Защо не е добре писателите да са бедни

Естествено това е едно крайно подвеждащо заглавие. Като всяко крайно твърдение, това в заглавието, че писателите не трябва да са бедни, може да бъде контрирано с противоположното твърдение. И противоположното твърдение да бъде доказано също толкова добре.

Това са антиномиите на Кант, нали така? Две противоположни твърдения, които могат да бъдат еднакво добре подкрепени с доказателства. Мхм. Какви бяха антиномиите на Кант. Примерно „Светът е краен – светът е безкраен”. Айде сега да видим колко пъти са ни подхвърляли димката: „Светът, пичове, е краен”. За да подхвърлят един час по-късно димката: „Светът, копелета, извянявайте, обаче се оказА безкраен, сори”. И така нататък.

Кажа ли – писателите не трябва да бъдат бедни, особено в една бедновата (не бедна, а именно бедновата!) страна като България – веднага след това мога да кажа и „Писателите, особено в една богатичка страна като България, трябва да са именно бедни, полезно е!”. И да обоснова и двете твърдения добре.

Но сега ще твърдя първото, защото така искам аз, а вие ще твърдите второто, защото (аз добре знам) всяко крайно мнение, изказано от хора като мене (тоест, всяко мнение), предизвиква малка буря от противопоставяния.

Вървим си с жена ми, аз съм отишъл да я взема от кабинета ѝ. Осем и половина вечерта е, тъмновато, снеговато, неочарователно вечерно време, поне около Румънското посолство, за другаде не знам. Трябва да я взимам от кабинета ѝ, защото все пак е България и вечер не е чак толкова приятно да се ходи сам по улиците, ако си взел парите на хората за пет-шест психотерапевтични сеанса – всеки струва 50 лева, – така че у себе си имаш достатъчно пари (на десетачки и двайсетачки, а и петдесетачки); достатъчно, за да те лупне по главата някой превъзбуден от необузданите си желания млад человек. Пари си требват.

Вървим, тя е уморена, аз подпитвам как е минала работата. И през цялото време в главата ми се върти едно изречение на Фройд. Той казал веднъж на колега: След осем часа работа в кабинета се чувствам така разбит от умора, като да съм изкоренявал дървета!

Затова аз подпитвам доста плахо и ме е срам... И мисля, че всеки възпитан човек е длъжен да се срамува пред другия, който е работил повече от него и е много уморен от работата си. Това, струва ми се, не е приятен срам, никой срам не е приятен, но е благороден срам.

Жена ми отговаря със слаб глас – шест часа когнитивно-поведенческа терапия след шест часа работа в най-голямата психиатрична болница на Балканите е нещо, което може да направи гласа ти слаб. И всяко поведение на човек, вървящ до тебе – дразнещо и неадекватно. Разбирам добре жена ми и съм внимателен.

Но все пак трябва – от възпитание и съчувствие – да водя разговор, за да се поуспокои. Както бегач, викам си, не бива след петте километра състезателно бягане да легне на земята и да лежи, защото ще му стане лошо и може и да се повреди, ами трябва да продължи още малко и бавно да подтичва – така и умореният от тежка душевна работа трябва да продължи още малко да раздвижва душата си с леки упражнения преди да полегне. Затова говоря празни приказки и задавам леки въпроси. А жена ми отговаря лекичко и със слаб глас.

И аз – защото усещам, че не бива да я карам да говори – започвам да ѝ разказвам.

Абе нали ти разправях - викам ѝ, – че ме поканиха за участие за една книга. Румънско-българска изложба... там по някакъв проект. Картини, рисувани предимно в миналия век. Румънски и български. Нещо такова. И канят писатели от двете страни, за да напишат по един разказ по някоя от картините. Която си изберат. И от картините и разказите правят книга. На български, румънски и английски. Нещо такова. Хм, да. Нали се сещаш, разправях ти...

