Тази вечер, поредното издание на публицистичното предаване на БНТ История.bg ще бъде посветено на 85-ата годишнина от рождението на писателя Георги Марков (1929 - 1978).

Предаването започва в 21,00 часа и е забележително с това, че е една от малкото продукции на големите телевизии, посветени на дисидента Георги Марков, убит в Лондон през 1978 г.

Представяме ви финала на заключителната глава на неговите „Задочни репортажи за България“, озаглавена „Чувство за непоносимост“. Тя разказва за онзи ден през 1969 г., когато писателят вижда родината за последен път и разкрива мотивацията му да напише своите репортажи - критично свидетелство за живота в България след 1944 г. 

"Разхождайки се из нощния Белград, аз си мислех, че беше наистина невъзможно за мен да остана да живея в България и да бъда себе си. Самото живеене в страната представляваше безкрайна верига от компромиси. Дори борбата срещу компромисите беше компромисна. Нивото на отношенията между общество и индивид беше извънредно низко. И старият закон, че човек постепенно възприема чертите на онова, срещу което се бори — ми се струваше, че действува безпогрешно. Все по-често откривах у себе си (макар и с обратен знак) същите елементи на примитивност, инстинктивност, безчувственост и дори безогледност, присъщи на хората, които ненавиждах. За разлика от мнозина, които съзнаваха, че с тях ставаше същото, но вярваха, че това беше временно, че нещата щяха да се оправят, аз нямах никакви илюзии, че по отношение на мен нещата бяха поправими. Може би моето чувство беше по-себично, може би бях прекалено зает със собственото раздвоение.

Затова тук не става и въпрос за проявена гражданска честност или доблест, а само за собствено чувство за непоносимост. Ако аз притежавах истинско чувство за гражданска честност и доблест, най-последователният му израз би бил да си стоя в България и да се опитвам да се боря оттам, както правят далече по-храбри, по-честни и по-доблестни от мен хора.

В процеса на тези репортажи аз се старах с най-голямо усилие да дам точна и обективна картина на живота, чийто свидетел бях. Аз съзнавах моето огромно предимство пред писателите, които живеят в България — това, че никой не ме направляваше или пък ограничаваше при писането на репортажите — и се опитах да кажа онова, което много от тях биха искали да кажат. Все пак аз бях активен участник в този живот и това би могло да бъде обяснение, ако някъде моята емоционалност е засенчила обективността“.