Това е една история за война. Една от безбройните. Тя е любопитна в чисто човешки план и заради начина на мислене на младите хора, които, като разумни и образовани същества, могат да преценят колко безсмислено и безумно е това, което се случва на километри от границата ни. Вярно е, че още не ни е застигнал ужасът, но кой може да гарантира, че утре няма да се озовем в подобна на милионите украинци съдба.

Тук имената нямат значение, важни са мотивите. Защото това е история за съпричастност.

Условно ще го наречем Иван, на 36 г. От години живее в Германия. Българин е. Професията му на търговец изисква непрекъснато пътуване, контакти, размисли в самолета на път за поредната държава, разговори с обикновени и по-необкиновени хора, споделяне на общи или диаметрално различни възгледи, които трябва да се преосмислят.

Иван е убеден, че случващото се в Украйна е немислимо за ХХI век. Преди дни се е върнал от град в Полша на 30 км от украинската граница, но още не може да се отърси от преживения ужас от прелитащи военни самолети, чакащи американски войничета, които няма да влязат в Украйна, защото не е в НАТО, и уплашените погледи на живеещите до полосата на конфликта хора. Всичко това няма как да не повлияе върху психиката на всеки нормален човек. А Иван е такъв. И като всеки човек се страхува за бъдещето на децата си, за съпругата си, за родителите си. И се моли войната да свърши, но не вярва. По-скоро е убеден, че няма как да се размине и ще попилее Европа.

По полските пътища се движи с автомобил и вижда... коли, прииждащи от всички краища на Европа, от които се вее украинското знаме. В тях има само мъже. Връщат се в родината си, за да се бият. Хора, които преди това са търсили препитание на Запад в опит да вдигнат стандарта си - своя и на семействата си. Хора, които никога през живата си не са стреляли по себеподобни, не са виждали разрушени сгради и умиращи. Украйна е просто родина и трябва да се защити. Никой не ги кара да го правят. Но там е техният свят, близките им, приятелите им.

Иван е мислещ човек. Според него Путин е престъпник, след като допуска да бъдат убивани невинни жени и деца, и изпраща на война тийнейджъри, които не знаят как се държи пушка, но с внушението, че това е просто учение. Докато не се убедят в противното. Не издържа при мисълта, че трябва да се раздели с двете си деца и жена си, за да се сражава за кауза, която му е дълбоко чужда, ако и в България се случи подобно нещо. 

Не харесва и Байдън заради двойния стандарт, Либия, Виетнам, Ирак. Нито може да проумее как Европа - нашата Европа, позволява всичко това да се случи. Наясно е с политиката за ненамеса, но не харесва и двойния аршин на полумерки - "не харесваме Путин, обаче няма как да се лишим от газа му". Т.е. направихме каквото можахме, ама не ни се получи, всичко си има граници. Това Иван не го разбира. Не го разбират и много други хора. 

Убеден е само в едно - славяни сме, не трябва - задължително е да си помагаме. И защото сме хора, но и защото сме една култура, имаме общ генетичен код. И това не подлежи на коментар. Не знае как да го направи до деня, в който при поредна командировка не се оказва на гарата в Карлсруе. Там му се случва и друго - говори по телефона и държи в ръката си закуска. Поради това маската му е смъкната. Две бдителни германки веднага идентифицират "врага". Едната тръгва към него и гледа лошо. На това, иначе възпитаният Иван, решава да отговори със същото и се втренча в нея. Бдителната гражданка свива устни, промърморва нещо по негов адрес и се устремява към приятелката си за подкрепа. 

Ядосан, Иван се "моли" да се върнат, за да се скара подобаващо с тях. Но в полезрението му попадат две жени с три деца. Още се нерви, но едната от тях любезно го пита на английски как може да стигне до перон Z. Такъв перон няма, обяснява той и пита закъде са се запътили. Към Щутгарт, отговарят му. А, влакът е същият, на който ще се кача и аз, ще ви покажа, казва той. Завързва се разговор. От дума на дума разбира, че двете жени и трите хлапета на по 8, 10 и 12 г. са от Украйна. Бягат от Киев още в първите дни на войната. Успели да си купят билети за "Луфтханза", пътуват до Букурещ, лашкат се с децата по пътищата на Европа, докато се озоват в Германия. Тръгнали за Щутгарт, защото там им обещали да ги приютят за две седмици. Какво ще правят после не знаят. Не знаят и дали ще ги одобрят домакините.

Нищо сигурно няма. Какво се вижда по лицата им ли? Празни блуждаещи погледи, в които ужасът се е утаил и е избила безнадеждността. Утрепани от пътя и гладни, децата се опитват да намерят място, на което да поспят. Майките им пък се опитват да ги успокоят и да им дадат надежда, че това ще стане, когато се качат на влака. Разстоянието обаче не е достатъчно за дълбок сън, така че ще трябва да се примирят, но все още не го знаят.

Точно празните очи и безнадеждният поглед на тези хора втрещяват Иван. Първата му реакция е да пита дали имат подходящи маски, защото във влака ще им направят проблем и най-вероятно ще ги глобят. Нямат, разполагат само с еднократни медицински, които не вършат работа. Вади от чантата маски и им ги дава. В чантата има и две ябълки, случайно останали. Децата ги виждат и очичките им светват. Иван им ги подава, едва преглъщайки сълзите си.

Какво да направи? Вади визитка и казва на жените: Това е телефонът ми. Жена ми е вкъщи с децата. Ако се случи нещо и не намерите подслон, върнете се. Ще ни бъдете гости. Ще се съберем някак в апартамента. Децата и вие ще сте на сигурна място.

В последния момент се сеща за друго. Бръква в джоба си и вади всички пари в наличност и ги дава на жените. В очите им се чете благодарност и надежда. Намерили са сродна душа, съпричастност, емпатия. От чужд човек, но не съвсем. Дали се чувстват по-добре? Едва ли. Сигурното е, че Иван се чувства ужасно. Представя си семейството си в подобна ситуация.

Защо, по дяволите, се стигна дотук? Отговори много и нито един, който да оправдае съсипването на милиони съдби.

Иван се страхува, страхуват се и неговите приятели в България и Германия. Страхуват се от това да не бъде натиснато онова копче, след което всичко ще се обезсмисли. И емпатията ще стане излишна.