Така бръщолевя, тихо и без да влагам чувство; опитвам се да е възможно най-ненатрапчиво. Убеден съм, че е по-добре да говоря, отколкото да вървим и да мълчим. Винаги съм смятал, че мълчанието е знак за студенина и неуважение. Но жена ми се напряга и казва високо: Не, не си ми казвал, говори по-ясно, въобще не знаех, че си писал разказ по картина! Значи по картина е бил, не, сигурна съм – не си ми казвал!

И аз се чувствам смутен. Тя по инерция е придала на кроткото ми бръщолевене особено значение – все едно продължава да е в кабинета и иска от мене, като от пациент, по-точно изразяване и формулировка на проблема. Ха! Ами добре. И аз започвам да и обяснявам:

Ами нали ти разказвах, казвам ѝ, че от едно българо-румънско... хм, нещо там, дружество, някакъв културен институт, нали се сещаш... та оттам ме поканиха да напиша такъв разказ по картина. И аз избрах една и написах... И сега, като го пратих, много са го харесали, това исках да кажа...

И гърлото ми се свива.

Толкова ми е неудобно да говоря за всичко това! Та тя е уморена, работила е истинска работа, за която ѝ плащат истински пари, и хората я оценяват истински... И която е полезна, дявол да го вземе...

А аз я занимавам с някакви си там глупости, култура, литература, изкуство, моите си незначителни неща и моята си незначителна работа!

Защо? Защо ти се свива гърлото, лигльо? Та ти си известен писател, един от най-известните в България, издаван си на десет-петнайсет езика, защо нямаш самочувствие да говориш за работата си? – така казва горделивият демон, живеещ в мен, и се подсмихва. Той носи меч с формата на пишка и носът му е чип и вирнат.

И аз изведнъж се напълвам с газирана вода. Закипявам отвътре. Става ми силно възбудено, гневно, тъжно, задушаващо; дави ме чувство за несправедливост. Трябва да кажа това, което мисля, защото го мисля от сума ти и време... Нищо, че жена ми е уморена, казвам си. Нищо че Всички са уморени – Всички са уморени от неща, които не ги интересуват, може и по цял ден нищо да не правят, но от мене всички са уморени, казвам си, но аз пак ще го кажа, няма как да не го кажа!

И заговарям с тих глас, чак поскърцва гласът ми от време на време от сподавена горчивина.

И казвам така:

Ето затова не трябва да са толкова бедни писателите в България!, казвам и въздъхвам, а жена ми ме поглежда и разбира, че няма как – ще трябва да изслуша думите ми. Още един пациент, нали така? Ами – ще го преглътне. Жена на писател е. И терапевт.

Ето затова писателите не трябва да бъдат така унизително, тихо и гневно говоря аз , така мизерно и унизително бедни, така унизително и презрително заплатени... Ето затова не трябва да бъдат унижавани непрекъснато с подигравки във вид на пари и на липса на пари!

Защо? – пита с поглед жена ми.

Защото аз сега се опитвам да ти разкажа нещо. И да ти кажа – като се замисля по-сериозно – това, което искам да ти кажа, е доста важно!

А ако бях по-самоуверен човек, щях да кажа, че е ужасно и наистина много, много важно!

Кой определя кое колко е важно? – пита жена ми.

Ето това е! – вдигам пръст във въздуха аз. – За това говоря!

Кой определя кое колко е важно?! Ами естествено – казвам - тоя, който говори, и тоя, който слуша!

Но по-скоро тоя, който говори – със своята тежест, авторитет, самоувереност и сила - внушава на тоя, който слуша, че това, което говори, е важно. Знаеш - велики истини са казвани тихо и без увереност и самочувствие... и са оставали скрити и погребани под наглите лъжи и заблуди - с векове!

А наглите лъжи и заблуди, казвани гръмко и с огромно самочувствие и налагани с тонове авторитет – са ставали закони за цели векове. Нали добре знаем това?

