Да помагаш безкористно: историята на един доброволец

България се нуждае от повече примери за доброто, за подадената ръка в труден момент.

Хората, които са готови да помогнат безвъзмездно, не са малко. Доказват го и фактите, и снимките, и десетките репортажи за доброволци, отзовали се по време на наводненията в Мизия, във Варна или пък при гасенето на пожара в гората над Рилския манастир.

Такава е и историята на Антон Гичев – един млад, 32-годишен мъж, доброволец от няколко години. Помагал е при наводненията в Мизия и в Килифаревския манастир. Тази неделя заедно с Атанас Йорданов, чиято история ви разказахме, и още десетки доброволци, Антон отиде в Рила, за да се бори с пожара, избухнал на 23 юли.

                                      Гасенето на пожара в Рила 

„Най-голямо е удовлетворението, когато се погрижиш за гората си, за планината си, защото това си е нашата планина. За някои отговорност е само до прага на къщата, има хора с луксозни къщи и дупки по пътя пред тях, но не го оправят, защото възприятието за отговорност допира до оградата”, казва Антон.

Според Антон доброволчеството е пряко свързано с философията да направиш добро безкористно и безвъзмездно, а това добро винаги се връща. Понякога веднага, понякога закъснява, но наистина рано или късно природата се отблагодарява. Примерите са много, а Антон ни разказва за два от тях.

Връща се към съботния ден, когато заминава за Рила. Той и други доброволци отиват да вземат лопати, кирки и мотики от мъж, който има заведение. Решават да си вземат и храна, а когато собственикът на ресторанта разбира накъде са се запътили момчетата, им я дава безплатно, както и зеленчуците, които купува допълнително от пазара.

Четиримата мъже, сред които и Антон, и Атанас се качват в автомобила и потеглят. Вечерта пристигат в Рилския манастир, където игуменът е осигурил подслон за всички доброволци. И в този момент Антон се сеща, че все е искал да пренощува в манастир, но до този момент не му се е случвало.

Първата доброволческа акция, свързане с бедствията, в която се спуска Антон е преди година в Килифаревския манастир. За възможността да помогне разбира от социалните мрежи, организира се една група хора и заминават. Мотивира го това, че манастирът е едно прекрасно, красиво и спокойно място, а фактът, че там живеят само монахини прави ситуацията още по-сложна, а помощта още по-належаща. Запретват ръкави и започват работа.

32-годишният мъж признава, че наистина доброволецът излиза от зоната си на комфорт, че прави саможертва, която обаче е в пъти по-малка от това, което получава – емоции, смисъл, удовлетвореност, приятелства и познания.

                                      Килифаревският манастир 

Един от най-важните си житейски уроци Антон получава именно в Килифаревския манастир. Монахините канят работниците и доброволците на следобедна молитва. Всички приемат поканата, събуват мръсните си обувки и боси влизат в храма, сядат на столовете и слушат молитвата, която продължава около 30 минути. „За първи път достигнах такова състояние на духа, до каквото човек трябва да достигне в църквата, а не да притича за 3 минути със свещичка в ръка. Тогава се научих как да ходя в църква и ако това не е дар… не знам”, споделя Антон.

Той помни и как монахините от манастира  коментирали, че доброволците са много по-ефективни от наемниците. Според Антон това е напълно обяснимо, тъй като за този труд работниците получават по около 20 лв. надница, докато доброволецът е там по свое желание и със силна мотивация, намира удоволствие в работата.

Антон помни и наводненията в Мизия. Най-силен емоционален спомен пази за възрастни хора, които си купили въглища за зимата, но те се наводнили и така тежестта на първоначално 20-30-килограмовите чували станала 60-70 кг. Възрастните хора не успели да ги помръднат, за да освободят място за новите въглища, но доброволците се справили с радост със задачата.

"Това е щастието. Да помогнеш на някой, без значение дали възрастен, или дете, който наистина има нужда, за когото твоята помощ би означавала много."

Антон смята, че е дал много по-малко от това, което е получил в замяна, като преживяване и усещане. Категоричен е, че би тръгнал отново, но подчертава, че доброволците не са безразсъдни, а рискът трябва да се прецени добре. „При пожарите никой не скача в огъня.”

Философията за безкористно добро предизвиква верижна реакция, смята Антон, а колкото повече хора се влюбят в това да правят добро, толкова по-добре за цялото общество. Като пример доброволецът се сеща за едно изследване. Не се сеща къде е правено, но пък посланието, което носи резултатът е важен. Ето и изследването: В телефонна кабина поставят една монета, символизираща безвъзмездното добро. Половината от хората, които влизат в кабината я намират, а другата половина не. На излизане уж случаен минувач изпуска торба с покупки, които се разпиляват. Целта на проучването е да се сравни какъв е процентът на хората, които помагат на минувача. Разликата между хората, намерили монетата и останалите е огромна. Първите са с три пъти повече. Това е и най-важното послание, смята Антон.

Всяко добро, рано или късно, се връща, а за да получим добро, то първо ние трябва да сторим същото.

                                      Хеликоптерите, с които е гасен пожарът в гората над Рилския манастир 

Още по темата

27/07/2015

Общество

Как се гаси пожар в Рила? Един доброволец разказва

Следете новините ни в GoogleNews