснят какво означава, те в повечето случаи ще се пошегуват ето така: "Испанец пита пловдивчанин какво е "айляк". Българинът се замисля за момент и казва: "Нещо като "маняна, маняна", но без целия този стрес."

Бил Бъкингам е любопитен какво мислят софиянци за "айляк" и открива, че те са по-скоро скептични, отговарят, че това не е нищо друго, освен брандиране на столицата на културата Пловдив. Неубеденият в това автор хваща автобуса за Пловдив, където се среща с д-р Светослава Манчева, антрополог и директор на Асоциация за култура, етнология и антропология „Медиатор“. Родом от Кърджали, Светослава живее в Пловдив от 10 години и няма намерение да го напуска. "Много хора идват да живеят тук точно защото е айляк", казва тя. Разказва и за историята му, връщайки я към времето на Османската империя. От всички градове в империята Пловдив е вторият след Истанбул и е бил дом на евреи, гърци, българи, арменци, роми, които препълвали улиците и кафенетата. В отговор на предизвикателството да живееш сред толкова много непознати се появява айлякът - смята тя и обяснява: "Става въпрос за това да намериш своето собствено място в града". За нея основата на значението на тази дума е общуването. "Няма нужда да се харесвате. Това, което има значение, е желанието да говорите, да се разберете".

Историческите сведения за кафенетата на Пловдив от 19-и век ги описват като места, където се смесват занаятчии и търговци, където времето тече бавно. Поетът Христо Данов с неодобрение пише как хората прекарват по цял ден в кафенетата. Отиват там, за да пишат, да пушат, да пият кафе и "нетърпеливо очакват слънцето да залезе, за да могат да преминат на сливова ракия".

Айляк е да откриеш място за себе си. Да откриеш момент в забързания ден, за да пиеш кафе. Става въпрос за това да намериш кътче в града - алеи, паркове, пейки - където можеш да се разхождаш с приятели, да слушаш музика, да пиеш бира и да си приказвате. Да осигуриш място, свобода на другите да общувате - продължава авторът.

"След няколко дни в Пловдив изгубих скептицизма си и се научих как да "бича айляк" - пише с гордост той на финала. - Разхождах се по улиците. Карах я по-спокойно. И, странно, открих, че не съм свършил по-малко работа, просто съм я свършил с по-малко стрес."

В последния си следобед в Пловдив той вече седи в кафене пред Джумая джамия, поръчал турско кафе и десерт, без часовник, без уговорки и без да проверява телефона си, убеден, че разполага с цялото време на света.