Аз искам да ти кажа, че участвам в международен проект, че мой разказ е признат за най-добър в един международен проект по програма на Европейския съюз, но защото...

И съм готов да ревна, не да заплача, ами така – без сълзи да рева, да вия и да ръмжа - защото винаги, когато се готвя да кажа някоя прекалено ярка и гадна истина, ми става направо лошо – приплаква ми се.

Защото какво? – пита жена ми и чак отстъпва една крачка, за да ме погледне, както се гледа човек, който аха и ще припадне.

Защото в това няма пари... защото в писането... защото в шибаното писане, в шибаното изкуство, в шибаното слово, в шибания дух, в шибаното всичко, което аз правя... няма пари! Няма пари. И затова аз не смея да говоря за това! Срам ме е! Самият аз го смятам за незначително!

В писането нямало пари и затова то естествено става маловажно и незначително – няма какво да се лъжем! Една спасяваща живота операция струва милиони. Един тенис мач струва милиони. И за тях може да се говори много и силно. Но да занимаваш някого с някакви си разкази – малко нахално, нали? Как ще занимаваш някого с нещо, което не струва даже и колкото един стек цигари...

Пазарът така определял! Пазарът на олигофрените определя, че Фики Стораро струва хиляда пъти повече от мене. Че някой глупчо с дълги крака и празна глава струва един милион пъти повече от мене. И даже и умни хора ми казват, че така трябва... и че трябва да си трая и че говоря глупости, когато кажа, че Пазарът не е някакъв бог, някакъв Молох, та да го приемам безропотно. Това, че оценяването на Словото е унизително за Словото, е просто оценката на хора, а не оценката на пазара! Тия хора са виновни, а не някакъв пазар! И искам да се знае, че това - оценката на Словото, на писателите да е така презрителна... това Не е Хубаво!

Не е хубаво, защото води до ужас, това води до подивяване, до мрак и смъртоносна глупост!

Не викай – казва жена ми тихо – аз чувам. Не се ядосвай. Разбирам те.

Да... – ръкомахам аз и се задушавам от безсилие. – Аз нямам самочувствие сега, когато ти си работила, да ти кажа, че и аз съм работил. Че съм работил усилено. Че съм работил зверски. И сега, и във всичките тия години. Нямам самочувствие да те занимавам с успеха си. Защото ти си работила, а аз – неплатен и неоценен, защото, мамка им олигофренска, така определял Пазара – излиза, че не съм работил!

Защото в нашите глави, във всички наши промити от консуматорската белина мозъци, царува нагласата, че Е РАБОТИЛ И ЗАСЛУЖАВА ДА ГОВОРИ ЗА РАБОТАТА СИ И ДА ЗАНИМАВА ДРУГИТЕ С УСПЕХИТЕ СИ САМО ТОЯ, КОЙТО Е ИЗКАРАЛ ПАРИ!МНОГО ПАРИ!

И аз вече викам и се облягам на една ограда, защото ми се вие свят.

Какво? – казвам вече тихо аз. – Да се откажа?! Щото в литературата няма пари, в писането няма пари, в словото няма пари, в изкуството, поне в честното и високото – няма пари... и аз да се откажа... и да стана копирайтър в рекламна агенция?! И да рекламирам алкохол, храна за котки, тоалетна хартия и спа центрове за малоумните бизнесменчета и техните силиконено-бъдисебе си курви?!

Да стана нещо друго? Но не писател... Нещо друго – в което има пари?! А има пари. Както е известно, предимно в недостойните неща...

Само не ми казвай – в медицината има, а ти си лекар! Има пари в медицината там, където - чрез страданието им - безжалостно и безсрамно се изнудват невинни страдащи хора...

В чистата и свещена медицина на Помагането има пари колкото да не умреш от глад!

...И ти знаеш това и всеки го знае, ама всички се правят на ударени... защото всеки е направил някакви мръсни компромиси в живота си и затова толерира ВЪОБЩЕ ВСИЧКИ МРЪСНИ И ЖАЛКИ КОМПРОМИСИ И НЕЧЕСТНОСТИ!

Да стана общ работник? Това ли трябва да направя, след като двайсет години съм бил писател... и все пак... наистина съм постигал успехи?!

Да стана общ работник или автотенекеджия, за да мога да говоря без срам и неудобство за работата си и за проблемите в нея и за успехите си в нея?!

Да се откажа от литературата и да стана чиновник в общината или продавач на космодиск - защото просто пазарът не бил такъв и онакъв?!...

Че пазарът не се ли формира от съзнателните и целенасочени усилия на участниците в него? Не зависи ли пазарът и от мене, и от всички подобни на мене? Та нима аз не направих така – заедно с Георги Господинов, с Деян Енев, с Милен Русков, с Иво Сиромахов, с Капка Касабова и Чарли Парушев, с Тома Марков, с Васил Георгиев и с още много и много други, не направихме ли така, че от положение, в което се казваше: "Няма вече българска литература, няма абсолютно никакъв пазар за българските книги", защото това беше положението през 2000-а, пък и след това - не направихме ли така, че българските книги да са наравно с разните там шибани американски бестселъри – да са на първа линия, по-търсени от българите даже и от автобиографиите на мутри, даже и от тъпотиите на Дан Браун... поне по-търсени от умните българи? Не направихме ли ние това – а това не е ли ПРОМЯНА НА ПАЗАРА?

Казвам всичко това и вече съм успокоен и въздишам и ме е срам, че съм занимавал умореното внимание на жена ми с моите неща. Те са важни, но не за такъв момент, все пак... А всъщност – защо не за такъв момент?

И ако аз не смея да кажа нищо и ме е срам да говоря на хората за своето писане... и ако от бедност, от унижения, от това „пазарът е такъв, ти не си нужен, ти не си важен, никой не те търси, никой не се интересува от тебе, пари за тебе няма, така че ти си последен боклук...” – ако е така, какви ще са моите послания?

Какво ще е моето слово? Какъв е тоя писател, който се чувства непрекъснато губещ смачкан, презрян... Пише ли такъв човек "Илиада"? Пише ли един такъв човек "Осъдени души"? Пише ли един такъв човек "Ана Каренина"? Такъв човек – срамуващ се да говори силно за своя труд и да говори за него като за най-важно нещо... човек, който се срамува да говори, защото в тоя труд няма пари и затова изглежда като мързеливо губене на време... Такъв писател как ще говори на народа? И какво ще му каже?

И аз знам, че наглият, обезумял от безсмислена наглост съвременен мразител на всичко и консуматор ще каже: Това е положението, оправяй се, боклук такъв.

Все едно като „това е положението” - и значи, че положението НЕ Е ОТВРАТИТЕЛНО?

И че не трябва да се борим срещу това Положение, докато не го променим?!

Да станеш слуга, подмазвач или палач – защото е по-доходно от това да си писател... Това ли е вашият съвет, наглеци такива? – викам аз и вече не знам към кого се обръщам.

А жена ми ме прегръща и казва: Хайде да си вървим. Хората те слушат. Ще те помислят за луд. Ти си известен и хората те гледат с лошо око. Защото ги интересува не какво си написал, ами дали пиеш или не. И като викаш – ще потрият ръце и ще си кажат – тоя пак се е натряскал. Така че – по леко, засмива се жена ми. Хващаме се под ръка и тръгваме към колата.
Аз се смея тихо. А тя пита: Какво смешно има пък сега.

А аз викам: Ми колко ли смешно ще звучи на румънски тоя разказ, дето го написах...

И продължавме напред през снега.

Още по темата

26/12/2017

Нашите автори

Калин Терзийски: Непреходност

16/12/2017

Нашите автори

Калин Терзийски: Маймуните

07/12/2017

Нашите автори

Калин Терзийски: Консуматор и дивак са синоними

Следете новините ни в GoogleNews